Само един риск

37

Следващия път, когато Том се събуди, слънцето светеше право в лицето му. Цялата дневна беше окъпана в светлината на бледото норландско слънце и бурята беше отминала. Той се надигна на лакти. Амбра лежеше до него и тъмната й коса беше разпиляна по възглавницата. Спеше дълбоко като мъртвец. Дори насън у нея имаше нещо леко избухливо, но вече далеч не изглеждаше толкова изтощена, а и нощес му се стори съвсем възстановена…

Разгледа красивия й профил. Случилото се между тях тази нощ беше невероятно. Тя беше невероятна. Дръзка, дива, секси. Той се възбуди само като си спомни какво правиха, какво направи тя, как ръцете й го галиха, докато свърши в разтърсващ оргазъм. Наведе се, целуна рамото й, вдъхна аромата й.

Внимателно се измъкна изпод завивките. Амбра не се събуди, но Фрея размаха нетърпеливо опашка, затова той я заведе в кухнята и й напълни купичката. Спря се, загледан как кучето омита храната, замисли се. Какво всъщност ставаше между него и Амбра? Освен че беше възбуждащо и като излязло от секс фантазия.

Беше се събудил с блажено усещане в тялото, но колкото повече се разсънваше, толкова по-сложно му се виждаше положението.

Това беше едно от най-силните му сексуални преживявания, но какво означаваше? Сексът усложняваше нещата, определено. Освен това му объркваше мислите. Да не говорим за многото неща, които денем изглеждаха по-различно, отколкото през нощта. Беше толкова тъмно, нямаше ток, те лежаха плътно един до друг, сякаш изолирани от останалия свят. Така му се беше струвало. Сякаш онова, което правиха двамата тази нощ, се беше разиграло в някакво друго време. А и той току-що беше спасил живота й, обстоятелствата бяха изключително необичайни.

Прокара пръсти през косата си, загледа се през прозореца. Снощи му се беше сторило добра идея да се нахвърли на Амбра, всъщност най-добрата му идея от дълго време насам. Сега обаче не знаеше какво да мисли за поведението си.

Завъртя кранчето и напълни каната с вода. Токът беше дошъл и той зареди кафеварката. Навън снегът стигаше до прозореца, тъй че ако се наложеше да отидат някъде, той трябваше да излезе да рине с лопатата. Заигра се с мисълта да зареже риенето, да зареже всичко, което се случваше навън, просто да остане в покритата със сняг къща и да се върне при жената с нежните ръце. Но това трудно можеше да се нарече дългосрочно решение, освен това щеше да му се отрази добре да свърши малко работа.

Излезе в антрето. Фрея се втурна подире му и заподскача от нетърпение, докато той си обличаше връхните дрехи. Том вложи много сила, първо, за да отвори пътната врата и после да проправи път до гаража. Фрея лаеше като обезумяла срещу преспите, потъваше в мекия сняг и когато Том приключи и се обърна да се прибира, тя хукна обратно към къщата с всички сили.

Той включи кафеварката, заслуша се в съскането на парата, наля две чаши и се върна в дневната — беше чул, че Амбра се раздвижва. Беше си навлякла пуловера, но краката й бяха голи, стоеше до прозореца и гледаше навън. Обърна се, когато той дойде.

— Добро утро!

Подаде й димящата чаша.

— Виждам, че токът е дошъл. — Тя се наведе над чашата и вдиша аромата с усмивка.

Беше толкова хубава така, с разрошена коса, спокойна, боса. Нещо го прободе в гърдите.

— Имам покритие, ако искаш да се обадиш на някого.

Тя се усмихна, отметна една къдрица зад ухото си и той проследи с поглед добре познатия жест. Пристъпи към нея, искаше… но в същия момент телефонът му иззвъня откъм масичката. Автоматично и двамата се обърнаха към него. Елинор пишеше на дисплея и ясно се виждаше нейна засмяна снимка.

По дяволите! Том погледна Амбра сконфузено. Тя само се усмихна и после отмести очи, зарови нос в чашата с кафето.

— Извини ме — промърмори той.

