Кървава целувка

10

Гумените куршуми бодяха ужасно.

Когато първият от поредицата откоси удари Крейг в гърдите, той се търкулна настрани, излагайки гърба, а не по-уязвимата предна част на тялото си. Там долу раната от единствения истински гореше, сякаш го бяха жигосали, ала точно както беше предположил, добре прицеленият изстрел само бе одраскал плътта, така че турникетът беше ненужен. Нямаше обаче време да го свали, вместо това сграбчи ръката на Ново и я дръпна по корем на дъното на басейна. Навели ниско глави, двамата запълзяха настрани от дъжда от куршуми, насочвайки се към дълбоката част.

Хвърляйки поглед назад, Крейг установи, че братята бяха променили позицията си, препречвайки стъпалата в плитката част на басейна, и сега вървяха напред, сякаш подкарваха добитък към входа на касапницата. Мамка му, металните стълби върху стените бяха електрифицирани... а воините като че ли имаха неизчерпаем запас от халосни патрони. Въпреки че усещането от тях беше като малко по-гадно ужилване от пчела през дрехите, ако получеше достатъчно, натрупването на болка щеше да го обезвреди.

Погледна назад и се опита да прецени колко бързо се приближаваха братята.

Достатъчно, че да разполага с около шейсетина секунди, за да измисли нещо.

- Дематериализиране - каза на глас колкото на себе си, толкова и на всеки, който би могъл да го чуе. - Единственият шанс.

Закова се на място, затвори очи и задиша равномерно. Първото, което изплува в ума му, беше гледката на стройната руса жена, нахвърлила се върху огромния въоръжен брат.

За да го защити, след като го бяха простреляли.

- Престани - изсъска той.

Контрол. Трябваше да овладее ума и емоциите си, да се съсредоточи и да се дематериализира от тук. Съсредоточи се...

съсредоточи се...

Болка в тялото: в бедрото, раменете, гръбнака, хълбока. Главата му туптеше. Ребрата му бяха стегнати. Лакътят му все още пулсираше там, където го беше ударил токът върху платформата.

Наоколо всички се паникьосваха, викаха, ругаеха. Препъваха се. Падаха.

А куршумите все така се забиваха в него. Във всички тях.

Колкото по-отчаяно се опитваше да не обръща внимание на болката и паниката, толкова по-силен ставаше хорът на дискомфорт и неща, които го разсейват.

Трябваше му образ, върху който да се съсредоточи.

Изневиделица в съзнанието му изплува този на рецепционистката такава, каквато бе, когато я видя за първи път. Седнала зад спретнато малко бюро във великолепната приемна. Всичко там го караше да се чувства недостоен - копринените тапети, разкошният килим, миризмата на чисто... тя.

Тя обаче не се беше отнесла към него като с никаквец, какъвто си беше. Беше го погледнала с очи, накарали сърцето му да спре... А после му беше казала името си.

Парадайз.

Гласът й беше толкова прекрасен, че не я беше чул добре. А после тотално беше прецакал всичко, като не стисна предложената му ръка. Проблемът бе, че мозъкът му се беше вцепенил, защото тя бе толкова...

Тялото му се дематериализира, без той да си даде сметка за това. В един момент страдаше, уловен като в капан в тялото си от плът и кръв... в следващия вече излиташе от басейна. Без никаква специална цел на ум, той се понесе по въздуха, както бе ставало първите няколко пъти, когато се бе дематериализирал след преобразяването си... а после се овладя и се пренесе в далечния ъгъл на стаята, до стената.

Когато отново прие физическите си очертания, установи, че

Ново вече беше там, нащрек и готова, макар че разтъркваше едното си рамо, сякаш за да прогони болката или да прецени дали не го е изкълчила.

Един по един, още четирима мокри кандидати успяха да излязат от басейна: атлетичният тип на гимнастическия кон. Онзи, който приличаше на убиец и имаше пиърсинги и татуировки само от едната страна на лицето и врата. Мъжът, който беше обвил ръка около Парадайз. Още един мъж, висок и силен.

