Само един риск

44

Том взе ключовете на колата, заключи апартамента и слезе долу. Беше паркирал на улицата и се наложи да изстърже замръзналите прозорци и да измете снега, преди да потегли. Макар разходките с Фрея да му липсваха, беше наистина приятно да си бъде у дома, помисли си, докато се качваше в колата. Елинор му пращаше съобщения всеки ден, снимки и новини. Вече беше получил сутрешния есемес, но точно преди да запали двигателя, пристигна още един:

Между другото, ще ходиш ли на партито в петък?

Той отговори:

Да.

Супер!

Да, наистина беше супер. Том запали двигателя и потегли. Истината беше, че чакаше партито с нетърпение. Искаше да се види с Дейвид Хамар. Да поздрави Александър и Изабел де ла Грип, да им честити както трябва и сватбата, и осиновяването на Мариус.

Том страдаше от угризения на съвестта. Един от повтарящите се кошмари, които се опитваше да потисне. Тъмните очи, които му се бяха доверили.

Срещна Мариус в Чад през лятото. Улично дете, което само дойде при него, даде му ценна информация, благодарение на която откриха Изабел.

А в замяна Том се беше отнесъл с него зле. Беше предал доверието му, като го отвлече. Отвлече дете. Взеха Мариус със себе си, малкото мършаво улично момченце, в пустинята, заключиха го във военния джип, за да не ги издаде пред някого. Ако Изабел не беше отвела момчето оттам, след като я освободиха, Мариус сигурно щеше да умре на улицата в Чад. И тогава на съвестта на Том щеше да лежи и един детски живот.

Той усети как тревожността отново се надига в гърдите му, но се отърси от тези мисли. Сега се справяше много по-добре с предотвратяването на паническите атаки. Поне всичко завърши добре, напомни си той. Изабел и Александър обичаха Мариус като собствено дете, даваха му цялата сигурност и грижа, от която е бил лишен преди.

Той включи чистачките заради снега, влезе в другото платно и включи радиото, за да се разсее. Усили звука, песента му беше някак позната. Дали не беше Джил Лопес? Той се отпусна, дори затананика.

Предния ден беше ходил на фитнес за първи път от много време насам и му беше приятно да потренира с уреди, вместо да цепи дърва и да рине сняг, почувства се малко по-цивилизован.

Не беше виждал Амбра, откакто се разделиха пред редакцията й онзи ден. Но мислеше за нея, общо взето, непрекъснато, застави се да не й звъни на всеки пет минути. Любиха се почти цяла нощ, но тя започваше работа ужасно рано сутрин, затова почти не спа и той се тревожеше, че я е изтощил. Или по-скоро — че са се изтощили взаимно. Снощи беше заета със сестра си. Днес трябваше да е свободна, той се надяваше да се видят, но й се наложи да отиде да работи извънредно. Прекаляваше с работата, сигурно беше тотално изтощена.

Какво можеше да направи?

Дали да предложи нещо? Какво да е то? Не искаше да й се стори нахален.

Телефонът му звънна, докато излизаше на магистралата.

— Матиас е, как си?

— Бива — отвърна той кратко.

Още не можеше да определи какво точно изпитва към Матиас, къде се намират по линията на взаимоотношенията.

— Просто исках да чуя дали не си размислил, дали си готов да дойдеш при мен да се борим за демокрацията.

— Не съм размислил.

— Филипа те хареса.

— Видяхме се за няма и пет минути.

— Е, ти си си за харесване. А и трябва да видиш какво оборудване ни дадоха. И какъв бюджет. Според мен трябва…

— Между другото, как мина с Джил Лопес? — прекъсна го Том.

Дълго мълчание.

Том се подсмихна. Значи това бил начинът да затвориш устата на Матиас.

— Видяхме се — отговори Матиас уклончиво. — А при теб? Излезе ли нещо с Амбра?

През ума на Том мина картината как се задоволяваха в къщата край Кируна, за кънките в събота, за ненадминатия секс, за постоянните есемеси.

— Чухме се няколко пъти — отвърна също толкова уклончиво.

