26


Острият звук от изстрел доведе тялото на Том от точка нула до сто за по-малко от секунда. Пулс, сърце, бял дроб — всичко заработи с максимално темпо. Още един изстрел. Адреналинът му се вдигна. Откъде идва? Мога ли да видя стрелеца? Къде да се прикрия? И после още един. Опита се да се ориентира, но не виждаше нищо.

Трябва да дишам, трябва да се стабилизирам, трябва да намеря прикритие.

Главата му бумтеше и му беше трудно да контролира дишането си. От недостига на кислород му се зави свят. Застави се да задържи дъха си, да издиша, да почака. Сърцето биеше лудешки. В бой винаги се стараеше да държи под контрол биенето на сърцето си, дишането, за да успокои нервите, но сега не успяваше.

Успокой се. Съсредоточи се. Локализирай врага.

Мигаше бързо. Не виждаше нищо и за миг го обхвана още по-голяма паника, но после осъзна, че очите му са замъглени от потта. Избърса се с опакото на ръката. Вече не се стреляше. Беше притиснал гръб към нещо. Стена? Други звуци. Какви? Лай. Кучешки лай. Фрея. Чак сега видя кучето. Подскачаше нагоре-надолу пред него. Лаят достигаше до ушите му като през тунел. Надигна се, седна, дори не беше усетил кога се е проснал и че това под гърба и рамото му е подът. Притисна се към стената, огледа се. Намираше се в склада, но не помнеше как се е озовал там. Беше тръгнал да взима нещо, когато чу изстрелите.

Не, не изстрели, осъзна сега, когато тялото беше намалило оборотите. Бяха фойерверки. Той издиша, усети как пулсът значително се забавя. Дявол да го вземе! Беше чул фойерверки.

Беше тръгнал да излиза, някой беше пуснал пиратки или ракети в гората, те бяха отекнали между дърветата и тялото му незабавно беше минало на автопилот и беше реагирало като на нападение. Изтри челото си, изправи се на треперещите си крака. Фрея махаше с опашка.

— Уплаши ли се? — попита я. — На мен ми изкараха ангелите.

Сърцето му вече биеше с около сто удара в минута. Той изтърси снега от панталоните си; радваше се, че никой не го е видял, толкова беше унизително.

Беше свикнал със стрелбата, бе прекарал години от живота си по стрелбища, тренировки и истински военни зони. Много нощи без никакъв проблем беше спал на фона на звука от престрелки, човек просто свиква с това. Не би трябвало да реагира по този начин на някакви си фойерверки, тези експлозии никак не приличаха на краткия сух звук от истинската стрелба. Обаче нещо се беше объркало и той беше видял миналото, внезапно се беше върнал там, в екшъна, в ада.

Разтърси крака, раздвижи рамене и врат. Погледна над върховете на дърветата. Когато избухна следващата ракета, беше подготвен до известна степен, но пак се вцепени. Още един трясък и сърцето пак заби. По дяволите, та той много добре знаеше, че няма никаква опасност! Още бумтене, този път поредици остри изстрели, които забучаха над върховете на дърветата.

Фрея залая развълнувано.

Том се върна в къщата и решително взе лопатата за сняг.

— Хайде — каза мрачно на кучето. — Ела да пробваме това с движението.

Зае се да рине сняг с мощни загребвания. Фрея подскачаше около него, втурваше се напред и после се връщаше, ровеше като луда в снега и лаеше окуражително към него. След двайсет минути целенасочено риене Том беше мокър до кости и задъхан. Но вече не се страхуваше, не изпитваше тревожност. Почти не реагира на поредния взрив.

Заби лопатата в една пряспа, облегна ръка на нея и се огледа.

Дявол да го вземе! Помогна.

След като изчисти целия двор и се прибра, тялото беше изтощено, но спокойно, а след душа вече се чувстваше почти нормално.

