Кървава целувка

41

Когато Крейг най-сетне застина, Парадайз се отпусна върху умивалника, останала без сили, и макар че кранът на чешмата се впиваше в гръбнака й, а огледалото й убиваше на главата, не я беше грижа. Тя се рееше във въздуха, сякаш беше безтегловна... поне докато не сведе поглед надолу и не видя, че хълбоците му бяха притиснати в разтворените й бедра, част от него беше все още дълбоко в нея.

Същински рай.

Само дето той изглеждаше притеснен... сякаш мислеше, че е припаднала, защото я беше наранил или нещо такова.

Искаше й се да го успокои, да го увери, че беше невероятно... ала умът й беше прекалено замаян, за да е в състояние да говори членоразделно, така че тя вложи всичко, което изпитваше, в усмивката, която му отправи.

- Господи... - прошепна той. - Толкова си красива в този миг.

Съсредоточавайки се с усилие, Парадайз промълви:

- Радвам се, че го направихме. Кога ще го направим отново?

- Утре вечер. Но ще бъдеш малко схваната. Нормално е.

- Ще прекарам деня в тренировъчния център.

Веждите му подскочиха.

- Така ли?

- Възнамерявах да те съблазня.

- Е, далеч съм от мисълта да се опитам да попреча на една такава цел.

Той се наведе, за да я целуне, и за миг Парадайз усети как я жегва болка при мисълта, че го беше правил и е други жени, може би дори и тях бе вземал за първи път... което обясняваше защо толкова го бива. Но не, подобни мисли не бяха добре дошли в този миг.

Тук бяха само те двамата. Нямаше място за нищо друго.

- Защо не го направим отново още сега? - предложи тя, раздвижвайки хълбоци така, че женствеността й се отърка в него.

- Парадайз... сигурна ли си, че си добре?

Тя простена едно „даааааа“ в отговор, а после се подпря на умивалника и използва тялото си, за да разпали отново огъня между тях.

И я виж ти - то подейства.

За частица от секундата се озова притисната до тялото му, краката й бяха обвити около хълбоците му, ръцете й - вкопчени в яките му рамене, глезените й - сключени зад дупето му.

Стискайки я здраво, той започна да я движи нагоре-надолу по възбудата си, по-бързо и по-яростно от първия път. За да му помогне (не че той не се справяше прекрасно), Парадайз се присъедини към него, удвоявайки силата на движенията им.

Още оргазми, отново и отново, докато косата й се удряше в лицата им, тъмна миризма струеше от тялото му, а насладата сливаше душите им сякаш завинаги.

Когато най-сетне свършиха, Парадайз рухна върху тялото му, изстискана като парцал, гореща като пещ, замаяна така, сякаш бе пробягала милион километри.

И в този миг телефонът й иззвъня.

Звукът, долетял откъм джоба на якето й, я накара да вдигне глава.

- Шегуваш се.

Оставяйки обаждащия се, който и да беше той, да бъде прехвърлен на гласовата й поща, тя се усмихна на Крейг. Господи, обожаваше, когато лицата им бяха толкова близко, когато виждаше всяка негова мигла, неравността на носа му и сянката на брадата му.

- Здравей - прошепна тя.

Като никога, устните му й отвърнаха със същото... и в усмивката му имаше очарователна срамежливост.

Парадайз вдигна ръце към лицето му и промълви:

- Ето как ще те помня винаги.

Някъде в дълбините на ума си си помисли: Ама че странно. Защо се сбогуваше с него? Та това бе едва началото... Телефонът й отново се обади.

- Съжалявам. - Тя се намръщи. - Надявам се, че не се е случило нещо лошо.

Докато се извърташе, за да достигне якето си, съвсем ясно си даде сметка, че все още са свързани. А после видя екрана и изруга.

- Ама наистина, Пейтън - измърмори и натъпка телефона обратно в джоба. - Не може да не знае, че сме тук. Страшно обича да тормози хората.

- Очевидно най-сетне се е появил, а?

- Нали знаеш, че ми е като брат. Наистина го знаеш?

- Да. Наистина го знам.

Телефонът й зазвъня за трети път и Парадайз стисна зъби.

- Моят страшно досаден брат.

- Вдигни му, за да престане. - Крейг раздвижи хълбоците си, карайки я да простене. - Аз няма да избягам.