Отново мълчание.

Трябваше да затвори, да не се оставя Матиас да му надува главата. Но имаше още доста път. А и Матиас разбираше от тези неща, в някои области беше много по-опитен. Том въздъхна, не му беше удобно да води този разговор. Но нямаше кой знае какъв богат избор. Ако не искаше да се допитва до гугъл, разбира се, което му се струваше още по-недостойно.

Той си прочисти гърлото, взря се в пътя и с възможно най-делови тон каза:

— Чудя се дали да й се обадя, или не.

Матиас мълча толкова дълго, че Том се принуди да го попита още ли е на телефона.

— Да, да, просто се мъча да се възстановя от шока, че ме молиш за любовни съвети. Какво точно се чудиш?

Том гледаше право напред. Стисна зъби.

— Дали да позвъня на Амбра, след като ние… Сещаш се.

— Да разбирам ли, че не само сте се „чули няколко пъти“? — Да.

— Ясно. Харесваш ли я?

Нямаше нужда дори да се замисля.

— Да.

— Значи е съвсем просто. Ако искаш да й се обадиш, обади й се.

Том примигна и зави. Само по себе си звучеше логично.

— Няма да знам какво да кажа.

Той сбърчи нос, звучеше като тийнейджър.

— Том, ходенето с жена е процес. Опознайте се. Търсете равновесие. Ако напоследък е било много страстно, може би другия път може да правите нещо по-леко. Или обратното.

Хм. Не беше помислял, че ходи с Амбра. Когато се събра с Елинор, в Швеция никой не говореше за „ходене“, затова нямаше представа дали това правят. Но Матиас беше прав, трябваше да й се обади, и без това го искаше. Може да предложи разходка или кафе. Или да й прати нещо? Цветя? Или пък щеше да я уплаши? Поне успя да се възпре, преди да е попитал Матиас. Имаше си граници колко би могъл да се унижи пред някогашния си приятел. Или настоящия си приятел. Е, вече не знаеше.

— Трябва да затварям — каза само.

— Дочуване.

Том затвори, без да отговори. Скоро щеше да стигне. Сви в алеята и паркира пред гаража на родителите си.

Остана в колата.

В тази жълта къща беше израснал. Сестрите му се бяха изнесли една след друга, бяха създали семейства. Баща му беше починал отдавна.

Но майка му още живееше тук.

Том не си спомняше кога е идвал последния път. Не беше очаквал такива силни емоции. Слезе от колата и тръгна към вратата. Снегът беше изринат и беше посипано с пясък, на стълбите светеше голям фенер, а на вратата беше окачен зелен коледен венец. Къщата беше боядисана наскоро, всичко беше спретнато и добре поддържано. По дърветата както винаги висяха лампички. Майка му не беше стара, още нямаше шейсет, и освен че беше изключително сръчна, съпругът й умееше да поправя всичко. Но все пак трябваше да се обади, не да се изтърсва без предупреждение, помисли си Том, докато изминаваше няколкото крачки до входа. Трябваше да я попита дали има нужда от нещо. Той беше сръчен и силен, собствената му майка трябваше да знае, че може да му се обажда за всичко. Но Ева Лексингтън не обичаше да моли за помощ, винаги беше предпочитала да се справя сама.

В това отношение си приличаха, хрумна му изведнъж. Той натисна звънеца и вратата се отвори веднага, сякаш беше стояла в очакване в антрето.

— Том! Влизай.

Тя отстъпи встрани. Той влезе и я потупа по ръката, целуна я по бузата. Рядко показваха обичта си физически, но той видя, че очите й са влажни. Тя се уви с жилетката, беше студено, и Том побърза да затвори вратата след себе си.

— Така се радвам да те видя, толкова съм щастлива, че намери време да дойдеш!

Той тропна с крака, за да изтърси снега, започна да си разкопчава якето.

— Днес не си ли на работа?

— Проверявам съчинения вместо една колежка, затова мога да си остана вкъщи.

— А имаш ли време да се видим?