Наля си чаша вода, облегна бедро на плота и се загледа през кухненския прозорец. Телефонът беше оставен върху плота. Дейвид Хамар беше звънял, докато той работеше навън, и после беше пратил есемес — новогодишно пожелание и уверение, че Том е добре дошъл при тях по всяко време, без предупреждение. Наистина трябваше да се обади на Дейвид. Познаваха се от цяла вечност, „Лоудстар“ отговаряше за сигурността на „Хамар Капитъл“, двамата често излизаха за по бира, а след Чад Дейвид беше истинска опора за него. Бяха приятели, но същевременно Том знаеше, че през годините се е дистанцирал. Работата му често водеше до това да се отчужди от онези, на които държи. Но Дейвид беше добър човек, истински приятел. Да, определено трябваше да му се обади.

Стоеше така, с телефона в едната ръка и чашата в другата, колебаеше се. А после остави чашата и набра номера, преди да се е отказал. Не на Дейвид, още не. Но все пак крачка в правилната посока.

— Здравей, Йохана, Том Лексингтън се обажда — представи се той, когато телефонистката отговори.

— Том! — възкликна тя смаяно, почти благоговейно.

Йохана беше бивш офицер от Специалните сили, Том лично я беше обучил и назначил преди няколко години. Беше участвала в няколко мисии, но в момента беше бременна с първото си дете и затова беше поела телефонната централа. Том никога не би изпратил бременна жена на опасна задача, и дума не можеше да става.

— Здрасти, как е положението?

— Добре, шефе — отвърна тя и изненадата беше заменена от любезен професионализъм.

Йохана беше сред най-добрите хора на Том, съобразителна, невидима, когато се налага, благонадеждна.

— Как е в офиса?

Беше 31 декември, но в „Лоудстар“ винаги имаше хора, винаги се работеше.

През последните седмици изпитваше тревожност само като се замислеше за работата. Срамуваше се ужасно от това, но не зависеше от него. Сега също не се чувстваше добре, но му беше приятно да чуе гласа на Йохана, да се увери, че всичко е наред. Беше изоставил екипа си, но те се справяха и това му даваше утеха. Бяха свестни хора.

— Днес е съвсем спокойно — отговори тя.

— Исках да помоля да ми препращате пощата. В момента съм в Кируна. Ще ти пратя адреса.

— Веднага ще се погрижа. Мога ли да направя още нещо?

— Искам да се извиня, че досега не се обадих.

Йохана замълча за момент, явно се колебаеше как да отговори.

— Леко се безпокояхме — промърмори накрая.

Том никога не би си позволил да безпокои някого, просто се чувстваше като ужасна тежест за цялата фирма. Хората извън бранша винаги си мислеха, че човек преди всичко се страхува да не умре, но това, от което един командос се боеше най-много, бе да не предаде колегите си и другите хора, да не си свърши работата зле, да не постави други в опасност. Да не се посрами, като не постъпи правилно. Точно това чувство в крайна сметка го сломи през есента — че е в тежест на екипа си.

— Съжалявам, Йохана — каза той искрено.

Беше си позволил да предаде себе си — и психически, и физически. Бандитите не само му бяха отнели контрола в Чад, бяха откраднали част от живота му и тук, у дома. Сега обаче щеше да се опита да промени това. Щеше да си върне властта над самия себе си.

— Ще ви пратя инструкции — заяви спокойно.

— Веднага ще уредя за пощата, шефе. Само прати адреса.


След разговора Том отиде в кабинета. Спря се на прага. При тръгването си от Стокхолм събра набързо един кашон и го взе със себе си. Снимката с Елинор, която сега висеше на хладилника, няколко специализирани книги, окъсания му екземпляр на „Изкуството на войната“, който Матиас някога му беше подарил, както и множество книжа, преди всичко документи и снимки от операцията в Чад. Досега не събираше сили да ги погледне, но днес реши, че е време.

