Кървава целувка

2

Не беше цялото братство на черния кинжал. Всъщност бяха само двама братя и кралят.

Докато влизаше в стаята за аудиенции, за да застане пред своя владетел, Абалон, пръв съветник на Рот, син на Рот, баща на Рот, почти болезнено си даваше сметка за присъствието на другите двама. Никога не бе виждал воините да се държат другояче, освен възпитано и закрилнически, но като се имаше предвид, че се канеше да предаде единствената си рожба в ръцете им, очевидните им качества бяха като викове в нощта.

Брат Вишъс се взираше в него с нетрепващи диамантени очи; татуировката на лявото му слепоочие изглеждаше подобаващо зловеща, от якото му тяло, облечено в кожени дрехи, висяха оръжия. До него стоеше Бъч, наричан още Дистройър - някога човек с бостънски акцент, той бе заразен от Омега и захвърлен да умре... само за да стане един от малцината, преживели предизвикано насила преобразяване.

Двамата воини рядко можеше да се видят разделени и никак не беше трудно да си ги представиш в ролите на добро ченге, лошо ченге. Сега обаче ролите бяха разменени. Бъч, мъжът, който обикновено се усмихваше и приказваше с всички, в момента изглеждаше като някой, когото определено не би искал да срещнеш в тъмна уличка: лешниковите му очи бяха присвити и нетрепващи.

- Да? - обърна се Абалон към краля. - Мога ли да ви бъда в служба по някакъв начин?

Рот помилва светлата четвъртита глава на Джордж, неговото куче водач.

- Момчетата ми искат да си поприказват с теб.

А, каза си Абалон. Май се досещаше за какво става дума.

Бъч се усмихна за частица от секундата. Сякаш се опитваше предварително да омекоти удара на онова, което щеше да излезе от устата му.

- Искаме да сме сигурни, че си наясно какво представлява тренировъчната програма.

Абалон се прокашля.

- Знам, че това е много важно за Парадайз. И се надявам да се предлагат някакви курсове за самозащита. Ще ми се тя да бъде... в по-голяма безопасност.

Тази възможна полза бе единственото, помогнало му да се справи със сблъсъка между онова, което бе очаквал за Парадайз и живота й, и това, което тя искаше да си избере.

Когато не получи отговор, Абалон замести поглед от единия брат към другия.

- Какво не ми казвате?

Вишъс отвори уста, ала Бъч вдигна ръка и го накара да замълчи.

- Ролята ти тук, до Рот, е на първо място.

Абалон потръпна.

- Да не се опитвате да ми обясните, че Парадайз не може да постъпи в програмата заради поста ми тук? Прескъпа Скрайб Върджин, защо не ни казахте...

- Искаме да си наясно, че онова, което предстои, не е обучение по книги. А подготовка за война.

- Но кандидатите няма да бъдат принуждавани да се бият из града по време на програмата, нали?

- Това, за което се тревожим, е тук. - Братът посочи стаята. - Не можем да допуснем нищо да повлияе на отношенията ти с Рот и онова, което правиш за краля. Парадайз е точно толкова добре дошла в програмата, колкото и всеки друг, но не и ако възможността да не бъде приета или да отпадне доведе до напрежение между нас.

Абалон въздъхна с облекчение.

- Не се безпокойте за това. Тя ще успее или ще се провали единствено благодарение на себе си. Не очаквам специално отношение към нея, а ако не е в състояние да се справи, значи, мястото й не е там.

Всъщност, макар че никога не би го изрекъл на глас, Абалон се молеше и очакваше да стане точно така. Не му беше приятна мисълта Парадайз да се разочарова от себе си и от усилията си, ала последното, което искаше, бе дъщеря му да има досег до каквато и да било грозота... или пък, не дай си боже, да се опита да вземе участие във войната.

Умът му дори не бе в състояние да обхване мисълта за това последното.

- Не се безпокойте — повтори на глас, местейки поглед между братята и краля. - Всичко ще бъде наред.

Братът Бъч се взря във Вишъс за миг, а после отново се обърна към него.

- Чел си формуляра за кандидатстване, нали?

- Тя го попълни.

- Значи, не си го прочел?

- Това е нещо, което тя направи сама. Нима се очакваше да го подпиша като неин баща и настойник?

Вишъс запали ръчно свита цигара.

- Няма да е зле да си подготвен.

Абалон кимна.

- Подготвен съм. Уверявам ви, наистина съм подготвен.

