Кървава целувка

30

Докато крачеше боса из стаята си, Парадайз внимаваше да стъпва първо на връхчетата на пръстите си, за да не вдига шум, макар че, като се имаше предвид колко силно бие сърцето й, беше истинско чудо как не бе събудила хората от другата страна на реката.

Спиране за миг. Поглеждане към часовника.

Шест и петдесет и осем. Или пък шест и петдесет и девет, трудно беше да е сигурна със стария часовник до леглото й, особено от другия край на стаята.

Изтри изпотените си длани в дънките и се приближи, за да погледне мобилния си телефон. Нарочно го беше оставила обърнат нагоре и сега се взря в тъмния екран. Беше му изключила звука, но той щеше да завибрира, когато Крейг се обадеше. Всеки момент.

Наистина.

Парадайз се намръщи и натисна едно копче, за да го събуди и да провери дали не е пропуснала нещо. Което, ако трябваше да е честна, би било, като да не забележи неонов знак в стаята си. Не. Никакви пропуснати обаждания, нито есемеси.

Просто за да е напълно сигурна, тя въведе паролата си и провери списъка с обаждания.

Нищо.

Господи, това беше ужасно. Имаше чувството, че е застанала върху някакъв парапет и се взира в дълбока бездна, без нищо, за което да се залови. Което беше истинска лудост... и знак, че надбъбречната й жлеза определено се беше самозабравила с преценката на опасността за личната й сигурност. За бога, та тя нямаше да изгуби някой крайник, ако Крейг не се обадеше, както беше обещал. Нищо нямаше да й се случи.

А и той все още дори не беше закъснял.

Парадайз остави телефона на нощното шкафче и отново закрачи из стаята.

Това не трая дълго. Две минути по-късно отново беше при телефона.

Нищо.

Извърна се и усети, че се ядосва на себе си. Уж беше решила да извоюва своята независимост и да се отърси от ограниченията на глимерата... и все пак се тревожеше дали някакъв си мъж ще й се обади за нещо, което вероятно щеше да се окаже телефонен секс, целящ да му донесе облекчение.

Да, това определено я правеше истинска феминистка.

Освен това никога досега не беше получавала оргазъм. Какво го караше да мисли, че ще успее...

Бръмченето, разнесло се откъм нощното шкафче, я накара да се втурне към леглото толкова бързо, че се препъна в килима.

- Ало! - отговори трескаво, след като си възвърна равновесието.

Миг тишина, а после в ухото й се разнесе прекрасен, дълбок мъжки глас.

- Къде си.

Парадайз се огледа наоколо.

- В стаята ми?

- Осветлението запалено ли е.

- Да?

Интересно, уж той задаваше въпросите, а тя отговаряше, но в действителност беше обратното. Струваше й се, че тя е тази, която пита.

- Легни си в леглото. Загаси лампите.

- Окей. - Парадайз отиде до вратата и натисна ключа за осветлението, след което се върна до леглото, събу си обувките и се излегна върху мекия дюшек. - Тъмно е.

Непрогледно.

От Крейг се откъсна някакъв звук, който тя не можа да определи... и усещането беше невероятно. С угасените лампи той сякаш беше до нея.

- Направо ме убиваш в часовете - каза гърлено.

- Защо?

- Не мога да откъсна очи от теб. Гледам извивката на шията ти. - Звукът се разнесе отново и Парадайз осъзна, че е нещо средно между мъркане и ръмжене... очевидно вече беше напълно възбуден. - Представям си как се приближавам зад теб и отмятам главата ти назад. Прокарвам ръце по гърлото ти... под униформата... върху гърдите ти.

Парадайз отвори очи.

- О, господи... наистина ли?

- Непрекъснато. Защо според теб онази вечер не можах да стана, когато ме повикаха.

Парадайз отново го видя, замръзнал на мястото си, лицето му беше напълно безизразно, огромното му тяло - напрегнато.

- За какво говориш?

- Имах ерекция. И всички щяха да видят.

Гърбът на Парадайз се изви в дъга, когато си представи как би изглеждал широкият му панталон, опънат от голямата му корава дължина.

- Трябва да започна да сядам отпред, за да не те виждам. -Парадайз се засмя тихо и той простена. - Направи го отново.