— Няма нищо, обади се — каза тя с неутрален глас и извърнат поглед.

Том взе телефона и отиде в кухнята.

— Ало?

— Здравей, аз съм.

Винаги беше обичал този обичаен поздрав — как тя беше сигурна, че той знае кой се обажда. Сега обаче това сякаш го притесни леко.

— Здравей, Елинор.

— Просто исках да проверя дали всичко е наред. Заради бурята и тъй нататък.

Това беше неочаквано. Че тя се обаждаше. Че я беше грижа.

— Добре съм. Нямахме ток, но се оправихме — отговори той,

— „Нямахме“?

Той се поколеба.

— Ние с Фрея.

Тя се засмя.

— Какво правиш?

— Пия кафе.

Фрея излая и той го използва като извинение да приключи разговора.

— Трябва да вървя, благодаря, че се обади.

— Приятно ми беше да чуя гласа ти, Том.

Той затвори и умислен се върна в дневната. Защо се беше обадила?

— Всичко наред ли е с Елинор? — попита Амбра. Избягваше да го гледа.

— Извинявай за…

Амбра сви рамене:

— Няма нищо.

Дали очакваше да разговарят за станалото снощи? Или той да се държи нормално?

Само че как да се държи нормално, какво означаваше нормално, когато внезапно си забелязал колко розова и мека е устата й, колко фина е извивката между ухото и шията? Как да се държиш, ако непрекъснато си припомняш мекотата на гърдата й в ръката си, гъделичкането на малките твърди зърна по кожата ти, когато от време на време си припомняш звуците й, когато е свършила върху ръката ти с експлозивен оргазъм. Как се държиш „нормално“ в такъв случай?

— Как се чувстваш? — попита той в крайна сметка, след като мълчанието беше продължило цяла вечност. Нямаше представа какво да й каже.

— Добре съм, чувствам се почти възстановена. Още веднъж благодаря. — Тя пак се наведе над чашата и сръбна малко.

— Кога е полетът ти?

— Следобед, Трябва да се върна в хотела.

— Когато искаш, ще те закарам.

Дали трябваше да каже още нещо? Че преживяването беше невероятно. Че дори да го е направила от благодарност, той не го е заслужавал. Че никога няма да го забрави.

— Благодаря. А какво да правя с дрехите? — Тя подръпна дългата блуза.

Той вероятно никога повече нямаше да може да погледне тази дреха, без да потъне в еротични фантазии, но разбра проблема. С облекчение остави чашата на масата. Практически проблем за решаване — точно от това се нуждаеше.

— Имаш ли други дрехи и обувки в хотела? Ще ти намеря ботуши и ще те закарам. Сигурно ще успеем да стигнем с колата.

Когато след малко Том откара Амбра до Кируна, основните пътища вече бяха почистени. Снегопочистването тук се извършваше с военна дисциплина. Слънцето вече беше залязло, но нямаше облаци и все още цареше полумрак.

— Благодаря за превоза — каза тя, когато спряха пред хотела.

През цялото време се мъчеше да навие ръкавите на якето, но те все падаха.

— И благодаря за всичко. Всичко, което направи.

— Няма за какво — промърмори той, но искаше да каже още нещо.

Нещо от рода, че има нужда да помисли. Че никога досега не е поставял под въпрос любовта си към Елинор, че сега в главата му цари невероятна каша. Вместо това каза само:

— Радвам се, че всичко се нареди.

— Хубаво ще е да си заредя телефона — подхвърли тя и изтупа крака от снега. — Като тръгвам, ще оставя дрехите ти на рецепцията.

Том погледна якето, което й беше дал, огромните ботуши, в които тя се губеше.

— Съжалявам, че ти нарязах дрехите. Естествено, ще ти ги възстановя.

— Струва ми се, че когато някой то е спасил живота, етикетът повелява да не му искаш пари. Бяха просто джинси и един стар пуловер. Том, наистина съм ти благодарна, нали го разбираш? — Тонът й беше сериозен.

— Да — кимна той. — Иска ми се да те закарам до летището.