Парадайз беше жена, отгледана в благопристойните традиции на аристокрацията. През последните два месеца бе започнала да работи над физическата си форма (и то изключително прилежно) и Абалон усещаше вълнението, което се излъчваше от нея, докато приключваше със задълженията си тук и се готвеше да напусне поста си. Съществуваше обаче съвсем реалната възможност след ориентацията утре вечер, когато започнеше истинската работа, тя да се види принудена да се откаже... или да бъде помолена да напусне.

Щеше да го убие да я види как се проваля.

Но то бе за предпочитане пред това, тя да загине на бойното поле само за да докаже, че е много повече, отколкото повелява аристократичното й положение.

Двамата братя продължаваха да се взират в него и Абалон наведе глава.

- Знам, че нещата няма да се развият добре за нея. Готов съм за това. Не съм наивен.

- Е, добре - каза Бъч след миг мълчание.

- Има ли още нещо, господарю? - обърна се Абалон към краля.

Рот поклати глава и Абалон се поклони на всеки от тримата.

- Благодаря ви за загрижеността. Парадайз е най-скъпото ми на този свят... единственото, което ми е останало от обичната ми шелан. Знам, че утре тя ще бъде в добри и справедливи ръце.

Обърна се да си върви, а братята останаха все така мрачни. Разбира се, той нямаше представа какво се случва във войната... а винаги имаше нещо. Абалон нямаше общо с битките и бойната стратегия, за което беше наистина благодарен.

Толкова, колкото щеше да бъде, когато Парадайз напуснеше програмата.

Ех, само ако майка й беше жива. Навярно изобщо не би се стигнало дотук, ако неговата шелан бе жива, за да вразуми дъщеря им.

Абалон отвори двойната врата и чу някакво трополене откъм чакалнята.

- Парадайз?

Прекоси фоайето и когато пристъпи в гостната, дъщеря му, която тъкмо събираше червените химикалки, паднали от бюрото, се изправи рязко.

- Всичко наред ли е? - попита той.

Очите й срещнаха неговите.

- Е, наред ли е? — попита тя в отговор. — Ще ми позволиш ли да отида утре вечер?

Абалон се усмихна... и опита да скрие тъгата в очите, в гласа си.

- Разбира се. Ти си в програмата, решихме го още преди месеци.

Парадайз изтича при него и го прегърна с всичка сила, сякаш допреди миг твърдо бе вярвала, че онова, за което така копнее, ще й бъде отказано.

Докато прегръщаше дъщеря си, Абалон смътно си даде сметка, че братята и кралят излизат през входната врата, ала не им обърна никакво внимание.

Прекалено бе погълнат от отчаяното желание да може да спести на дъщеря си всяко разочарование. Това обаче не бе сред родителските умения, които бе придобил след раждането й.

О, как му се искаше неговата шелан да беше тук с тях, вместо в Небитието.

Тя би се справила с всичко това много по-добре от него.

Застанала над тежко пострадалата жена, Мариса затвори очи, когато за трети път бе прехвърлена на гласовата поща на Мани. Какво, по дяволите, ставаше в клиниката?

Тъкмо се канеше отново да набере номера му, когато телефонът й иззвъня.

- Слава богу... Мани? Мани?

Нещо в тона й накара ранената жена да се раздвижи, окървавеното й лице помръдна върху възглавниците на дивана.

Господи, ужасяващото й хриптене бе достатъчно, за да накара сърцето на Мариса да прескочи един удар.

- Не, Елена е - разнесе се глас в ухото й. — Мани и Джейн оперират Тор по спешност. Има открита фрактура на бедрената кост, а аз трябва да се връщам в операционната. Да не е станало нещо?

- Колко ще се бавят?

- Току-що започнаха.

Мариса затвори очи.

- Добре. Моля те, кажи им да ми се обадят, когато могат. Имам... - Тя извърна глава и понижи глас. - Току-що се появи една пострадала. Не съм сигурна, че разполагаме с много време.

Елена изруга.

- Тук не можем да се лишим от никого. Защо не се обадиш на Вишъс? С медицинската си подготовка навярно ще успее да стабилизира положението.

Мариса опита да си представи как братът прекрачва къщата. Определено не би бил първият й избор. Не ставаше дума за това, че му няма доверие - най-добрият приятел на нейния хелрен бе отличен вампир.

Просто външният му вид бе ужасяващ.

Разбира се, ако всички бяха в крилото „Уелси“...

- Добра идея. Благодаря.

- Ще ги накарам да ти се обадят веднага щом свършим.

- Моля те.

Мариса прекъсна и набра номера на Ви. Само за да бъде прехвърлена на проклетата му гласова поща.

- Мамка му.