— За теб винаги имам време. Влизай.

Том окачи връхните си дрехи и отиде с нея в кухнята. Седна край масата — масата, на която някога беше издълбал инициалите си за ужас на родителите си. Майка му предложи сухар, нискомаслено сирене и различни зеленчуци. Типично за нея — здравословно хранене, никакви излишества по средата на седмицата. Докато поемаше чашата кафе, която му подаде, забеляза, че ръцете й са състарени, появили са се петна.

— Момичетата така искат да те видят, всички ти пращат поздрави.

— Благодаря!

Беше признателен, че не му опява. Така и не й беше казал с какво точно се занимава, искаше да я предпази, но неизвестността също я тормозеше. Изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнеше. Шокът от новината за смъртта му в Чад сигурно е бил тежък. От всичко, на което я подлагаше, това е било най-ужасното. Никой родител не бива да получава такава новина.

— Ти как си, мамо?

— Добре съм. Малко уморена. Даже понамалих часовете на работа.

Винаги е била толкова енергична.

— Сигурна ли си, че си добре?

Да не би да беше болна?

Тя махна с ръка, сложи сирене и чушка на парче сухар.

— Толкова се радвам да те видя! Знам, че ми беше сърдит.

Той не отговори. Може би беше права.

— Беше толкова ядосан и разочарован, че напуснах баща ти, че невинаги постъпвах правилно. Но трябва да ти кажа колко си важен за мен. Тук си, върна се. Това е чудо.

В гърлото му заседна буца и той смутено стана от масата, отиде до бюфета, където тя държеше снимките си. Застоя се пред една снимка с него и сестрите му. Беше правена през първото им лято след развода. Не я беше виждал преди.

— На колко години си тук? — попита, вгледа се в длъгнестото си тяло, намусеното лице.

Да, наистина й е бил сърдит.

Тя дойде при него.

— Ти си на четиринайсет, значи аз съм била почти на трийсет и четири.

Само на трийсет и три, четири години по-голяма от Амбра в момента. И сама с четири деца. Никога не се беше замислял колко тежко й е било.

— Чарлс нямаше ли го? — попита.

— Тук ли? Не, още не бях срещнала Чарлс.

— Винаги съм мислел, че затова се разведохте с татко. Защото си срещнала Чарлс.

Известно време я беше мразил заради това.

— Не, не затова се разведохме с баща ти. Ти така ли мислеше?

Никога не беше показвала нищо, но сигурно е било битка — да задържи къщата, да опази тях живи и здрави, и нахранени, и същевременно да работи по цял ден. Баща им беше изчезнал — работел много, нямал време.

— Татко пиеше ли? — попита той, макар да се досещаше за отговора.

Тя прехапа устна, протегна се, нагласи поставката на свещта, която беше запалила. Кимна.

— Понякога нощем плачех от тревога. Исках вие да сте в безопасност, но как само се борех да ни задържа заедно, да запазя къщата… Наложи се аз да изплащам всички дългове. Тревожех се за вас, обичах ви толкова много, мъчех се да правя само най-доброто за вас.

— Нямах представа.

— Не исках да знаете.

— Щеше да е по-добре да беше споделила. Можеше да помагаме.

— Може би. Не е лесно да си родител. Няма наръчник.

А и той не я беше улеснил.

— Знам, че винеше мен за смъртта на баща ти — промълви

тя.

— Не — поклати глава, но не беше съвсем вярно.

Майка му и Чарлс се ожениха и скоро след това баща му почина. Дълго време той винеше нея, мислеше, че баща му е умрял от разбито сърце.

— Съжалявам, мамо.

— Знам, че обичаше баща си, че той беше твоят идол. Беше добър баща. Обичаше всички ви, не беше лош, беше добър баща.

— Но не и добър съпруг?

Тя бавно поклати глава.

— Стараеше се колкото можеше. И аз се опитвах до последно. Раздялата беше най-трудното решение в живота ми. Като видях как страдаш, как ти липсва баща ти, започнах да изпитвам такива съмнения, че щеше да ми се пръсне сърцето. Ти беше толкова близък с баща си. Понякога още имам чувството, че съм избрала собственото си щастие пред твоето.

