Само един риск

28

Матиас Седер беше работил здраво цялата седмица, още от връщането си от Кируна, и тялото му започваше да го усеща. Беше събота и трябваше да има свободен ден. Но нямаше значение какъв ден е, нацията винаги беше под заплаха, затова Матиас работеше без спиране. Но все пак през уикенда темпото в щабквартирата на „Лидингьовеген“ беше значително по-спокойно, отколкото през седмицата. Повечето работещи във военното командване спазваха обичайното работно време, присъстващите днес бяха като него — работохолици или такива, които се мъчеха да са в крак с постоянната външна заплаха. Терористите, държавите агресори и хакерите не се интересуваха от шведските закони за четирийсетчасовата работна седмица и извънредните часове.

Матиас вече беше смогнал да напише анализ за терористичната заплаха при държавно посещение, доклад за заподозрян чуждестранен шпионин, както и рапорт за модерна подслушвателна техника, който трябваше да изпрати в Министерството на външните работи през седмицата. Сега беше ред за първото от двете интервюта за деня. Обикновено набираха нови хора именно през уикенда, а него това го устройваше идеално.

Стана и покани жената, която чакаше пред стаята му.

— Филипа — представи се тя със сухо и здраво ръкостискане.

Беше дребна и бледа жена, съвсем скромна, светлокестенява коса, светли очи, плетен пуловер, джинси и доста опърпана дамска чанта.

— Благодаря, че дойдохте в събота.

Той я покани в кабинета си.

Филипа беше компютърен хакер — Матиас научи за нея от един от познатите си в КТУ, Кралския технически университет, едно от най-елитните висши училища в страната и инкубатор на компютърни гении. А също и развъдник на потенциални агенти в разузнаването. Тя седна срещу него. С предпазливия си език на тялото и тихия си глас оставяше впечатление за младост и несигурност, но Матиас не се заблуждаваше лесно. Да, Филипа беше млада, едва на двайсет и две, но вече имаше диплома по информатика и според източника на Матиас не съществуваше компютърна система, в която тази млада хакерка да не може да проникне. Сега оставаше да я прикотка, преди някой друг да я е отмъкнал.

— Започваме ли?

Филипа кимна и Матиас започна интервюто с ежедневни въпроси, съвсем общи, за да я поопознае. Срамежливостта нямаше да е проблем, но не биваше да се превръща в спирачка за нея. В новия му суперекип всички трябваше да умеят да налагат мнението си сред останалите експерти. Говореха за ценности и Матиас заобикаляше темата, задаваше един и същи въпрос по различни начини, искаше да добие представа какво в действителност мисли тя за правилното и грешното, живота и смъртта, войната и мира. Политическите пристрастия не играеха роля, но с хора с предразсъдъци никога не се работеше лесно, те не приемаха фактите, гледаха всичко през черно-белия си филтър. Опасни хора.

— Защо искате да работите за нас?

Тя се усмихна за момент:

— Обичам да прониквам в компютърни системи.

— Защо?

— Защото е интелектуално предизвикателство. А тук ще мога да го правя законно.

Интервюто продължи четирийсет и пет минути, целта беше просто да придобие първоначално впечатление. Но вече имаше добро предчувствие за нея.

— Ще се свържем с вас за второ интервю — обеща й накрая.

Слезе до кафенето и си взе салата, която изяде в кабинета си. Работи още около час и после прие втория кандидатстващ за деня — пенсиониран криптолог. На своите шейсет и седем години човекът беше на ръба на старостта, но Матиас държеше екипът му да е разнообразен. Вярно, у младите имаше интелектуална гъвкавост, която възрастните губеха. Освен това, младите притежаваха естествен усет как работят социалните мрежи, което беше абсолютно незаменимо във време, когато толкова много от заплахите идват чрез интернет и терористите се свързват помежду си в групи във фейсбук. Но възрастово разнообразният екип помагаше за намирането на неочаквани идеи, а опитен криптолог се изграждаше в продължение на дълги години работа.

След интервюто Матиас реши да постави човека в списъка си „Може би да, може би не“. Колко би искал да може да обсъжда тези интервюта с Том — помисли си не за първи път тази седмица. Том беше невероятно проницателен. Виждаше отвъд очевидното, беше спокоен и методичен и умееше да прави креативни връзки и анализи по-добре от всеки друг.

Матиас отиде до миниатюрното си прозорче. Това беше официалният му кабинет. В другия, неофициалния, нямаше прозорци.

