Само един риск

51

Том тъкмо беше излязъл от апартамента и отиваше да тренира, когато телефонът завибрира в джоба му. Обаждаха се от офиса. Той вдигна и в ухото му се развика нетипично развълнуваната Йохана Скот. Около нея се чуваха високи гласове, което само по себе си беше необичайно. „Лоудстар Секюрити Груп“ беше известна с дискретността и спокойствието си. Том никога не беше чувал някой дори да повишава тон, те бяха професионалисти, хората ги слушаха и без да крещят.

— Видя ли вестниците? — попита Йохана.

— Не. Какво е станало?

— „Афтонбладет“ ни унищожава.

Той се закова на място.

— Какво?

— Тук всички са полудели — каза Йохана. Гласът й почти трепереше.

— Идвам.

— Да, няма да е лошо — рече тя и затвори без дума повече.

Двайсет минути по-късно Том пристигна в офиса, по-ядосан от когато и да било в живота си. Беше отворил aftonbladet.se още преди да се качи в колата, принуди се да спре звука на телефона, но докато шофираше, слушаше новините. Съобщиха накратко и за тях. Безумство. Значи с това се беше занимавала Амбра в последните дни, вместо да отговори на обажданията му.

— Обсадени сме отвсякъде — започна Йохана, когато той влезе в офиса.

Телефони звъняха от всички страни, служителите говореха един през друг, беше ужасно шумно. Хора, които бяха участвали в битки, бяха работили при най-тежките условия, които човек може да си представи, изглеждаха измъчени.

— Но това не е най-лошото — продължи Йохана с гневна бръчка между веждите.

— Клиентите напускат? — попита Том.

Тя кимна:

— Това също. Но по-лошото е, че се наложи да прекъснем операция в Хаити. Вече не можехме да гарантираме безопасността им.

— Ще трябва да приберем хората си у дома. Трябва да проверим всички операции, да видим кои наши служители са в чужбина. И после веднага трябва да почнем да търсим самолетни билети.

— Подготвих голямата конферентна зала. Другите чакат там.

— Благодаря ти, Йохана.

— Няма нищо, шефе. Добре, че си тук. Въпреки обстоятелствата.

Том поздрави колегите и сътрудниците си в конферентната зала. Обикновено обстановката беше непринудена, но сега видя само мрачни лица и стегнати челюсти. Всички се настаниха около масата, но почетното място остана празно. Том го зае, той беше техен началник от дълго време, те му имаха доверие, очакваха да поеме руля. И Том знаеше, че вината за случилото се е негова. Под статията във вестника не беше изписано името на Амбра, но голяма част от материала идваше от нея. А и ако му трябваха още доказателства за участието й, името й стоеше под няколко от снимките, които илюстрираха репортажа. Между тях и една, която сигурно е направила в къщата край Кируна.

Толкова беше бесен, че почти се побоя какво може да извърши.

— Интернет вече полудя. Правим каквото можем, но нещата не изглеждат добре — започна един от Ай Ти отдела. — Всичките ни големи клиенти се обадиха, искат обяснение.

— Ще се свържем с всички — кимна Том.

Трябваше да съставят списък с приоритети за овладяването на щетите. Щеше да отнеме години да поправят стореното от Амбра.

Шефът за Ирак се изправи, започна да пише на бялата дъска всички предложения и гледни точки. Решиха също да се обадят на всеки командос, който беше някъде на мисия по света, щяха да съставят план за действие за всеки поотделно.

— Трябва ни някой, който да поеме медиите — изтъкна шефът на „Човешки ресурси“.

Том направи гримаса. Нямаха пресслужба, просто защото не желаеха да имат нищо общо с пресата, но в сегашното положение нямаха избор. Решиха Йохана да поеме тази отговорност. Тя кимна мрачно и Том все пак изпита гордост. Тези хора, с които работеше, бяха най-добрите в света. Затова той нямаше да позволи една търсеща сензации жълта журналистка да ги съсипе. Вършеха важна работа, не бяха сторили нищо нередно и нямаше да се оставят да бъдат завлечени в калта. Беше толкова бесен, че му идваше да се втурне към „Афтонбладет“ и да крещи на Амбра, докато тя се сгърчи от срам и изпълзи обратно в клоаката, от която е излязла.