Бавно и с нарастващо чувство на неприязън започна да преглежда различните карти, да чете и да ги сортира на купчини. Знаеше по-добре от всеки друг, че е вършил неща, за които трябва да плати. Беше убивал хора. На мисии и в битки. Но онези, които убиваше, бяха участници във войни, а на война и двете страни винаги дават жертви. Браншът на частната сигурност обаче беше свят с много сиви зони и нюанси. Често за тази работа кандидатстваха психопати и садисти, защото им даваше възможност да убиват, бият и изнасилват. Имаше твърде много плашещи случаи със служители от частния сектор, убивали и изтезавали невинни. Том, разбира се, никога не би толерирал подобно нещо и — поне доколкото знаеше — никога не беше назначавал или наемал такива хора. Всъщност насилието никога не е било основната цел в неговата работа, по-скоро беше инструмент за разрешаване на проблемите. Целта винаги беше да останеш възможно най-незабележим. И все пак…

Набегът срещу малкото селце в пустинята на Чад миналото лято се оказа същинска битка, беше през нощта, цареше хаос. Нападнаха посред нощ, за да освободят лекарката Изабел Сьоренсен, която след дълго разузнаване локализираха в селото. Том нападна с хеликоптер от едната страна, мъжете на земята навлязоха с уреди за нощно виждане. Нощна битка в населено място е най-трудната възможна задача. Лоша видимост и светкавични решения, които твърде лесно биха могли да доведат до кървава баня и цивилни жертви.

Той не вярваше да са загинали невинни, но беше трудно да е сто процента сигурен. Веднага щом се вдигна на крака след пленничеството, се свърза с всички мъже, участвали в операцията, събра целия материал и всички съществуващи снимки. Участниците смятаха, че освобождаването на лекарката е минало без загуба на цивилни. Но човек никога не знае. Заблуден куршум можеше да убие невинен селянин, в най-лошия случай жена или дете, а тази мисъл трудно можеше да се преглътне.

Цялата спасителна операция беше нелегална, проведена на чужда територия, без разрешение от нито една институция. Вярно, бяха спасили цивилна лекарка от ръцете на бандити. И все пак… Чувството за вина и съмнението го глождеха. Том взе снимките, прегледа ги внимателно. Бяха водили документацията старателно — и преди, и по време, и след мисията. Първоначално бяха наблюдавали, за да картографират района. По време на нападението бойците носеха камери, които изпращаха изображения към компютър, а след това документираха ефектите от атаката. Съборени къщи и други обекти, мъртви и ранени хора. Изглеждаше професионално изпълнено, нито един цивилен не загина. И все пак… Дали не беше взел някое грешно решение? Дали в някой момент не беше дал грешна заповед?

Когато Фрея дойде при него и го изгледа умолително, Том се усети, че седи вече няколко часа с разпръснатите документи. Отидоха заедно в кухнята. Нахрани кучето, направи си сандвич и проследи как Фрея опразни паничката си за по-малко от трийсет секунди.

— Искаш ли навън? — попита той и глътна последния залък от сандвича си.

Фрея излая кратко и той пак се облече. Отделни фойерверки осветяваха небето, но звукът вече не го притесняваше. Докато газеше през снега и гледаше кучето, си спомни как двамата с Амбра пътуваха с шейната. Докато говориха снощи, пропусна да й каже за дрешката, разговорът беше толкова приятен, че той напълно забрави първоначалната причина да й се обади.

Погледна Фрея:

— Какво ще кажеш? Да идем ли да й звъннем?

Фрея излая високо в отговор и двамата се върнаха в къщата.

— Амбра Винтер — вдигна тя след втория сигнал.

Гласът й вдъхваше доверие. По-спокоен и по-мек по телефона, отколкото на живо.

— Здравей, Том се обажда.

— Да, видях.

След тези думи в слушалката не се чу абсолютно нищо повече и той се почувства глупаво — може би я безпокоеше насред някаква елегантна новогодишна вечеря. Погледна часовника, не беше осъзнал, че е станало толкова късно.

— Някъде навън ли си? — попита я.

Тя се засмя тихо и той леко настръхна. Отпусна се на дивана, легна и затвори очи, почти можеше да я види — хлътналите страни, бдителните очи и меката уста с усмивка в едното ъгълче. Целувките. Той ги помнеше, всяка от тях. Неочакваната, направо опияняваща на Бъдни вечер. Горещата след сауната. И накрая онази, свръхеротичната на летището. Тогава беше докоснал гърдите й, още помнеше меката топла тежест в дланта си, пазеше я като някакъв фантастичен и много личен спомен.