Нямаше представа какво се бе случило с...

Рецепционистката се дематериализира последна и Крейг бе принуден да се извърне, за да скрие чувство, което беше недопустимо. За да отклони мислите си, опита да види какво се случва с петимата, останали в басейна...

Една врата се отвори до тях и през нея нахлу студен ветрец, носещ миризмата на открити пространства.

Каквото и да имаше от другата страна, то тънеше в мрак.

- Кой ще мине пръв? - попита Парадайз.

- Аз - заяви мъжът с пиърсингите и с готик вида. - Нямам какво да губя.

Крейг се намръщи - внезапната тишина започваше да прилича на лошо предзнаменование. Стрелбата беше спряла, което можеше да означава, че тази част от изпитанието е свършила... Или че братята отново се прицелват.

Не, бяха си отишли... В басейна бяха останали само няколко прекършени кандидати, подгизнали, хълцащи фигури, седнали върху мокрия под, уловили главите си в ръце или свити на кълбо.

Мамка му. Къде ли бяха братята?

- Идвам с теб - заяви той на типа с пиърсингите.

Те двамата бяха най-едрите от групата, върхът на копието, така да се каже... и макар че беше дошъл тук с намерението да действа сам, започваше да преосмисля позицията си. Поне за близкото бъдеще.

Ако ги нападнеха, двама беше по-добре от един.

- Аз ще покривам тила - обади се Ново.

Атлетът застана до нея.

- Аз ще ти помогна.

- Вие тримата - нареди Крейг на русокосата жена и нейния... партньор... гадже... и на един доста хубавичък тип. - В средата.

Поне така нямаше защо да се тревожи за нея.

Не че се тревожеше.

- Да вървим - заяви Крейг.

Той и суровият на вид тип прекрачиха прага заедно. Едно до друго, раменете им почти изпълниха онова, което се оказа тунел. В далечния му край потрепваше светлинка и те бавно я последваха.

- Как се казваш? - попита готик типът.

- Крейг.

- Аз съм Акс. Приятно ми е да се запознаем.

Парадайз все чакаше нещо да се случи, докато групичката се придвижваше през тунела. Уловени натясно, измъчвани от тревога, изцедени и напредващи бавно, тя всеки момент очакваше поредния ужас, очакваше нещо да изскочи пред тях, да се стовари отгоре им, да ги повали.

Когато просто се озоваха навън и пред себе си видяха напален на открито огън, опънатите й нерви не знаеха как да реагират на липсата на атака.

Така както умът й не знаеше как да реагира на факта, че пред тях имаше маса, върху която бяха подредени бутилки с вода, енергийни блокчета и парчета плодове.

Нима това беше краят, помисли си, докато оглеждаше боровете

наоколо, храсталаците, звездите над тях.

- Умирам от жажда - каза Пейтън, насочвайки се право към водата.

Мъжът, когото Парадайз не можеше да престане да следи с поглед, го спря.

- Възможно е да е капан.

- Ти си параноик - заяви Пейтън.

- Опита ли храната по-рано? Пак ли ти се повръща?

Пейтън отвори уста. Отново я затвори. Изруга.

Крейг хвърли преценяващ поглед наоколо. Потропа по земята с върха на мокрия си ботуш. Приближи се отстрани, полуприклекнал, и се наведе над бутилките, за да ги разгледа. Повдигна ръба на покривката и надзърна под масата.

След това бавно взе една от бутилките.

Сърцето на Парадайз задумка. Тя също беше обезводнена... дори след като имаше чувството, че се е нагълтала с водата от половината басейн. Не искаше обаче да се натрови.

Господи, никога не бе изпадала в подобна ситуация - умираща от жажда, едва на ръка разстояние от напитка, и все пак беше неспособна да вземе онова, което толкова искаше.

- Тази не е затворена - обяви Крейг и взе нова бутилка. После още една и още една. Най-сетне се разнесе изщракване и той свали капачката. Подуши гърлото, опита мъничко. - Тази е добра.