- Кога ще дойдат? - обади се Рим, която тъкмо притискаше една кърпа към дълбоката рана върху рамото на жената.

Нощта беше към края си. Възможно бе Ви да пътува от Колдуел към имението. Или пък се биеше с онзи, който бе ранил Тор.

Жената на дивана се закашля, давейки се, и Мариса за частица от секундата взе решение. Последното, което искаше, бе да се обърне към брат си, ала не би могла да се погледне в очите, ако личните й проблеми костваха нечий живот.

Набра номера на Хавърс по памет, надявайки се, че не го е сменил. Едно иззвъняване, второ...

- Ало? - разнесе се гласът му.

- Аз съм. - И преди да последва неловко мълчание или поздрав, тя продължи: - Имаме спешен случай в „Убежището“. Трябва да дойдеш незабавно... или да изпратиш някого. Лекарите на Братството са в операция, а не разполагаме с много време.

Последва моментна пауза, сякаш главният лечител на расата превключваше от личен на професионален режим.

- Веднага идвам. За травма ли става дума?

- Да. - Мариса отново понижи глас. - Била е жестоко пребита и... насилена. Изгубила е страшно много кръв. Не знам...

— Ще взема и сестра. Ще отведеш ли обитателките на друго място?

— Вече го направих.

— Отключи входната врата.

— Ще те посрещна там.

И това беше всичко.

Очевидно Вселената беше твърдо решена тази вечер брат й да бъде в мислите й. Първо онази идиотка по телефона, а сега...

Мариса кимна на Рим.

— Всеки момент ще дойде помощ.

С окото, което не беше подпухнало и затворено, ранената жена като че ли опита да се съсредоточи върху нея.

Мариса се наведе и улови окървавената й ръка.

— Брат ми ще се погрижи за теб.

За частица от секундата се притесни дали не би било по-добре да не споменава, че лечителят ще бъде мъж, но жената като че ли изобщо не я чу.

Прескъпа Скрайб Върджин, ами ако издъхнеше, преди Хавърс да е дошъл?

Мариса клекна, прибирайки русата си коса зад ушите.

— Тук си на сигурно място, всичко ще бъде наред. - Окото на ранената жена се спря върху лицето й. - Имаш ли близки, на които да се обадим? Има ли някой, когото да повикаме?

Жената поклати глави.

— Не? Сигурна ли си? - Окото се затвори. - Можеш ли да ми кажеш кой ти причини това?

Жената извърна лице.

По дяволите.

Мариса излезе в неголямото преддверие на къщата. От двете страни на вратата имаше дълги, тесни прозорци и тя погледна към поляната навън. Дърветата, които едва допреди няколко седмици грееха в ярки цветове, се бяха отърсили от драматичното си червено, златно и жълто оперение и голите им клони стърчаха като костите на изпосталяло куче.

Невъзможно бе да не се погледне в огледалото до вратата, за да провери дали косата й е наред, а гримът й - съвършен, дори след десетчасовия работен ден.

Докато живееше с брат си, Мариса носеше копринени рокли и тежки накити, а косата й винаги бе вдигната в сложна прическа. А сега? Сега беше с панталон, блуза с висока яка и чифт удобни, ниски обувки. Никакви бижута, освен мъничкия златен кръст, който носеше, защото богът на Бъч беше важен за него и нейният хелрен й беше подарил украшението миналата Коледа. А, да, на ушите й имаше две перли.

Въпреки насила предизвиканото преобразяване на Бъч и въпреки статуса му на брат и роднина на краля, по душа нейният мъж си оставаше човек — като се започнеше от католическата му вяра, минеше се през вкуса му за книги и филми и се стигнеше до онова, което искаше от една „съпруга“.

Мариса докосна златната верижка на шията си и се намръщи, когато усети моментен порив да я свали, защото брат й нямаше да я одобри.

Само че независимо дали носеше символа на обвързването си около врата си, или не, това нямаше да промени нищо. В очите на брат си тя бе взела един двукрак плъх за хелрен, а за подобно падение нямаше прошка.

Миг по-късно на тротоара отвън се материализираха два силуета: мъж, облечен в бяла престилка, и жена в униформата на медицинска сестра.

Докато двамата пристъпваха под светлината на охранителните лампи, Мариса потърка изпотените си длани в панталона си. Хавърс си беше съвсем същият - безупречен с папийонката си, очилата с рогови рамки и разделената отстрани на път тъмна коса.

В последния момент Мариса завъртя верижката около врата си, така че кръстчето се скри на тила й, отвори входната врата и заяви, опитвайки се да звучи спокойно:

- Тя е в гостната.