— Между нас казано, вкъщи съм си — отговори тя. — Сама. С компютъра и телевизора. А ти? Някакви планове за купон в Кируна?

Том едва не се изсмя.

— Не точно. Изринах снега в целия двор и изведох Фрея. По-голям купон от това здраве му кажи.

Замълчаха. Той сгъна единия си крак, изтърси една прашинка от крачола си, чувстваше се като тийнейджър, който се е обадил на най-хубавото момиче в класа и сега се мъчи да измисли какво да каже.

— Прииска ми се да те чуя — промълви.

— Как се чувстваш? — попита тя.

Гласът й беше безгрижен, но той знаеше какво има предвид.

Помисли си за паническата атака сутринта.

— Преди беше тежко. Сега е по-добре — отвърна и се запита дали би могъл да бъде толкова откровен с някой друг.

Но Амбра беше прекрасна в това отношение, пряма, без да увърта. Елинор увърташе. Изведнъж осъзна, че това не му допадаше, никога досега не се беше замислял. Увърта нето и отбягването на въпроса.

— Разговарял ли си с някого за това? — поинтересува се тя.

— Нали говоря с теб.

— Така ли?

— На теб съм казал повече, отколкото на когото и да било.

Беше вярно. С изключение на един-двама колеги, Дейвид и участниците в мисията в Чад, никой не знаеше за случилото се там.

Тя мълча дълго. Той чакаше, приятно му беше просто да слуша мекия й дъх.

— Само че не ми каза какво е станало, какво си преживял.

— Това е дълга история. Може би някой друг път.

— Окей.

Амбра въздъхна отново и той почти можеше да долови аромата й, топлината и нежността.

— Слушай, Том Лексингтън. След като, така или иначе, се чуваме и си бъбрим, дали трябва да кажем нещо за целувката, как смяташ?

И млъкна.

Той пак изтърси прашинка от крачола си.

— Онази на летището, имам предвид — добави тя. — Или онази в сауната.

— Аха, за тях говориш, значи — подхвърли Том уж безгрижно, като че ли би могъл да забрави някоя от тези целувки. — Не знам какво точно стана — продължи искрено.

По този начин, с 1200 километра помежду им, не можеше да обясни станалото, експлозивното привличане, което беше почувствал.

— Бяха хубави целувки — подхвърли тя с все същия лековат тон.

— Съгласен. Но ти знаеш положението при мен. С Елинор, искам да кажа.

— Да, да, знам. Просто исках да повдигна въпроса, за да можем… знаеш. За да можем да спрем да мислим за това. Да го оставим зад гърба си.

— Абсолютно — тутакси се съгласи той.

Дълго мълчание. Том стискаше телефона. Дали тя искаше да затвори? Дали той го искаше? В никакъв случай. Искаше да слуша тихия й глас, да си представя лицето й. Това го караше да се чувства спокоен. И възбуден. И щастлив.

— Може ли да те попитам нещо? — наруши тя тишината.

Прозвуча замислено и той не беше съвсем сигурен дали иска да чуе въпроса, но все пак отговори:

— Естествено.

— Ако Елинор дойде при теб и каже, че е съгласна да се съберете, ти ще го искаш ли?

— Да — беше отговорът.

Защото това беше истината.

Нали?

— Добре — промълви тя. — Благодаря ти за искреността.

— Съжалявам, че… Че се държах така.

— Да. Макар че какво толкова е станало… Напоследък не си бил добре, нали?

— Вярно е, обаче това не е извинение. Но мисля, че нещата се обръщат. Ако двамата с Елинор имаме шанс в бъдеще, не искам да го провалям, като…

Млъкна. Чуваше тихото й дишане в слушалката, далеч на юг в Стокхолм.

— Няма страшно, Том. Беше хубава целувка, но както казваш, не означаваше нищо.

Наистина ли го е казал? Че не е означавала нищо?

Стори му се, че тя шумоли с нещо.

— Какво правиш? — попита я и в същия момент чу безброй фойерверки около нея. Погледна часовника, наближаваше полунощ.

— Търся дистанционното. Джил ще пее по телевизията, обещах й да я гледам. Но още не е започнало.