Спряха за кратка почивка и тогава се обади Александър де ла Грип.

— Какво точно става? — попита той обезпокоено.

— Съжалявам за тази работа — каза Том. — В момента работим за ограничаване на щетите.

— Изабел не е на себе си. Страхува се да не изгубим Мариус.

— Разбирам. Вече работя по въпроса.

— Ще съм благодарен, ако ме държиш в течение.

Проклятие! Това беше удар не само по него, но и по още куп хора. Как беше възможно да не му хрумне, че ще стане така?

След това се обади Дейвид Хамар.

— Само исках да ти кажа, че съм на линия, ако ти трябва нещо — заяви той.

— Благодаря ти! Страхотна каша стана.

— Знаеш ли откъде са взели информацията? — Той замълча, но Том се досети, че сигурно е забелязал името на Амбра.

Гневът се примеси с чувство за вина.

— Аз съм виновен.

— Окей, разбирам. Обади се, ако мога да направя нещо.

Продължиха срещата в конферентната зала, поръчаха храна, чертаеха схеми по дъската. От време на време някой излизаше, за да проведе важен разговор. През деня продължи да пристига информация. Изгубиха още двама клиенти. Но успяха да се свържат с всичките си командоси и Том въздъхна с облекчение, когато получи сведения, че до един са в безопасност. Към шест часа дори най-настоятелните журналисти престанаха да звънят, бяха излезли други новини.

Част от персонала се разотиде по домовете си, някои решиха да потренират. Том тъкмо четеше доклади и протоколи, когато забеляза, че телефонът му звъни. Звукът беше изключен, но като видя, че е майка му, вдигна с лека въздишка. Напълно я беше забравил.

— Том? Какво става?

— Пресата звъняла ли ти е?

Той се вцепени, дори не му беше хрумнало, но майка му си беше сменила името, когато се омъжи, сестрите му също, би трябвало да са в безопасност. Ако Амбра поставеше семейството му в опасност, тогава не знаеше дали би могъл да отговаря за действията си. Прокара ръка по лицето си,

— Не, звъня, защото се тревожа за теб. Все още си моето момченце.

При тези думи той се усмихна. Беше почти два метра висок, тежеше сто и десет килограма и имаше врагове на четири континента.

— Една журналистка ми заби ножа.

— Но не се ли казваше така онова момиче, което спомена, че си срещнал?

Йохана влезе и го погледна въпросително,

— Опитвам се да оправя нещата. Трябва да работя, мамо.

— Ще видим какво ще стане утре — каза Йохана, след като Том затвори. — Може би все пак трябва да направиш изявление?

— Да — съгласи се той и раздразнението пак се пробуди.

Винаги беше съумявал да стои далеч от прожекторите, а сега изведнъж името и снимката му бяха навсякъде. Беше ужасно притискащо.

— Как го приемат близките ти? — попита Йохана.

Той сви рамене. Елинор се беше обадила, но той само й прати есемес да не се безпокои и тя повече не опита да се свърже с него.

Погледна часовника. Знаеше, че е време да направи онова, което отлагаше цял ден. Взе телефона си, наля си минерална вода, застана до прозореца и набра Амбра. Сигналите прозвучаваха един след друг и той взе да се чуди дали ще се покаже такава страхливка, че да не му вдигне. Но после се чу изщракване.

— Здравей! — каза тя.

Гласът й беше овладян.

— Сега доволна ли си? Получи ли си сензацията?

— Не знам какво да кажа. Разбирам, че си разстроен.

— Разстроен? Да, и така може да се каже.

— Знам, че си ядосан, разбирам те. Но ще ми позволиш ли да обясня? Взеха ми статията.

— Направила си снимка в къщата. И си се раздрънкала за нещата, които ти споделих поверително, нали така? Или и това не съм разбрал правилно?

Как не я беше срам да се опитва да се оправдае!

— Снимката беше грешка, направих я за себе си. Съжалявам. И говорих с шефката си, това е всичко. Не знаеш как е във вестника. Оливер Холм кандидатства за същата позиция като мен, направил го е зад гърба ми, аз съм не по-малко шокирана от теб.