Подаде я назад, без да поглежда, и в мига, в който Пейтън я пое от ръката му, продължи да проверява капачките, отхвърляйки онези, които не бяха затворени както трябва. Пейтън бе този, който ги разпредели между групичката им, така че да има за всички.

Крейг задържа една бутилка за себе си, но не изпи много, и я втъкна в колана си. След това, без да каже нищо, се залови с енергийните блокчета, изхвърляйки онези, в чиито опаковки имаше дупки, и разделяйки другите с останалите.

Парадайз хапна, въпреки че не беше гладна, защото не знаеше кога отново ще могат да спрат или колко усилия ще са необходими за следващата фаза... а храната беше гориво и нищо повече. Енергийното блокче имаше гадния вкус на смесица от картон, изкуствена сладост и нещо лепкаво, ала това нямаше значение. Щеше да се нуждае от калориите.

Дори и само за да се стопли, помисли си, когато по тялото й премина тръпка. Ноемврийска нощ и мокри дрехи. Определено не се отразяваше добре на телесната температура, когато просто стоиш на едно място.

Особено ако си навън.

- Какво ще правим сега? - попита тя, обръщайки се едновременно към всички и към никого.

Зад тях вратата се затвори с трясък и се чу изщракване на ключалка.

Типът с вид на сериен убиец, Акс, провлачи:

- Още по-добре. Определено не изгарях от желание да повторим това с басейна.

- Ей там има ограда - обади се другата жена и посочи вляво от тях.

- Там също - добави атлетът.

- Бас държа, че по нея тече ток - измърмори Пейтън. - Както по всичко метално досега.

Въпросът беше разрешен, когато някой хвърли една пръчка срещу мрежата... и тя изгоря в порой от искри.

След като поизследваха още малко наоколо, установиха, че са се озовали в нещо като улей, от който имаше само един изход -право напред, в потъналата в мрак гора.

- Ще отидем заедно - каза Парадайз, взирайки се покрай потрепващата оранжева светлина на огъня. - Отново.

- Мразя работата в екип - измърмори Акс.

- А аз толкова се вълнувам, че ще го направя с теб - провлачи Пейтън в отговор.

Без да си дават труда да го обсъдят, те се подредиха така, както и в тунела, и тръгнаха, движейки се като едно цяло, внимавайки да не се приближат твърде много до телената ограда, която започна да се стеснява от двете им страни.

Под мокрите им маратонки пращяха клонки. Някой кихна. Вятърът, долитащ отстрани, вледеняваше ръката на Парадайз.

Ала тя почти не забелязваше. Докато вървеше напред, тялото й беше като оголена жица, енергия струеше във вените й, инстинктите й бяха нащрек, готови да обработят всяко късче информация, всеки признак, че нещо не е наред, прекалено силно изпукване на съчките по земята, особена промяна в тялото на Пейтън до нея, поскърцване на някакъв клон отляво... И всичко, което не можеше незабавно да отхвърли като безопасно, изпълваше потръпващите й мускули и кипящия й мозък с желанието да се закове на място, за да прецени ситуацията. Или да се втурне да бяга.

И все пак те продължаваха да вървят. И да вървят. И... да вървят.

Времето минава, помисли си Парадайз, поглеждайки към звездите.

А те все така вървяха ли, вървяха, разнородна групичка, която се тътреше напред, куцукайки, препъвайки се, всеки от тях - ранен по един или друг начин и все пак - държащ се на крака.

Няколко мили по-късно (а може би бяха сто?) все така не им се беше случило нищо.

Парадайз обаче не можеше да бъде излъгана толкова лесно.

Братята щяха да се върнат. Те имаха план.

Просто трябваше да се държи, да остане с групата и...

Пред тях Крейг и Акс спряха.

Защо й миришеше на... огън?

- Върнахме се там, откъдето тръгнахме - тихо каза Крейг и посочи към земята, където имаше следи от стъпки... техните стъпки.

Масата с храната и бутилките с вода обаче беше изчезнала... а огънят беше угасен... което обясняваше миризмата. Оградата беше преместена на различно място.

Така че да оформи затворен кръг.