— Благодаря, но този път няма нужда. Ще хвана такси.

— Сигурна ли си?

Но личеше, че тя е решила твърдо, и може би така беше по-добре.

Амбра кимна. Протегна ръце към него и се прегърнаха. Той я стисна здраво, вдъхна уханието й.

Тя отстъпи крачка назад. Усмихна се.

— Бъди спокоен. Няма защо да се чувстваш притиснат. Разбирам, че няма нужда да превръщаме това в нещо повече, отколкото беше.

Той не знаеше какво да каже.

— Ако дойдеш в Стокхолм, може да звъннеш — продължи тя с новия си, леко бодряшки глас, който май не му харесваше. — Стига да искаш, разбира се. Не те притискам. Но ако искаш.

Той кимна.

— Довиждане.

— Довиждане, Том.

Том мина през бензиностанцията, купи керосин, генератор и мляко, след което се прибра в къщата умислен. Може би така беше по-добре. Двамата с Амбра бяха твърде различни. А и тя изглеждаше облекчена, че заминава, не му се стори особено притеснена дали ще се видят отново. Помисли си, че няма нищо против, и не му пукаше, че тази мисъл е потискаща.

Докато паркираше в гаража и после разхождаше Фрея, мислеше за онова, за което бяха разговаряли.

Дали беше разкрил твърде много за Чад и за миналото си? Беше й се доверил така, както никога не би му хрумнало пред друг човек.

Когато свали генератора и се зае да го инсталира, се замисли за преживяното в тъмната нощ и усети, че се усмихва. Беше толкова секси — начинът, по който тялото й реагира на докосването му, комбинацията от сурова страст и нежност. Как неговото тяло отвърна на нейното.

По-късно извади шейната, отиде в гората и намери катастрофиралия скутер. Издърпа го на буксир. По целия обратен път мислеше за нещо друго — работното предложение на Матиас в Стокхолм.

Том не се беше прибирал у дома от цяла вечност. Сега обаче се чувстваше много по-добре, а в Стокхолм го чакаха задачи. Беше дошъл тук заради Елинор, но какво значение имаше, ако отидеше до Стокхолм за седмица-две. Може би щеше да му се отрази добре да смени атмосферата. И Амбра каза, че може да й се обади, ако иде там. Значи, може би щеше да постъпи точно така.

След вечеря позвъни на Матиас.

— Том, как си? — Матиас май беше ако не ентусиазиран, то поне доволен.

— Безпокоя ли те? — попита Том.

— Никак, можеш да ми звъниш по всяко време.

Любезен както винаги, но тонът му не беше ли леко припрян? Том беше набрал номера му импулсивно. Почеса се по врата, погледна Фрея.

— Том?

— Да?

Чуваше тихи звуци около Матиас, погледна часовника. Седем часът. Дали не седеше в ресторант? Слаба музика, дрънчене.

— Още ли си на телефона? — попита Матиас.

— Да. Но няма нещо особено.

— Сигурен ли си? Станало ли е нещо?

— Не, нищо — увери го Том.

— Разкажи ми. — Матиас като че ли покри слушалката за момент, преди да продължи. — Имам време.

— Срещнах Амбра.

Матиас мълча толкова дълго, че Том си представи зъбчати колелца в мозъка му.

— В Стокхолм ли си? — попита накрая.

— Не.

— Тя се е върнала в Кируна?

— Да.

— За да те види? — Матиас беше озадачен.

— Не.

— Но сте се срещнали?

Том се зазяпа в празното пространство. Да, и така можеше да се нарече. Срещнаха се, целуваха се, задоволиха се един друг.

— Том?

— Да?

Матиас въздъхна дълбоко:

— За какво всъщност ми се обаждаш?

— Да говорим.

— Ама ти не казваш нищо!

— Обмислям да дойда до Стокхолм.

— Ела. Слушай, сега съм малко зает, но ела, ще обядваме заедно и ще поприказваме.

Том затвори телефона. Погледна Фрея.

— Как мислиш, какво да правя?

Но въпросът беше риторичен. Вече беше решил. Щеше да отиде в Стокхолм.