Той се съмняваше в това.

— Значи рискувате човешки животи заради една вестникарска сензация? Която освен това е фалшива.

— Така ли е наистина? Може ли в такъв случай да напиша истината, да оправя нещата?

— Наистина си безсрамна. Сигурна ли си, че това не е просто отмъщение?

— За какво?

— Не се прави на луда. Елинор се появява и след няколко дни ме разпъват на кръст в лайняното ти вестниче. Не го очаквах от теб да си толкова подмолна, такава лъжкиня.

— Ама аз…

— Знаеш ли какво? — прекъсна я той. — Надявам се този Оливер да получи работата. И се надявам да идеш по дяволите.

Цялото му тяло се тресеше, когато затвори телефона.

— Наред ли е всичко? — Йохана надзърна в стаята.

Том се обърна.

— Да, благодаря. Добра работа свърши днес.

Тя поруменя леко. Никога не я беше виждал да поруменява преди.

— Ще тръгваш ли? — попита я.

— Ако не ти трябва нещо.

— Не, прибирай се — отпрати я той.

В офиса още имаше много хора, но атмосферата се беше поуспокоила. Служителите му бяха във вихъра си, когато около тях цареше хаос, затова след първоначалния шок бяха минали на по-висока скорост. Дори хората в отпуск се бяха върнали да помогнат. Всички се държаха безупречно и той се гордееше с тях.

Телефонът му завибрира върху масата, където го беше оставил. Погледна го. Есемес от Матиас:

Да пием по бира?

Той понечи да откаже, автоматично. Но после си помисли, че ще е полезно да поговори с човек, който знае какво му е. Независимо от мнението му за Матиас, сега той щеше да го разбере. Затова Том отговори, че с радост ще дойде.

Два часа по-късно Том седеше с гръб към стената в един бар на „Хорнсгатан“. Оставаше седмица до първата заплата след коледните празници, стокхолмци бяха останали без пукната пара и в заведението нямаше много хора.

Матиас не беше избрал това място случайно, Том беше сигурен. Като по-млади често идваха тук. Предлагаха евтина храна, големи порции и хубава бира. Матиас беше умен в това отношение. Беше и доста манипулативен и упорит. Но Том усети, че вече е твърде уморен дори да се ядосва.

— Тежък ден? — попита Матиас.

— Амбра ме измами — процеди Том и разтърка чело.

— Така ли? Как?

Том го изгледа недоверчиво:

— Не казвай, че не си чул.

Матиас бавно остави чашата.

— Зависи за какво говориш. Прочетох дълга статия в „Афтонбладет“ от някой си Оливер Холм.

— Амбра стои зад това — отвърна Том кратко.

Матиас го гледа дълго и замислено.

— Е, нека се досетя. Скъсал си с нея?

— Нямам ли основание, как смяташ?

— Не е моя работа да смятам каквото и да било.

— Престани. Знам, че имаш мнение. Винаги имаш.

— А ти имаш склонност към такива реакции — сви рамене Матиас.

— Какви ги дрънкаш?

— Направи го и с мен.

— Ти ме предаде.

Наистина ли се налагаше да обяснява?

Матиас се почеса по челюстта, сякаш се чудеше как да обясни нещо на твърдоглаво дете.

— Слушай сега. Когато свидетелствах срещу теб — преди сто години, — взех решение да защитя екипа. Нямаше да преживеем подобен скандал. Помолиха ме да го направя.

Том се вторачи в него:

— Но защо не ме предупреди?

Матиас въздъхна дълбоко.

— Том, предупредих те, няколко пъти. Но ти не слушаше. Понякога, когато си наранен или засегнат, не чуваш. Беше твърдо решен да се чувстваш предаден. И беше предаден, знам го. Но го направих заради взвода. Вярвам, че ти би постъпил по същия начин,

— Не, никога не бих те предал. По дяволите, бях готов да умра за теб, за хората си!

Матиас пъхна един орех в уста, бавно го сдъвка.

— Винаги си си падал по драматизма. Знам, че би жертвал живота си за другарите си. Аз също, или поне за теб. Но ако се налага да предадеш един приятел, за да спасиш много хора? Помисли върху това. Освен това при теб всичко се нареди, а и минаха много години. Кога ще го забравиш?