- Принудиха ни да обикаляме в кръг? - попита Пейтън. -Какво, по дяволите?

- Защо? - Парадайз се обърна към Крейг, който на практика беше станал техен лидер. - Защо им е да го правят?

Тъй като очите й се бяха приспособили към тъмнината, можа да различи решителните му черти, когато той се намръщи, оглеждайки се наоколо. А после поклати глава и стомахът на Парадайз се сви.

- Какво?

Отговори й единствената друга жена:

- Искат да ни изтощят. Ето защо...

Изстрелите долетяха отляво, нов залп хаос, изригнал в нощта, заедно с проблясващите цеви. Те се скупчиха заедно и от сблъсъка на телата им Парадайз бе пронизана от болка в рамото и долната част на крака.

- Тръгвайте! - изкрещя Крейг. - Тръгвайте и те ще спрат!

И действително беше прав. В мига, в който поеха в посоката, в която бяха вървели допреди малко, всичко отново утихна.

Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че ако спрат, отново ще бъдат обстрелвани с гумени куршуми.

Парадайз си пое дълбоко дъх. Не беше чак толкова зле, каза си. Сега се движеха бавно и равномерно, а тя обичаше да се разхожда.

Определено беше за предпочитане пред това, да я обстрелват.

Всичко щеше да бъде наред.

Това беше по-добре, отколкото в басейна. По-добре, отколкото да я влачат по пода със завързани крака и торба на главата. По-добре от взривовете в спортната зала.

Всичко, което трябваше да прави, бе да поставя крак пред крак.

За да минава по-бързо времето, тя се съсредоточи върху онова, което можеше да види от Крейг пред себе си, проследявайки движенията на едрото му тяло, от широките рамене до начина, по който тазът му се полюшваше с всяка негова стъпка. От време на време, когато вятърът променеше посоката си, Парадайз долавяше миризмата му и тя й се струваше по-хубава от всеки одеколон, който бе помирисвала някога.

Кое ли беше семейството му - чудеше се тя. - Откъде идваше? Имаше ли си жена?

Странно, как при тази мисъл нещо я жегна в гърдите. Разбира се, след всичко преживяно тази нощ, нищо чудно, че в ума и емоциите й цареше хаос...

Те обикаляха ли, обикаляха, докато Парадайз не започна да разпознава дърветата и клоните наоколо, докато стъпките им не изровиха пътека в земята, докато тягостната монотонност не започна да я надвива. Никой не ги нападна, никой не стреля по тях, никой не прескочи оградата, за да ги тероризира.

Което не означаваше, че няма да се случи... Ала колкото по-дълго не се случваше нищо, толкова повече мозъкът й започваше да излиза извън контрол, скачайки от най-различни мисли за Крейг към безпочвена паника, от образа на баща й към тревога за онова, което предстоеше.

Парадайз вдигна очи към небето и й се прииска да знаеше какво означават позициите на звездите. Нямаше представа колко време беше минало, откакто бяха пристигнали в спортния салон, нито откакто бяха излезли тук. Струваше й се, че цял живот я дели от мига, когато се беше записала и я бяха снимали. Дори по-дълго от караницата й с Пейтън в автобуса. Което, разбира се, съвсем не беше така.

Три часа? Не, твърде малко. Пет или шест, реши тя.

Добрата новина бе, че всичко това щеше да свърши призори. Слънцето бе нещо, с което дори братята бяха принудени да се съобразяват... А очевидно никой нямаше да бъде убит. Да, това с пистолетите беше ужасяващо, но онези, които бяха простреляни с истински куршуми, вече бяха на крака, така че раните им очевидно бяха повърхностни, същото важеше и за тези, които бяха яли или пили от храната, в която беше сложено нещо.

Толкова много бяха отпаднали. В началото бяха шейсетима. Сега бяха останали едва седем.

И колкото и да бе невероятно, тя все още беше тук. Всъщност, ако знаеше, че една разходка из гората ще бъде краят на изпитанието, всичко би било далеч по-лесно.

Като се имаше предвид колко ужасно би могло да бъде, това си беше нищо работа.