- Кое?

- Този смях. Толкова е секси. - Парадайз се подчини и от другата страна на линията долетя някакво шумолене. - Някога докосвала ли си се, Парадайз?

За миг тя си представи Ново, толкова сигурна, толкова сексуална, толкова уверена. И се поколеба дали да не излъже.

- Не съм.

- В мислите си те докосвам, откакто се прибрах.

В мрака на стаята й се заредиха още образи с него: как се бие с брата Бъч с такова достойнство; как вдига тежести; как се взира в нея в мъжката съблекалня.

- С какво си облечена? - прошепна той.

- Имам чувството, че си тук с мен.

- Наистина съм. С какво си облечена?

Парадайз сведе поглед в мрака и не видя нищо.

- Блузка с копчета отпред.

- Не я сваляй - простена той. Или пък беше още едно мъркане. - Пъхни ръка под яката.

Да направи онова, което той й каза, като че ли бе най-естественото нещо на света, и от усещането на пръстите й, плъзнали по кожата й, по тялото на Парадайз пробягаха тръпки.

- Носиш ли сутиен?

- Да.

- Докосни една от презрамките. Тя е топла от кожата ти, нали?

- Да - прошепна Парадайз.

- Разкопчай най-горното копче. Направи го за мен. А сега бръкни по-дълбоко... зърното ти е кораво в чашката, нали?

Парадайз се подчини и поиска да му отговори, ала дишаше прекадено тежко, а мозъкът й даваше накъсо. Крейг обаче като че ли нямаше нищо против мълчанието й.

Засмя се и дълбоката тъмна вълна разтърси тялото й.

- Искам да го взема в устата си. Искам да вдигна очи и да те гледам как ахваш, докато те ближа и смуча.

За мъж, който не говореше много, определено го биваше с думите.

- Непрекъснато си мисля за клиниката - чу се да казва тя. -Ръката ти под чаршафите. Спомням си точно как изглеждаше, движеща се нагоре-надолу..

- Мамка му.

- ...докато ти...

- Разкъсай блузата си.

- Какво?

- Смъкни я от тялото си - излая той. - Остави шибания телефон и я разкъсай!

Навсякъде се разлетяха копчета.

И усещането беше толкова невероятно, че гърбът й отново се изви в дъга, докато разкъсваше дрехата, влагайки цялата си сила.

Когато отново се отпусна на леглото, побърза да грабне телефона... и го чу да диша все по-тежко и по-тежко... но изведнъж спря.

С напрегнат глас, сякаш стискаше зъби, той й заповяда да бръкне в чашките на сутиена си, да разтърка зърната си и да вземе гърдите си в шепи, а после да се отърве от сутиена. Без изобщо да се поколебае, Парадайз се изуми от усещането на пръстите си, изследващи меката кожа и твърдите зърна, изпращащи електричество и горещина до самата й сърцевина. И през цялото време Крейг й говореше с кадифения си глас, казвайки й какво точно да прави, засилвайки еротичния заряд на случващото се бавно и неумолимо. Колкото повече се издигаше тя, колкото по-гореща и влажна ставаше, толкова по-малко я беше грижа за глупости като моминско благоприличие... и толкова по-силно копнееше за онова, което той й даваше.

Все пак успя да запази достатъчно самоконтрол, за да остане относително тиха. Въпреки че искаше да изкрещи името му, мисълта, че някой доген или пък баща й може да чуят нещо и да се опитат да влязат в стаята й, щеше да доведе до разговори, с които нямаше да успее да се справи.

- Сега какво? - простена тя.

В мрака на спалнята, която му бяха дали, Крейг бе напълно изгубен. Безвъзвратно. Тренировъчният център можеше да избухне в пожар или да бъде сринат от земетресение, ала той пак не би прекъснал връзката.

Нямаше представа как изглежда стаята на Парадайз, къде се намира леглото й, на колко възглавници се беше облегнала, нито какъв беше цветът на покривката. Въпреки това я виждаше с кристална яснота, изтегнала се отгоре му, гърчеща се, парчетата на разкъсаната блуза висяха от ръцете й, простичкият й, скромен сутиен беше разкопчан, гърдите й - голи.