— Изкарваш ме страшно злопаметен тип.

Том никога не бе допускал, че е злопаметен.

— Понякога наистина си такъв — заяви Матиас спокойно. Том надигна бирата.

— Ти излъга. — Не можеше да не го каже.

— В нашия бранш се лъже.

— Предаде ме.

— Заради екипа. Ти правиш същото всеки ден. Жертваш индивида заради колектива. Ти си един от най-добрите хора, които познавам. Знаеш разликата между правилно и грешно, имаш идеали, постъпваш както е редно, без да чакаш благодарности, бориш се за един по-добър свят.

— Но?

— Понякога си прекалено самодоволен.

Том се облегна на стената. Гледаше Матиас и усещаше как се огъва. Наистина ли беше самодоволен, уверен в собствените си морални принципи?

— Не знам дали мога да простя — промълви.

— Разбира се, че можеш. Просто трябва да го решиш.

— Така или иначе, сега не мога да мисля за това, имам си по-належащи проблеми.

— Вестникът ли? Майната му. Ще затихне.

Донесоха храната им, големи бургери с пържени картофи.

Матиас поръча по още една бира. Почакаха, докато пак ги оставиха сами.

Беше приятно да си седи така. Матиас му беше липсвал; много повече, отколкото бе съзнавал. Дали да не поразмисли върху думите му? Дали можеше да реши да продължи напред, да се застави да забрави?

Ядяха и говореха празни приказки, оказа се изненадващо лесно да си върнат старите отношения. Да се отпуснат. Да бъдат приятели.

— Вкусно е — въздъхна Том и погледна приятеля си.

Нещо тежеше на сърцето на Матиас, личеше си. Той поръча още по една бира, чакаше.

— Чудя се за нещо — проговори Матиас след малко и потвърди подозренията му.

— Какво?

— Вътрешна операция.

— Военна ли? — попита Том.

Много време беше минало, откакто Матиас не беше участвал в мисия на терен.

Сега той сбърчи вежди:

— Не точно. Обмислям операция срещу шведски интернет хейтъри.

— Лично ли ще я водиш?

— Да.

— На терен?

— Да.

Нещо не се връзваше.

— Ти и новият ти екип?

— Не, това е частна инициатива.

— От чия страна?

— От моя.

Том впи в Матиас проницателния си поглед.

— За одобрена отгоре операция ли говорим? — попита накрая.

Матиас поклати глава. Не отмести очи от неговите.

— Законно ли е? — Том се досещаше за отговора. Но против волята си изпитваше любопитство.

— Ни най-малко.

— За колко голям екип говорим?

— Ти как смяташ?

Том не можеше да се въздържи, старите инстинкти се пробудиха. Двамата го бяха правили и преди — специални операции вътре в страната. Само че никога без законът да е на тяхна страна.

— За какво точно говорим?

— Ще раздам правосъдие. Локализирах няколко от най-опасните интернет тролове в Швеция. Заплашват и тормозят, преди всичко жени, жестоко.

— Звучи ми като работа за полицията. Военните не се занимават с полицейски задачи.

Матиас махна с ръка:

— Полицията пропиля шанса си. Затварят всички подобни случаи поради липса на доказателства или пък на ресурси. Но аз имам адресите, знам кои са. На практика е милосърдие да се разправим с тях. Нашата работа е да защитаваме демокрацията, не да я практикуваме.

— Сами не можем да раздаваме правосъдие.

— Е, вярно е.

Том мълчеше. Идеята беше привлекателна, трябваше да го признае.

— Каква е целта на операцията?

— Само да ги сплашим достатъчно, че да напълнят гащите. И да престанат.

— Нещо като общественополезен труд, така ли?

— Именно.

— Малък екип. Един да пази, един да шофира. И ние.

— Да. Мисля, че едно от имената силно ще те заинтригува. Един тип, който го прави от години. Освен всичко останало, тормози и няколко журналистки. Не поства нищо със собственото си име, но е много активен във форумите и има няколко затворени профила във фейсбук. Бих казал, че представлява реална заплаха срещу демокрацията.

— Как се казва?

Матиас се подсмихна:

— Това ще ти хареса.