Навън беше тъмно, но вътрешният двор беше осветен с прожектори. Пазачите бяха разположени дискретно. Матиас още не знаеше какво да прави с Том. С пътуването до Кируна пое риск и му се струваше, че разговорът им за случилото се беше стъпка в правилната посока. Но Том не му беше простил, още по-малко пък си беше върнал доверието в него, беше повече от ясно. Освен това, беше потиснат, и физически, и психически, също очевидно. Откакто Матиас напусна Кируна, не се бяха чували. Стисна основата на носа си с два пръста. Дали просто не трябваше да се откаже? Имаше други, с които можеше да се свърже. Но нямаше втори като Том Лексингтън. Беше най-добрият, а Матиас искаше най-добрите. Погледна заснежения вътрешен двор.

Бяха тук, в щабквартирата, в онзи ден, когато той предаде Том. И до днес помнеше изражението му, понякога го сънуваше — как лицето му се вкамени, когато осъзна мащаба на предателството. В онзи ден Матиас беше толкова притеснен, че едва говореше, когато се изправи и произнесе думите, които защитиха отряда, но унищожиха приятелството му с Том. С рязък тон произнесе речта, която беше репетирал цяла нощ:

— Капитан Лексингтън не беше в добро състояние, когато заминахме за Афганистан. Реагира твърде остро тогава, както и сега. От известно време не е на себе си. Не може да се изключи извършителят да е бил въоръжен.

Том го беше изгледал с безумен поглед. Той рядко се ядосваше, но разгневеше ли се, не беше приятна гледка. Все едно самият дявол е приковал очи в теб.

— „Извършителят“? Не беше никакъв извършител, беше невъоръжено дете.

Матиас отвърна с безизразно лице. Ако Том благоволеше да се успокои малко, той може би щеше да успее да спаси и двама им.

— Беше тъмно, цареше хаос. Не може да се изключи да е представлявал заплаха — продължи с убедителен глас, опита се да накара Том да осъзнае, че преди всичко трябва да спасят отряда. Че станалото е злощастно, но няма смисъл да се ровят в него. Не си заслужаваше.

Том се вторачи в него, след което се обърна към накичените с медали мъже, неговите съдници:

— Убихме беззащитно дете. Не ми дреме за тази демонстрация на сила. Беше нередно, а вие така се боите за собствените си кожи, че би трябвало да се срамувате.

Разбира се, беше напълно прав. Но това беше без значение. След тази среща кариерата на Том в армията приключи.

Беше длъжен да постъпи по този начин, помисли си Матиас и проследи с поглед един самотен войник. Но ако днес беше поставен пред същия избор, не знаеше дали щеше да вземе същото решение. Това, в което не се съмняваше, беше, че нацията се нуждае от Том. Някак трябваше да го убеди.

Матиас прегледа още няколко молби на кандидати, отдели в купчинка онези, които щеше да покани на интервю. Щеше да им се обади лично в понеделник. Отвори туитър, плъзна поглед по новинарския поток, веднага забеляза една атака на трол и фалшива статия от платен дезинформатор на чужда сила. Беше добре написана, на пръв поглед изглеждаше истинска и се разпространяваше бързо, не на последно място от тъй наречените Приятели на Швеция. Той прегледа дискусията и набеляза няколко коментара, записа си имена, които щеше да провери по-внимателно. Колкото по-бързо сформираше новият екип, толкова по-добре. Мина на фейсбук, провери някои от отворените групи, които държеше под наблюдение. В последно време много от заплахите срещу обществото и демокрацията се появяваха в социалните медии. Активно се разпространяваха лъжи и грешна информация със зловредни цели — да пробуждат омраза и тревога. Все по-съществена част от работата му беше да ги проверява — онези, които целенасочено и систематично подкопаваха сигурността на държавата. Информационната война се водеше денонощно. Врагът набелязваше цели, разпространяваше статии, които причиняваха разделение между хората, насъскваха ги едни срещу други. Използваше класическата тактика „разделяй и владей“, при това със забележителен успех.

Той остави сайтовете отворени, поколеба се за миг над клавиатурата, но след това написа адреса на Джил в инстаграм. Строго погледнато, точно там не се водеше кой знае каква информационна война, но той не можа да се въздържи. Нещо у Джил Лопес го беше запленило. Във всяко едно отношение тя беше пълна противоположност на жените, с които обикновено излизаше. Джил беше екстравагантна почти до вулгарност, необразована и крайно активна в социалните мрежи; изобщо беше възможно най-далеч от дискретните интелектуалки, в чиято компания той се чувстваше най-добре. И въпреки това не можеше да не надникне в профила й в инстаграм. Правеше го всеки ден, откакто се прибра от Кируна.

Разгледа последните й снимки. В момента се намираше в Копенхаген. Изглежда, пътуваше постоянно. Ако се съди по снимките, предния ден беше изнесла концерт пред датския принц, а днес беше на шопинг тур в датската столица. Качваше най-вече свои снимки в различни пози и контекст и ако текстовете към тях не бяха шеговити и леко иронични, той би ги намерил за неописуемо самовлюбени. Но на вечерята в Кируна тя беше обяснила, че това е начин да изгради индустрия около себе си, като постоянно показва свои снимки, че това искат феновете й и звукозаписната компания.