Парадайз вдигна и долепи телефона до ухото си.

- Ще престанеш ли...

- Пари...?

В мига, в който чу гласа му, Парадайз се намръщи. Откакто го познаваше, никога не го бе чувала да звучи по този начин. Изгубен... като малко момченце.

- Пейтън? Какво не е наред?

- Станало е нещо много лошо, Пари. Има кръв... навсякъде...

- Какво? - Парадайз се дръпна назад и Крейг начаса я пусна на пода. - Пейтън! Къде си?

- У братовчедка ми... онази, която уж беше заминала. Парадайз впери поглед в очите на Крейг.

- Пейтън, с Крейг идваме веднага. Само ми кажи къде си. Пейтън й издиктува някакъв адрес със заекване и Парадайз го повтори, а после тикна апарата в ръцете на Крейг.

- Аз трябва да се измия, ти остани на телефона с него... не му позволявай да затвори.

Десет минути по-късно Крейг прекрачи прага на луксозна човешка сграда с тъмнозелен сенник, мраморно фоайе и портиер с униформа в същия цвят като сенника отвън.

Докато той стоеше несигурен на мястото си, очаквайки да го изритат или да го претърсят от главата до петите, преди да му позволят да пристъпи навътре, Парадайз отиде на рецепцията.

- Здравейте - каза тя съвършено спокойно. - Приятелят ми Пейтън дойде, за да се види с Ашли Мъри, и ни помоли да се присъединим към тях.

- Ей сега ще проверя - отвърна мъжът и посегна към телефона. - Ало? Тук е рецепция. Вие... чудесно. Ей сега ще се качат. - Мъжът от охраната кимна към асансьорите. -Заповядайте.

- Благодаря ви - каза Парадайз любезно и протегна ръка.

За миг Крейг не разбра защо го прави... а после си даде сметка, че не беше помръднал от прага на въртящата се врата.

Побърза да отиде при нея, навел глава и без да поглежда към охраната - красива млада жена беше едно, ала той бе няколко пъти по-едър от нея и най-вероятно щеше да събуди подозрение. Успяха все пак да се качат в асансьора и не след дълго слязоха на един от последните етажи.

Първото, което видяха в дъното на дългия бежов коридор, бе Пейтън, седнал на килима и стиснал телефона си в ръце.

Крейг начаса усети миризмата на кръв, която тегнеше във въздуха, макар че човеците едва ли биха я забелязали.

Парадайз се втурна и коленичи до приятеля си.

- Пейтън?

Той не вдигна поглед, докато Парадайз не го докосна по рамото... и господи, беше пребледнял като платно, а очите му бяха разширени.

- Наистина е лошо.

- Тя... вътре ли е?

- Не. Но спалнята... господи, спалнята...

Крейг остави Парадайз с приятеля й и бутна вратата. Начаса миризмата на смърт се усили... и стана почти задушаваща, когато пристъпи в просторна стая с голям бял диван, бял килим и огромни прозорци. Липсата на тежки завеси говореше, че никой вампир не би могъл да отседне тук.

Беше ужасно студено и отнякъде идваше мразовит повей.

Крейг погледна към отворения кухненски бокс, но не видя нищо особено - всичко беше подредено, имаше купа свежи плодове... не, ябълките бяха пластмасови.

Право напред тръгваше малък коридор, в чийто край светеше една-единствена лампа. Крейг пое по мекия килим, сви зад ъгъла и се закова на прага.

Насреща му имаше огромно легло, напоено с толкова много кръв, че сякаш някой бе лиснал боя върху белите чаршафи, възглавницата и таблата.

Имаше кръв и на пода, образуваща пътечка, която стигаше до...

Плъзгащата се стъклена врата, извеждаща на терасата, беше оставена отворена... и полупрозрачните бели завеси, развяващи се на вятъра, ту разкриваха, ту отново скриваха кървавия отпечатък от длан върху касата.

Крейг се обърна към леглото и този път забеляза наркотиците на нощното шкафче: спринцовки, лъжици, малки късчета фолио. Нямаше презервативи, нито оръжия. Както и никакви лични вещи - никакви снимки, сувенири, нищо. Това бе място, където идваха да се чукат и да се друсат, след което да се изметат преди изгрев-слънце.

- О, господи...

Гласът на Парадайз го накара да погледне през рамо.