Малки зърна, щръкнали и корави, готови за устата му.

- Усещаш ли ме върху себе си?

- Да... — изохка тя.

Много добре, значи, беше дошъл моментът да се спусне по-надолу. Не върху себе си обаче. Трябваше да свали ръка от пениса си, защото така свършваше почти незабавно и от това мозъкът му изключваше, а повече от всичко, повече от собствения си оргазъм искаше да се погрижи както трябва за нея.

Защото това бе всичко, което щяха да имат някога. Нямаше никакво намерение да й отнеме девствеността... и ако искаше да спази това решение, трябваше да се погрижи между голите им тела да има непреодолимо разстояние. Единственият безопасен начин да го направят като че ли беше по телефона. Тя щеше да си остане порядъчна жена и след онова, което предстоеше, защото да се докосва сама изобщо не можеше да се сравнява с това, някакъв неандерталец като него да проникне дълбоко в нея и да свърши няколко дузини пъти... и да отнеме на мъжа, за когото тя щеше да се обвърже, рано или късно, онова, което му принадлежеше.

Стига само никога да не оставаше насаме с нея достатъчно дълго, щеше да успее. А изобщо не се заблуждаваше -привличането им може и да беше взривоопасно, но след като подготовката им приключеше? След като всичко това свършеше (при положение че и двамата стигнеха до края)?

Всеки щеше да поеме по своя път. Дори и ако понякога се случеше да работят заедно.

За едно Крейг беше напълно сигурен - не можеше да й предложи семейно щастие. Особено след като се заемеше с истинската цел зад подготовката си: отмъщение. Над

аристократите, оставили баща му да бъде убит от врага.

Нямаше да намери покой, докато не пролееше кръвта им.

- Плъзни пръсти по корема си - нареди той. - Какво има там?

- Колана на дънките ми.

- Разкопчай копчето.

- Да...

Разнесе се шумолене, последвано от гласа й.

- А сега?

- Ципа.

Ново шумолене. По време на което Крейг си представи как неговите пръсти го разкопчават и разтварят плата, а после устните му докосват дантелата на гащичките й. Или памука, както бе по-вероятно в нейния случай.

- Свали си дънките. Остави бельото.

Още шумолене.

Крейг не можа да се сдържи и като се улови под лекия чаршаф, който покриваше голото му тяло, плъзна ръка по протежението си. Ала когато връхчето на пениса му запари така, сякаш щеше да изригне, беше принуден да спре.

Стисна зъби и процеди:

- Сложи ръка между бедрата си, разтвори дългите си крака... хайде.

Искаше да го направи по-бавно, но беше прекалено алчен. Тя също: накъсаният стон, изтръгнал се от нея, го тласна над ръба и пенисът му се отказа да чака ръката му.

- Потъркай се - простена, докато ерекцията му подскачаше под чаршафа и горещи струи обляха корема му. - О, господи, Парадайз, потъркай се през памука... - Когато тя изкрещя, Крейг разбра, макар и в плен на собствения си оргазъм, че е съвсем близо. - Отдолу... бръкни отдолу, почувствай влагата и горещината... почувствай ги... о, господи... толкова е гладко...

Парадайз дишаше тежко, а после името му се изтръгна от гърлото й.

- Представи си устата ми там долу.

И тогава тя свърши. Също като него - за втори път. Слушаше я как си поема накъсано въздух и отново го изпуска, невероятен умоляващ звук, долитащ през слушалката.

Само звукът на оргазма й го накара да свърши за трети път. И четвърти.

- Не спирай - дрезгаво каза той, - почувствай езика ми, който те ближе, устните ми, засмукващи...

След известно време, когато всичко най-сетне свърши, двамата просто дишаха заедно.

По някаква безумна причина на Крейг му се прииска да бъде до нея и да я държи в прегръдките си... или нещо такова. И сам не беше сигурен. Единственото, за което си даваше сметка, бе изпепеляващият порив да се погрижи тя да бъде добре след онова, което се бе случило.

Това, че ги деляха мили, му се струваше истинско мъчение.

- Добре ли си? - попита я дрезгаво.

О... да...