Тя млъкна и затули уста с ръка.

Том осъзна, че е виждал майка си да плаче един-единствен път — когато той заминаваше на първата си мисия в чужбина. Изпрати го до летището, пребледняла и мълчалива. Той пък беше бодър, развълнуван, не му беше разрешено да й каже къде отива, но тя се беше досетила, че не е на безопасно място.

Тогава го прегърна силно и заплака, за пръв и последен път. А той просто бързаше да замине.

— Прости ми, мамо. Съжалявам, че те подложих на тези неща.

— Ти си един от малкото хора, които наистина се опитват да направят света по-добро място. Искам да знаеш колко се гордея с теб. Имаш вродено чувство за правилно и грешно. Баща ти също го имаше… в много отношения.

Тя извади носна кърпа от джоба на жилетката си и си избърса носа.

— И не си ме подложил на нищо. Скъпи Том, понякога ми се струва, че не разбираш колко си важен за нас, колко много означаваш за близките си.

— Вие също означавате много за мен — каза той задавено. Тя го потупа по бузата и пак седна до кухненската маса.

— Знам. Какво става с Елинор? Още ли е…

— С Нилас? Да.

— Мъчно ми е за теб. Знам какво изпитваш към Елинор.

Тя замълча, изтърси трохите от масата, събра ги в шепа и ги пусна в чинийката си.

— Мамо? Мислех, че я харесваш — изненада се той.

Цялото му семейство познаваше Елинор добре, беше ги срещал много пъти, бяха общували. Том беше приемал, че всички ги смятат за съвършена двойка.

— Харесвам я, разбира се — отвърна тя, но тонът й не беше сто процента убедителен.

Той се почуди дали според майка му Елинор го е предала.

Не само с Нилас, но и по-рано. Не го беше казвал на никого, на никого не му влизаше в работата, но майка му може би подозираше нещо.

— Няколко пъти излязох с едно друго момиче — започна той колебливо.

Тя отпусна ръце в скута си и го погледна насърчително.

— Не знам дали ще я харесаш.

— Че защо не?

— Съвсем различна е от Елинор — обясни той. Макар че това може би не беше недостатък. — Казва се Амбра.

— Хубаво име.

— Журналистка е. Малко по-млада.

Лицето й помръкна леко.

— Не твърде млада, надявам се?

Той се засмя:

— Не, мамо, не е твърде млада. Вероятно няма да излезе нищо сериозно, моля те, не казвай на другите. Но реших, че ще искаш да знаеш, че има надежда.

— Радвам се. — Очите й отново се насълзиха.

До края на посещението му си приказваха за овощната градина и за сестрите му, а накрая Том обеща скоро пак да се отбие.

На сбогуване се прегърнаха.

— Пази се, мамо, звънни, ако ти трябва нещо. И гледай да си почиваш.

Той се върна с колата в града. На средата на пътя му хрумна нещо, сви към центъра, паркира в гаража на един мол и отиде до магазина. Качи се до етажа за мебели и си избра възглавници, няколко кани, завеси и порцеланов сервиз за ежедневна употреба. Забеляза едно одеяло в приятни цветове и взе и него. Напомняше му на апартамента на Амбра. Поръча да му доставят вкъщи всичко, освен одеялото, което направо взе със себе си. После слезе до мъжката мода, избра си костюм, няколко ризи и бельо. Натоварен с пликове, тръгна към колата, но забеляза табела към отдела за играчки. Отиде там и намери продавач.

— Търся подарък за момче. На около осем години е, нямам представа какво харесва. Само не оръжия.

— Легото винаги е популярно.

— Добра идея. Някоя голяма кутия. Можете ли да я опаковате като подарък?

Том напусна магазина с огромния пакет под мишница и хартиените торби в двете ръце. Щеше да се прибере вкъщи да остави всичко и после щеше да отиде да се подстриже.

През есента се беше върнал от мъртвите.

Но едва сега отново се почувства жив.