Кървава целувка

34

Мариса цяла нощ говори с Бъч.

Дори докато провеждаше срещи с персонала, интервюираше кандидат за свободното място по психично здраве и се отби, за да си поприказва с Мери, някъде на заден план в ума си тя непрекъснато разговаряше с Бъч.

Въображаемите сценарии, в които, тласкана от справедлив гняв, го правеше на нищо, задето й беше спестил истината, се разиграваха на фона на пълното му съгласие, признанието му, че наистина е невероятен задник и има нужда от сериозна психиатрична помощ. Това, че през последните няколко часа й беше звънял три пъти и бе оставил две съобщения, изобщо не му помагаше... Разбира се, той можеше да бъде защитаван от самия Пери Мейсън и пак щеше да получи доживотна присъда, без възможност някога отново да прави секс със своята шелан.

Не беше отговорила на никое от съобщенията му... и си казваше, че го държи на разстояние, защото иска първо да подбере точните думи. Истината обаче далеч не бе толкова похвална: чувстваше се наранена от него, отблъсната, захвърлена настрани и искаше той да изпита същото.

Което изобщо не беше привлекателно.

Прескъпа Скрайб Върджин, та тя не беше злобна и мразеше това, че най-скъпоценното за нея - връзката й с мъжа, когото обичаше - я бе накарало да стане такава.

Ето защо си тръгна рано от работа и твърдо решена да проведат трудния разговор, който беше неизбежен, му изпрати съобщение, че ще го чака след края на тренировката.

Когато се прибра в имението, първата й мисъл при вида на огромното фоайе бе колко души минаваха оттам непрекъснато. Двамата с Бъч се нуждаеха от усамотение, така че май щеше да е най-добре да отиде в тренировъчния център. Като за начало, след като реши, че трябва да говорят, искаше да го направят възможно най-скоро и освен това Дупката беше прекалено клаустрофобична, а и не беше сигурна дали Ви, или Джейн няма да са там.

А последното, което искаше, бе някой да ги чуе.

Остави палтото и куфарчето си до скритата врата под голямото стълбище, въведе кода (1914) и взе няколкото стъпала на бегом. След като отново въведе същите цифри, излезе в подземния тунел и пое към тренировъчния център. От време на време изтриваше изпотените си длани в панталона и оправяше косата си, която като никога бе оставила пусната.

Докато мине през складовото помещение и влезе в офиса, сърцето й думкаше в гърдите, устата й беше пресъхнала, а стомахът й беше станал на топка.

След като години наред беше страдала от пристъпи на паника, сега се молеше нервите й да не я върнат обратно в онзи ад.

Погледна изящния часовник на „Картие“, който Бъч й беше подарил за първата им годишнина, и видя, че ще трябва да почака известно време. Поне час.

Страхотно, сега се чувстваше като пленена в стъклен аквариум.

Погледна през рамо към вратата и се поколеба дали да не излезе в коридора и да започне да крачи напред-назад, с надеждата, че физическото усилие ще й помогне, но идеята не й се понрави. Освен това, рано или късно, дори да не беше получил съобщението й, Бъч щеше да е принуден да се върне в имението за Последното хранене и това бе най-добрата й възможност да го хване.

Така че се настани зад бюрото, включи компютъра и отвори пощата, която си беше направила за кореспонденцията относно бала.

- Леле. - Тя се приведе към екрана. Беше получила цял куп отговори. - Освен ако не сте само откази, разбира се.

За бога, та тук имаше поне сто непрочетени съобщения и когато започна да ги отваря едно по едно, тя откри... че са единствено приети покани.

С удоволствие приемаме любезната покана...

Но разбира се, както моят хелрен, така и аз ще...

С огромно нетърпение, смирено приемаме...

Мариса извади един тефтер от страничното чекмедже, направи таблица с колони, озаглавени Име, Отговор и Номер, и се зае да въведе данните от пощенската кутия. Беше стигнала до половината, когато видя името на брат си.

Отвори писмото му, затаила дъх... и го изпусна.

Нямаше да дойде. С три учтиви изречения той обясняваше, че ще бъде ангажиран в клиниката, но наистина оценява това, че са го включили.