Доловил усмивката в гласа й, той се ухили широко... и страшно се зарадва, че е сам в мрака. Вероятно приличаше на пълен идиот.

- Красива си - чу се да казва. - Невероятна. Неповторима.

Парадайз избухна в смях.

- Ама че си смешен.

- Надали. Родил съм се без чувство за хумор.

- Наистина ли?

- Аха. Аз съм най-незабавният мъж, когото познавам, и никога не схващам шегите.

- Знаеш ли, сега като се замисля, май никога не съм те виждала да се усмихваш.

- И едва ли ще ме видиш скоро. - Пресегна се, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади цигарите и запалката, които си беше купил, преди да се прибере в тренировъчния център. - И между другото - пуша.

Само след секс, едва не й обясни, ала по някаква причина точно сега не искаше да споменава, че някога е правил секс с друга.

Наклони глава на една страна, за да закрепи телефона до ухото си, отвори пакета „Марлборо“ и извади цигара. Щракна запалката и видя юмрука си на светлината й, докато поднасяше пламъчето към лицето си. Първото всмукване едва не го накара отново да простене и той захапа цигарата между зъбите си, докато намери пипнешком пепелника и го сложи върху голите си гърди.

- Знам, че е гаден навик - каза извинително. - Но поне вампирите не се разболяват от рак.

В мига, в който беше уредил това обаждане с нея, бе започнал да планира как да си намери цигари за после. Не беше особено романтично.

Не че се вълнуваше от романтика, напомни си той.

- Е, защо не се усмихваш, Крейг?

На пръв поглед въпросът й изглеждаше безгрижен, почти шеговит, ала сериозният й тон говореше друго.

И колкото и да бе странно, в отпуснатото си следоргазмено състояние той й отговори, вместо да затвори, както би трябвало да направи.

- Колко души изгуби в нападенията? - прошепна той.

- Седем братовчеди - отвърна печално Парадайз. - Останахме само аз и баща ми, и двамата извадихме голям късмет.

- Аз изгубих най-близките си. Майка ми и сестра ми бяха у дома заедно с мен. Баща ми беше на работа. Взели адреса ни от подправената му шофьорска книжка, след като го убили. Така ни откриха. - Той отново всмукна от цигарата. - Ето защо не се усмихвам.

- Толкова съжалявам.

- И аз. - Още нещо, което не би си признал при други обстоятелства. - Не можах да ги спася. Майка ми и сестра ми имам предвид.

- О, господи...

Крейг сви рамене.

- Изгубих твърде много кръв. Лесърите изкъртиха вратата и аз се спуснах по стълбите, щом чух шума. Нападнаха ме и когато решиха, че са ме убили, ме оставиха. И до днес не знам как оцелях. Използваха мачете. Останах в съзнание достатъчно дълго, за да чуя как майка ми изкрещя на сестра ми да бяга... а после и двете бяха жестоко убити. - От Парадайз се изтръгна задавен звук и той поклати глава. - Извинявай, не трябваше да навлизам в чак такива подробности.

- Аз... изобщо не е достатъчно, но е всичко, което бих могла да кажа... толкова съжалявам.

- Благодаря.

- Как оцеля? Да не би някой да е дошъл да те спаси?

- Събудих се в локва от собствената си кръв точно преди да съмне. Бях ужасно слаб... едва успях да затворя входната врата, преди слънцето да ме изпепели. Запълзях из къщата и открих техните... ами да. Беше толкова странно, да ги видя проснати върху линолеума, навсякъде имаше кръв, а кожата им беше толкова бледа... бяха посегнали една към друга, ръката на майка ми... - Крейг беше принуден да спре и да се прокашля. - Майка ми беше протегнала ръка към сестра ми, а тя се мъчеше да я достигне. Очите им бяха отворени... Не знам, след като видях това, нещо в мен се пробуди. Само така бих могъл да го опиша... и именно тогава започна всичко. Тогава реших, че някога, някак си ще открия начин да се включа във войната срещу лесърите. Само така мога да продължа да живея, без да искам да си пръсна мозъка. - Той се изсмя дрезгаво. - Реших също така и че мразя аристократите, но то се случи две нощи по-късно.

- Защо... - Парадайз се поколеба. - Защо мразиш глимерата?