Освен че изглеждаше невероятно добре, той не разбираше какво у нея намира за толкова пленително. Никога не беше проявявал особен интерес към красиви търсещи внимание диви. И може би точно тук се криеше отговорът. Защото Джил беше нещо повече от това. У нея имаше нещо симпатично и самоиронично. Проличаваше си в собствените й коментари под снимките, а и той го беше забелязал още в Кируна. Освен това, понякога от нея лъхаше на ранимост. Не, тя не беше просто разглезена бляскава звезда. С безгрижен тон беше разказала за сиропиталището в Колумбия, където прекарала първите си години, но беше отклонила очи от неговите. Докато пиеха скъпо шампанско, тя предаде злощастното осиновяване като някакъв забавен анекдот, но той видя изражението и на нейното лице, и на това на Амбра, усети болката, която двете жени споделяха и може би отбягваха да обсъждат дори помежду си. А на дивана, до пращящия огън, разказа за омразата в интернет, която я тормозеше, макар да се преструваше, че я приема откъм забавната страна, но никой не можеше да остане безразличен към това.

Матиас погледна коментарите под последния й пост. На някои снимки наближаваха хиляда. Към най-новото селфи от Копенхаген имаше сто и дванайсет коментара и три хиляди харесвания. Повечето бяха мили, със сърчица и усмихнати личица, но някои бяха отвратително злобни.

Циците ти са взели да увисват.

Имаш се за голяма работа.

Личи си какво иска тая.

Той предполагаше, че Джил или екипът й докладват за най-ужасните, но постоянно се появяваха нови и нови, нямаше начин да се защити. Той щракна върху профилите на някои от най-противните, но те, разбира се, се оказаха скрити. Гаднярите винаги са пъзльовци.

Той сбърчи чело. Помисли малко и после набра номера на Филипа, каза си, че има логика да тества уменията й в реална ситуация.

— Можеш ли да влезеш в скрит профил в инстаграм? Заключен?

— Прати ми го и ще се погрижа.

Матиас избра трите най-лоши и й изпрати линковете. После отиде да си вземе кафе и ябълка, побъбри с един цивилно облечен колега офицер и когато се върна, Филипа му беше препратила цялата информация. Отлично, той нямаше търпение да провери всичко отблизо.

Затвори лаптопа. Разбира се, беше изключително лоша идея да й се обажда. Двамата нямаха нищо общо, а и тя беше като движещ се риск за сигурността. Но той мислеше за нея цяла седмица и един телефонен разговор нямаше да е краят на света. Спори със себе си в продължение на трийсетина секунди и накрая загуби битката срещу здравия си разум и набра личния й номер.

— Ало? — чу дълбокия й дрезгав глас още след първия сигнал.

Не знаеше защо, но не очакваше тя да вдигне, въпреки че й звънеше на мобилния. Беше събота вечер. Нима такива като Джил не я прекарват на някое парти или на червен килим?

— Обажда се Матиас Седер — представи се той.

Дълго мълчание.

— Кой? — попита тя.

Матиас изви устни. Хората бяха прозрачни за него още откакто ходеше във военното училище; беше един от водещите експерти по разпити в отбранителните сили, познаваше лъжите още в същата секунда.

— Запознахме се в Кируна. При Том Лексингтън — отговори учтиво.

— Аха. Консултантът. Как си?

— Добре съм. Ти?

— Супер. Сега съм в Копенхаген. Хубав град. Стига да харесваш датчани.

Той се засмя, явно датчаните й бяха дошли до гуша.

— Купих си дисковете ти.

— Супер. Колко старомодно! Кои, ако мога да попитам?

— Всичките.

Той пак чу дълбокия й смях.

— И изслуша ли ги?

Всяка вечер беше сядал, беше пускал дисковете и беше оставял гласа й да изпълни апартамента.

— Да. И искам да те поканя на вечеря да си поговорим за тях. Кога си идваш в Стокхолм?

— Защо мислиш, че искам да те видя пак? — Тонът й беше весел и кокетен.

Но и той умееше да играе игрички, ако това искаше от него Джил Лопес. Някои дори биха казали, че в това е най-добър. В игричките.

— Е, искаш ли? — попита.

— Може би. Ще бъда в Стокхолм на Богоявление.

Тоест след четири дни.

— Значи ще запазя маса за вечерта на шести.

— Е, все пак от време на време трябва да ям.

— Да, трябва. Ще направя резервация и ще се видим тогава, Джил Лопес.

Тя затвори, без да отговори. Матиас се подсмихна, поравно доволен и притеснен, че й се обади.