Странно, при този отговор Мариса се почувства едновременно облекчена и мъничко разочарована. Беше очаквала брат й да дойде, особено след като онази жена бе споменала, че именно той я е препоръчал за организирането на бала.

Облегна се в стола и се замисли за плановете си да се изправи срещу своето минало. Рот много отдавна й се беше извинил и начинът, по който от все сърце беше приел Бъч и тяхното обвързване, значеше толкова много. Никога не се бе замисляла особено върху станалото между нея и краля, ала връщайки се назад към обречения им годеж и всичко, случило се след това, си даде сметка, че наистина му беше простила. Сега изпитваше към него единствено обич и знаеше, че ако има нужда, той на драго сърце ще говори с нея. Тя наистина беше в мир с него.

С глимерата обаче положението беше съвсем различно. Все още изпитваше единствено гняв към тях и техните порядки, но не беше, като да може да ги събере и да им се навика за глупавите им предразсъдъци и закостенялост. Да живее далеч от всичко това, бе много по-удачна стратегия.

Що се отнася до Хавърс, беше възнамерявала да говори с него на бала... ала едва ли би било особено разумно. Това определено беше разговор, за който щяха да се нуждаят от усамотение... а може би и предварително подготвени бележки - дори не беше сигурна

какво ще му каже.

Там беше проблемът с вземането на подобни решения - не можеш да се принудиш да направиш нещо, за което не си готов. А и емоциите й все още бяха толкова нестабилни.

Да, помисли си Мариса, това, че брат й нямаше да дойде на бала, щеше да я улесни. И да й помогне да не направи зрелище за членовете на глимерата.

Решението най-вероятно бе още мъничко време и... да му се не види, май би било най-добре да си поговори с него в присъствието на Мери... стига той да беше съгласен. Кой знае.

Основният й проблем беше Бъч. Както и убитата жена, разбира се.

Мариса се съсредоточи върху задачата си, довърши списъка и излезе от имейла, след което преброи получените отговори. Ако това почти стопроцентово приемане на изпратените покани продължеше в същия дух, у Абалон щяха да се съберат близо четиристотин души. Което беше два пъти повече, отколкото бе предвидила, когато изчисляваше разходите за храна и напитки... които, като организатор на събитието, тя трябваше да покрие.

Май беше подценила колко много членовете на глимерата искаха да видят и да бъдат видени.

Облегна се в стола и отново си погледна часовника. Поне бе успяла да запълни цели трийсет минути.

Нервна, неспокойна, като на тръни, тя си играеше с мишката, гледайки кръгчетата, които бялата стреличка описваше на екрана.

Човече, все още му беше толкова ядосана. Въпреки че доста се беше поуспокоила, беше наранена и...

Мариса се намръщи и спря броденията на мишката по екрана.

В дъното на редичката иконки имаше мъничка снимка, която приличаше на... тила на нейния хелрен?

Не можеше да е това.

Щракна върху снимката и на екрана изникна диалог, искащ парола. Мястото за потребителското име вече беше попълнено (БЪЧДИСТ), а това за паролата беше празно.

Нямаше заглавие, нищо, което да й подскаже за какъв файл става дума. И колкото и да беше тъжно, като се имаше предвид какво се случва между тях в момента, Мариса усети, че я изпълва подозрение.

Разбира се, когато криеш разни неща от партньора си, нормално бе той да започне да се съмнява във всичко.

Въведе паролата, която Бъч използваше обикновено (1МАРИСА1!)...

...и файлът се отвори.

Беше видео клип, в който Бъч седеше на бюрото, а камерата беше зад главата му.

Мариса го пусна и загледа как нейният хелрен си играе с ключа с червения пискюл. Нямаше звук, но тя ясно можеше да си представи тупването, разнасящо се всеки път щом Бъч го пуснеше върху попивателната.

В стаята се появи млад мъж, несъмнено един от участниците в програмата, и двамата заговориха.

Очевидно беше интервю, касаещо тренировъчната програма... и ако се съдеше по лицето на младия мъж, не вървеше никак добре.

Стана й ясно за какво говорят, когато Бъч вдигна ключа.