— Кажи, ако искаш да приключваме.

— По-добре да си поговорим.

— Винаги ли си искала да бъдеш журналист? — попита той и се изпъна на дивана. Хвърли едно око на Фрея, тя спеше пред камината.

— Така ми се струва.

— Защо?

— Идеята беше на Рене. Според нея това било добър начин да се боря на страната на слабите, да бъда техният глас в обществото. И така започнах.

— Значи се бориш на страната на слабите?

— Опитвам се. Все пак работя във вечерен вестник, но по принцип това е движещата ми сила. Светът на медиите е жесток, но е единственото, което искам да правя, а ако държиш хората да те четат, трябва да си в „Афтонбладет“. Същото е и ако се стараеш да даваш на хората вярна информация, за да могат да вземат правилни решения. Има толкова много гадни сайтове, че някой трябва да води битката, да бъде обективен. Сигурно ти изглежда самонадеяно.

— Не, по написаното от теб личи, че те е грижа.

— Не се гордея с всичко, което съм правила.

— Така ли?

Амбра въздъхна.

— Писала съм неща, които удариха някои хора ненужно жестоко, спекулативни статии. Невинаги те оставят да избираш от какъв ъгъл да погледнеш, кои теми да се публикуват.

Том знаеше за какво говори, беше виждал как хора страдат от подобни писания, хора, които не заслужаваха да бъдат оклеветявани от пресата.

— Ами ти? Винаги ли си искал да бъдеш… това, което си сега? — попита тя.

— Отначало не. Но е подходящо за мен.

— Да, разбирам. Слушай… Като говорихме онзи ден, спомена, че са те отвлекли в Чад.

Том вдигна очи към небето. Разбира се, тя нямаше да го подмине. Беше изтърсил за Чад неволно. Обикновено не му беше трудно да си държи езика зад зъбите по такива чувствителни въпроси. А и като цяло рядко говореше толкова много с когото и да било. Така беше по-лесно. Да избягва цивилните. Само че с Амбра му беше толкова леко да си приказва, че лесно можеше да се изпусне.

— Не искаш да ми кажеш нищо, понеже съм журналистка ли? — попита тя.

Том не харесваше кой знае колко журналистите. Повечето търсеха само сензации и ги интересуваше най-вече какво се е объркало, а и никога нямаха достъп до цялата информация, понеже голяма част беше засекретена. Откъслечните данни, до които понякога успяваха да се докопат, за да създадат скандал, често означаваха нещо съвсем друго, като част от едно цяло. Но като офицер от разузнаването или командос човек не можеше да разпространява цялостната картина, беше строго секретна и за това трябваше да си затваряш устата, да се примириш с това, което пишат и говорят. На Амбра обаче той вярваше все повече и повече.

— Какво те интересува? — попита я.

— Какво всъщност правеше в Чад?

Нямаше да е краят на света, ако й каже. Стига да не напишеше статия за това. Стига да не й кажеше всичко.

— Само помежду ни? — поиска да се увери.

— Естествено.

Той прецени всички за и против, преди да отговори.

— Беше частна спасителна операция. Задача, която поех за частно лице.

— Шведско частно лице?

— Да.

Той почти можеше да чуе мислите й. Всъщност харесваше това в нея — целенасочеността. В много отношения беше същият. Упорит. Целенасочен. Деен.

— Не мога да говоря много за това — предупреди я.

— Само още нещо, няма нужда да ми отговаряш, ако не искаш. Успешна ли беше операцията? Теб са те пленили, това го знам. Но какво стана с човека, когото е трябвало да спасявате?

— Тя е добре.

— Жена?

Той въздъхна.

— Стига толкова, Амбра!

— Извинявай, просто се поразвълнувах, не съм искала да си пъхам носа. Благодаря, че ми разказа. Леле, как гърмят наоколо!

— Едва те чувам — кимна той, трудно му беше да надвика фойерверките. Погледна часовника. Пет минути до полунощ.

— Сега ще погледам телевизия. Радвам се, че ми се обади. И че си поприказвахме.

— Аз също. Честита Нова година, Амбра!

— Честита Нова година, Том!

Загрузка...