Никакво „Здравей, как си?“, никакво „Хей, още ли си същият тесногръд задник?“... но разбира се, това беше спешен медицински случай, не светско посещение.

- Мариса. - Брат й кимна и пристъпи вътре. - Това е Канест, главната ми сестра.

- Приятно ми е да се запознаем - промърмори сестрата и Мариса й кимна.

- Насам - подкани ги и докато ги повеждаше с омекнали крака във вътрешността на скромната къща с най-обикновено обзавеждане, по някаква абсурдна причина си се представи като фламинго, с колене, обърнати в обратната посока. Едновременно с това цял куп спомени клокочеха под повърхността на съзнанието й и единствено сериозността на трагедията в другата стая й позволяваше да овладее емоциите си.

Брат й спря на прага на гостната и подаде лекарската си чанта на своята асистентка.

- Канест ще я прегледа и ще ме информира за състоянието й. Така е по-добре, отколкото да го направи мъж.

Мариса за първи път погледна брат си в очите и видя, че те имаха съвсем същия син цвят като нейните. Но разбира се, това едва ли би могло да се промени, нали така?

- Много деликатно от твоя страна - каза, след което се обърна към асистентката му. - Последвайте ме.

Щом се озоваха в гостната, сестрата отиде право при дивана и внимателно зае мястото на Рим. Пострадалата жена се размърда, сякаш усетила присъствието на някой друг пред себе си, а после простена, когато сестрата измери пулса и кръвното й.

Мариса застана отстрани, скръстила ръце на гърдите си и запушила устата си с длан. Движението беше нещо хубаво, каза си тя, доказателство, че горкото момиче все още е живо.

- Внимавайте - избъбри, докато сестрата опипваше ръката на пациентката си, и сълзи се смесиха с кръвта по подпухналото лице.

Господи, кой беше направил това? Трябва да беше някой член на расата - не долавяше и най-бегъл повей от човешка миризма.

Мариса извърна очи, когато прегледът стана по-интимен, и даде знак на Рим да се присъедини към нея на прага, сякаш за да защити достойнството на ранената жена, точно както беше направил брат й.

След цяла вечност (както й се стори), медицинската сестра размени няколко тихи думи с пострадалата, след което дойде при тях и кимна на Мариса да я последва до мястото, където Хавърс стоеше, сключил ръце зад гърба си.

- Има тежки вътрешни наранявания — докладва сестрата с тих глас. - Незабавно трябва да бъде оперирана, ако искаме да оцелее. Ръката е най-малкият й проблем.

Хавърс кимна и погледна към Мариса.

- Позволих си волността да организирам транспорт. Би трябвало да е тук до петнайсет минути.

- Аз ще дойда с нея. - Мариса се приготви за битка. - Докато близките й не се появят, аз отговарям за нея.

- Разбира се.

- И ще поема разходите по лечението.

- Няма да се наложи.

- Напротив, ще се наложи, и още как. Нека си взема нещата.

Тя ги остави, размени няколко думи с Рим и изтича в кабинета, за да си вземе телефона, чантата и палтото.

Поколеба се дали да не се обади на Бъч, тъй като съществуваше вероятност да не се прибере у дома за деня, но все още не беше сигурна. А ако звънеше на своя хелрен всеки път щом в работата й изникнеше сериозен проблем, той нямаше да има и миг покой.

Докато слизаше по стъпалата, си даде сметка, че има още една причина да не му се обади.

Ставащото тук твърде много приличаше на онова, което се бе случило със сестра му.

Възможно бе да се окаже съвсем същото, ако жената загинеше от нараняванията си.

Не, помисли си Мариса, докато се връщаше на първия етаж. Бъч си имаше предостатъчно тревоги на главата, за да събужда тя стари травми.

- Готова съм — заяви на брат си, сякаш го предизвикваше да й откаже.

- Линейката ще пристигне след две минути. Аз също ще трябва да пътувам с нея. За да има изобщо шанс да оцелее, ще трябва да пие от вена.

С тези думи той й се поклони лекичко и се отправи към входната врата.

Мариса поклати глава. Мисълта, че бе готов да даде от собствената си кръв на една непозната жена, която най-вероятно беше от простолюдието, бе едновременно невероятна... и дразнеща.

Това, че можеше да бъде толкова грижовен с пациентите си и толкова жесток с нея, й се струваше непоносимо противоречие.

Ала така беше в глимерата. Двойните стандарти бяха нещо нормално.

И обикновено се използваха, за да навредят на дъщери, сестри и майки.