Време бе да пусне звука, реши Мариса и се заигра с разни бутони... напълно безуспешно, поне докато не си даде сметка, че трябва да включи тонколонките... което й отне доволно дълго време, тъй като някой по незнайно каква причина ги беше изключил от компютъра.

- ...какво е? - попита мъжът.

Мариса се изправи и се съсредоточи върху тила на Бъч. Той не отговори веднага.

- Зависи колко е отдавнашна и как е станало. Наскорошната, особено ако е била насилствена, може да бъде наистина гадна.

- За какво говориш? - попита Мариса на глас.

- Тялото определено не обича да бъде намушквано или накълцвано на парчета и обикновено изразява възмущението си, като оплисква всичко наоколо. Ние сме колко, седемдесет процента или нещо такова вода? С очите си се убеждаваш, че е така, когато видиш някое скорошно местопрестъпление. Локви. Петна. Пръски. А после имаш и изцапани дрехи, килими, чаршафи, стени, подове... или, ако е навън, земя, цимент, асфалт. Да не забравяме и миризмата.

Господи, помисли си Мариса, усетила как я залива тъга. Бъч продължи:

- При по-отдавнашните случаи... миризмата е по-ужасна от бъркотията. Удавянията са просто грозни, с цялото онова подпухване... а ако газовете, насъбрали се вътре, излязат навън? Вонята може да те нокаутира. Не си падам особено и по изгарянията. - Той замълча за миг. - Искаш ли да знаеш какво мразех най-много? - Бъч посочи косата си. - Косата. Косата... Господи, шибаната коса, особено ако беше жена. Сплъстена от кръв, пръст, малки камъчета... оплетена и разчорлена, разпиляна върху сивкава кожа. Когато не мога да спя, именно това виждам. Косата.

- Бъч разтри ръце. - Винаги носиш ръкавици, нали се сещаш, за да не оставиш отпечатъци някъде, да не оставиш частица от себе си. Преди използваха латекс, после започнаха да ги правят от нитрил. Понякога, докато се занимавах с тялото, косата полепваше по ръкавиците... Беше сякаш иска да се добере до мен. Сякаш можеш да прихванеш смърт чрез убийство от някого. - Бъч поклати глава.

- Шибаните ръкавици бяха толкова тънки. И не помагаха.

Другият мъж се намръщи.

- Тогава защо трябваше да ги носиш?

- Не, не, помагаха срещу пръстови отпечатъци. Ала аз оставях нещо от себе си във всички онези мъртви тела. Всяко едно от тях... има частица от мен.

Мариса изключи звука. Спря видеото. Улови главата си в ръце.

* * *

- До утре ще си като нова.

Доктор Джейн й подаде огледалце и Парадайз се приготви да види отражението си... ала то далеч не беше толкова страшно, колкото беше очаквала.

- Колко шева са това?

- Дванайсет. Няма обаче да ти остане никакъв белег. Парадайз вдигна ръка и докосна линийката от малки черни възелчета над веждата си.

- Имаше толкова много кръв, че бих могла да се закълна, че ще ми трябват поне стотина.

Доктор Джейн сложи малка бяла превръзка върху творението си и свали ръкавиците със звук, които отекна в покритата с плочки стая.

- Тази част от челото се отличава с висока степен на васкуларизация. Би било добре да се нахраниш, ако отдавна не си вземала вена. Не е спешно, но действително изгуби доста кръв, а знам колко здраво работите в програмата.

Което в нейния случай се изразяваше в това, да се разсее и да се изложи пред всички.

- Можеш да изчакаш автобуса да те отведе у дома или пък бих могла да помоля един от догените да те откара до някое сигурно място, откъдето да се дематериализираш.

Парадайз свали огледалцето и опита да си представи как ще реагира баща й, ако я види в подобно състояние.

- Може ли да остана за деня? Не мога... не искам да се прибера вкъщи, изглеждаща по този начин.

Доктор Джейн се усмихна и прокара ръка през късо подстриганата си руса коса, тъмнозелените й очи гледаха мило.

- Всъщност и аз си мислех същото... но не бих искала да карам когото и да било да остане тук, освен ако не се налага от медицинска гледна точка. А в твоя случай не е така. Просто... така би било по-добре за баща ти.