- По-добре не влизай тук.

Тя обаче пристъпи вътре и Крейг не би могъл да каже, че е изненадан.

- Къде е Пейтън? - попита той.

- Ето ме - разнесе се глух глас откъм прага.

Докато стояха заедно, Крейг бе сигурен, че и тримата си мислят едно и също: никой не би могъл да оцелее в нещо такова. Никой.

- Трябва да се обадя на баща ми - каза Парадайз задавено. -Това е прекалено сериозно за нас.

Крейг поклати глава и извади телефона си.

- Не, трябва да се обадим на братята.

- Точно затова ще се обади на баща си - обади се Пейтън.

Докато Парадайз крачеше напред-назад, долепила телефона до ухото си, Крейг се намръщи.

- Какво?

Пейтън сви рамене.

- Баща й е пръв съветник на краля. Това е най-добрият начин да постъпим.

За миг Крейг не осъзна какво му казват, поредица от глаголи и съществителни, и разни такива, влязла през едното му ухо и излязла през другото. Ала после той ги превъртя още няколко пъти... и почувства как по тялото му преминава необикновена ледена тръпка. Сърцето му подскочи в гърдите. Спря. Започна да бие неравномерно.

Очите му се върнаха върху Парадайз и сякаш от много далеч я чу да говори настойчиво. Никога досега не бе обръщал особено внимание на произношението й, защото вниманието му винаги беше погълнато от привличането, което изпитваше към нея. Ала сега... интонацията, начинът, по който оформяше думите, ритъмът им - бяха досущ като на Пейтън. И не защото се правеше на интересна.

- Тя не е просто рецепционистката в онази къща, нали? -попита той глухо.

Когато телефонът му се раззвъня, Бъч беше готов да остави гласовата поща да си свърши работата - все пак се намираше в секс клуб, търсейки улики в разследването на едно убийство. Ала проклетото нещо не млъкваше, така че той го извади и вдигна.

И заради техно музиката, изобщо не чу какво му казва Вишъс.

- Какво? Ало?

Връзката прекъсна и объркването бе разрешено с помощта на есемеса, който Ви му изпрати. Съобщението беше кратко и ясно: адрес в една от хубавите части на центъра, номер (18) и време (5 мин).

Това беше кодът, който използваха, когато се биеха и бяха в опасност.

- Трябва да вървим - заяви той на глас. Обърна се към Мариса, улови ръката й и повтори по-силно: - Трябва да вървим.

Веднага.

- Какво? - Тя се притисна в него. - Но още не сме видели цялото място.

Когато Бъч само поклати глава и задържа погледа й, тя не възрази повече.

- Ей, Акс - повика той. - Ние трябва да се измитаме. Окей?

Другият мъж се приближи.

- Мислех, че искате да разгледате всичко.

- По-късно. Ще се видим в тренировъчния център.

Отне им доста повече от пет минути да се изнесат от там, тъй като да си проправят път през най-различните секс станции и тематични стаи бе, като да излязат от лабиринт на петдесетте нюанса. В мига, в който се озоваха на студения, ясен въздух навън, далеч от охраната и дългата опашка, Бъч заяви:

- Изскочи нещо с лесърите...

Телефонът му иззвъня и той вдигна:

- Ви, идвам, тъкмо оставях Мариса...

Отговорът на брата беше кратък и по същество и когато затвори, Бъч отпусна бавно телефона и се взря в Мариса.

- Мисля, че ще е най-добре и ти да дойдеш.

- Какво има?

- Възможно е да сме открили самоличността на загиналата жена.

Няколко минути по-късно Бъч паркира лексуса пред главния вход на луксозен жилищен небостъргач. Изличи спомените на човека от охраната, след което се качи в асансьора заедно с Мариса и много скоро двамата вървяха по коридор, миришещ на смърт.

Ви, който ги чакаше, се сепна при вида им.

- Какво, по дяволите? Между другото, и двамата изглеждате адски секси.

Бъч си свали маската.

- Дори от тук надушвам кръвта.

Мариса също си махна маската и потръпна.

- Господи... тя е. Това е нейната миризма.

Ви ги преведе през един анонимен апартамент в празна спалня, която напомни на Бъч за годините в колдуелския участък. Мамка му, първият му инстинкт бе да застане между своята шелан и гледката на жестоко убийство. Ала вече не. Убиваше го това, да бъде изложена на нещо подобно, но тя беше права. Трябваше да бъде тук.