- Може ли да му се обадя по мобилния си?

- Разбира се. Ако няма сигнал, което се случва понякога, в столовата има стационарен телефон, който можеш да използваш.

- Много ти благодаря. - Парадайз свали крака от масата за прегледи. - Изобщо не усетих, докато ме шиеше.

- Справяш се чудесно, Парадайз. Всички толкова се гордеят с теб.

- Благодаря.

Тя погледна надолу, докато стъпваше на пода, и направи физиономия. Маратонките й бяха опръскани с кръв... което не беше чак толкова страшно, стига да не се появеше с тях пред баща си.

Да, определено беше най-добре да преспи тук, помисли си, докато излизаше в коридора.

Едва когато стигна до общата стая и бутна вратата, си даде сметка, че...

...двамата с Крейг щяха да бъдат под един покрив.

През целия ден.

Какво пък, помисли си, когато тялото й направи същата сметка и получи чисто гол отговор - след като се бе наложило да я закърпят с игла и конец, защо пък да не се възползва от възможността някой да я целуне, за да й мине.

Мммм.

Взе чантата, която беше оставила на пода заедно със саковете на останалите, сложи я на масата и се опита да намери телефона си. Безуспешно.

Сбърчила вежди, тя я обърна и изсипа съдържанието й на масата. Докато ровеше из пакетчета с кърпички, портфейла си, шишенца с туш за мигли, електронния й четец, дребни монети и вазелин за устни, и какво ли още не, прекрасно си даваше сметка, че би било хубаво да е по-подредена. Е, добре де, къде беше...

Телефона й го нямаше.

Какво, по дяволите? Да не би да го беше забравила вкъщи? Би могла да се закълне, че го пъхна в чантата при останалите боклуци.

Наведе отворената чанта към себе си и опипа празното й дъно, след което разкопча предния джоб, просто за да види какви други безполезни боклуци...

Телефонът й беше там.

Парадайз се намръщи и се огледа из празната стая. Проблемът бе, че никога не слагаше телефона си там - винаги бързаше твърде много, за да си губи времето с ципове. Освен това се боеше, че ще забрави да го затвори и ще си изгуби телефона.

Никога, нито веднъж, не го беше слагала там.

Да не би някой да беше ровил из нещата й?

Една по една, тя прегледа вещите си върху масата. Като че ли нищо не липсваше, не че беше сигурна какво точно бе сложила вътре. В портфейла й всичко си беше на мястото - документи, кредитни карти, кеш.

Е, ако нещо беше взето, едва ли струваше повече от два цента.

Зае се да прибере нещата си, мъчейки се да преглътне обзелото я притеснение. Какво можеше да направи? Да отиде при братята и да им сервира нещо от рода на: „О, между другото, телефонът ми се е преместил в предния джоб и...“.

Да, как ли пък не.

Нямаше обхват, така че отиде до стационарния телефон, закачен на стената до хладилника със стъклена врата, пълен с електролитни напитки, кока-кола и най-различни сокове. Вдигна слушалката и чувайки същия сигнал, с който бе свикнала в къщата за аудиенции, тя натисна девет за външна линия и набра номера на баща си.

Отговори й Федрика и Парадайз му съобщи жизнерадостно, че ще прекара деня в тренировъчния център, защото работела върху нещо допълнително. Увери го също така, че ще бъде подобаващо наглеждана.

Което си беше така. Нямаше да бъде сама... не и ако зависеше от нея.

Крейг щеше да се погрижи.

- Боли ли те?

Парадайз затвори и погледна към вратата. Крейг стоеше на прага, голите му гърди лъщяха, мускулите му изпъкваха на светлината, струяща от тавана.

Парадайз притвори клепачи, изпивайки тялото му с поглед и си помисли, че всъщност, да, изведнъж я заболя.

- Ехо? - повика я той.

- Днес ще остана тук.

Докато той присвиваше очи, вкаменен от шок, Парадайз вдигна мобилния телефон в ръката си.

- Няма обхват. Май ще трябва да измислим друг начин да се съберем в седем часа.