С изпънат гръб и бистър поглед, Мариса се приближи до леглото... и господи, видът й, застанала с гръб към него, докато се взираше в напоените с кръв възглавници и завивки, щеше да се превърне в извор за цял куп нови кошмари.

Бъч изруга и погледна към Парадайз, която стоеше до Пейтън, а после към Крейг, който бе най-далеч от тях в ъгъла. Най-сетне огледа преценяващо сцената на престъплението, отбелязвайки си всичко, което беше и което не беше в стаята.

- Кой пристигна пръв? - попита.

Пейтън вдигна ръка.

- Аз. Братовчедка ми Алишън използваше това място за... е, нали се сещаш. Наела го беше под човешко име. Звънях й няколко пъти, за да я поканя да излезе заедно с нас... родителите й казали на моите родители, че не са я чували от няколко нощи, може би една седмица, но това не беше особено необичайно. Когато тя не ми отговори, реших да намина, защото си казах, че сигурно купонясва здравата. Влязох през терасата, защото така правя обикновено, и... ами да.

- Вратата на терасата отключена ли беше? - Бъч повдигна завесите и разгледа внимателно кървавия отпечатък върху бравата.

- Беше отворено. Но ако е било слънцето, щеше да има следи от изгоряло, нали? Значи, е възможно да е... - Гласът на Пейтън заглъхна, очите му бяха впити в окървавеното легло. - Тя не е добре, нали?

Мариса смъкна латексовата качулка от главата си и като се приближи до него, улови ръцете му в своите.

- Аз съм Мариса, шелан на Бъч. Ръководя убежище за жертви на домашно насилие. Тя дойде при нас...

- Значи, е там? Жива е!

Мариса поклати бавно глава.

- Толкова съжалявам. Обадих се на брат ми, Хавърс, и той направи всичко по силите си, за да я спаси, но не успя.

Пейтън отново погледна към леглото и не отговори веднага. Най-сетне прошепна:

- Това ще убие родителите й. Изгубиха другата ми братовчедка в нападенията. И двете им деца са мъртви.

- Вратата - обади се Бъч, - отключена ли беше, или отворена? Не искам да бъда коравосърдечен, но това е местопрестъпление. .. и онзи, който й го е причинил... трябва да го накараме да си плати.

Пейтън поклати глава.

- Тя... тя не беше от кротките. Обичаше да купонясва. Но не заслужаваше... - Той се прокашля. - Вратата беше отворена.

Бъч проследи стъпките и петната по пода.

- Единственото обяснение е, че по някакъв начин е успяла да използва остатъка от силите си, за да се махне от тук и да се дематериализира в „Убежището“.

- Откъде е знаела къде да отиде? - прошепна Парадайз. -Искам да кажа... слава богу.

- Трябва да е чула за нас отнякъде - отвърна Мариса. - Просто ми се ще да бяхме успели да я спасим.

В този миг в стаята се появи Ви.

- Току-що получих съобщение от Тор и Рейдж. Попаднали са в тежка схватка. Трябва да отида като подкрепление. Бъч, налага се да дойдеш с мен. Спешен случай.

Бъч стисна зъби и изруга цветисто. А после погледна към Мариса.

- Добре ли си?

Тя срещна погледа му и отвърна дрезгаво:

- Стига само да открием кой го е направил, ще бъда съвсем добре.

Бъч я прегърна силно и усети как в гърдите му бликва гордост. А после й възложи редица невероятно тъжни задачи.

- Искам да съставиш списък на хората, които е познавала, както човеци, така и вампири. Питай него. - Той кимна към Пейтън. - След това снимай всичко с телефона си. Цялото шибано място. Не докосвай нищо, не размествай нищо. Заключи всички врати, които можеш. Тръгни си през терасата. След това отиди в къщата на родителите й. Те имат право да научат още тази вечер.

- Ще се погрижа за всичко - отвърна тя.

Да, Бъч изобщо не се съмняваше в това.

Господи, толкова я обичаше. Ненавиждаше тази ситуация... ала обичаше своята шелан с цялото си сърце.

Още една целувка... и той се отправи към колата си, опитвайки се да пренасочи вниманието си от един спешен случай към друг.