Кървава целувка

17

Седнала на писалището си в „убежището“, Мариса имаше цял куп работа: файлове на пациенти, които да прочете, документи за постъпване, които да одобри, сметки, за които да се погрижи. Ала вместо да се заеме с каквото и да било, тя просто си седеше в стола и се взираше в черното парче метал с червен пискюл.

След като двамата с Бъч се прибраха, тя беше показала странния, подобен на ключ предмет на голяма част от братята, но никой от тях не го беше разпознал. Вишъс дори бе опитал с търсене на изображение в интернет... без никакъв успех.

Докато двамата с Бъч си легнат, Мариса бе толкова изтощена, че заспа в мига, в който сложи глава на възглавницата.

Това обаче не беше траяло дълго.

Около три часа следобед се беше събудила и бе останала да лежи по гръб, взирайки се в мрака, докато Бъч похъркваше тихичко до нея.

Беше точно както той й беше казал. Образът на непознатата жена бе изплувал върху тавана, фотографски монтаж, от който очите й плувнаха в сълзи. А най-тъжното бе, че желанието да заплаче бе станало още по-силно, когато се бе замислила за тях с Бъч.

Което беше истинска лудост.

Между тях всичко беше наред. Той не би могъл да я подкрепя повече - беше я придружил при Хавърс, помагаше й в усилията й с ключа, проявяваше разбиране към чувствата й.

- Започвам да си губя ума - каза тя.

- Затова съм тук.

Мариса вдигна рязко глава.

- Мери, здравей... извинявай, говоря си сама. Толкова съм объркана.

Жената на Рейдж влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

- Да, и аз останах с такова впечатление... няколко пъти те повиках, без никакъв отговор..

Мариса се облегна в стола, отметна косата над раменете си и се усмихна с усилие.

- С какво мога да ти помогна?

- Би могла да поговориш с мен. — Мери се настани на стола пред бюрото. - Тревожа се за теб.

- О, господи, не се притеснявай за това. Тук има толкова хора, които наистина се нуждаят от помощта ти...

- На добри самаряни като нас двете им е трудно да си вършат работата както трябва, ако не обсъждаме тежките случаи. Това е факт. Искам също така да ти напомня, че съм ти приятелка.

В последвалата тишина, Мариса не сподели за работата, върху която не успяваше да се съсредоточи, защото в главата й ставаше нещо. Не сподели и за деня, който беше прекарала будна. И най-сетне, не каза нищо за странната дистанцираност, промъкнала се между тях с Бъч.

- Не мога да престана да мисля за нея - избъбри тя и в същия миг сълзите най-сетне рукнаха. Тя изруга и си взе носна кърпичка. - Не искам да говоря за това.

- Разбирам - меко каза Мери. - Вярвай ми, имам достатъчно личен опит в задържането на нещата вътре в себе си. Не е добра стратегия.

- о, я стига, ти си най-самоактуализиращият се човек, когото някога съм срещала. Ако ти не умееш да споделяш, значи, никой не го умее.

- Ти виждаш само сегашното ми Аз, Мариса. Не ме познаваше преди. Пък и дори сега понякога ми е трудно, като на всички останали.

Мариса попи очите си с кърпичката и с усилие преглътна нов порив да заплаче.

- Как се справяш с това?

- С трудностите? Говоря за тях. Говоря с Рейдж. Записвам си някои неща.

- Не... със започването на чисто.

- Моля?

Мариса махна с носната кърпичка.

- Приказвам глупости. Забрави...

- Имаш предвид това, че животът ми свърши, а после започнах нов, когато се събрах с Рейдж?

Господи, сърцето й думкаше толкова силно, и то без никаква причина.

- Да. Точно това имах предвид.

Мери кръстоса крака и задъвка долната си устна; докато тя се опитваше да подреди мислите си, Мариса се взираше изучаващо във ведрото й лице, наскоро подстриганата на черта кестенява коса и аурата й на спокойна увереност.

Да, помисли си Мариса, Рейдж беше прав. Мери беше невероятно красива... не по зашеметяващия начин на някоя кралица на красотата, не и по кльощавия, анорексичен начин на някой фотомодел, нито дори като готиното съседско момиче. Мери беше като сиянието на накладен огън, бумтящ в мразовита зимна нощ, топъл и вдъхващ живот, запленяващ и озаряващ.

Нищо чудно, че братът я обожаваше.

Мери изпусна дъха си и започна:

- Мисля, че за мен е различно, тъй като умирах... знаех, че си отивам. Макар да не разбрах от самото начало, че ракът се е върнал, бях се подготвяла за деня, в който ще ми го съобщят. Така че просто се отписах. Събрах си умствения и емоционалния багаж, взех си билета, готова бях да си тръгна. Искам да кажа, майка ми я нямаше, не бях успяла да създам истинска връзка с никого на света... нямах нищо, така че нямаше какво да оставя зад себе си, ако в това изобщо има някакъв смисъл.

Мариса си помисли за нощта, когато брат й я беше изгонил от вкъщи заради това, че излизаше с Бъч.

- Ако съм разбрала правилно - продължи Мери, - при теб не е било така. Нали?

Мариса извърна поглед.

- Не, не беше. Една нощ, малко преди съмване, се прибрах у дома, който делях с Хавърс, и той... - Повече не можеше да сдържа сълзите си и те закапаха една след друга върху блузата и панталона й. Мариса ги избърса и продължи. - Всичките ми вещи бяха опаковани. Каза ми, че не го е грижа къде ще отида, че иска просто да се махна от къщата. Остави пари... - Прокашля се, защото нещо я давеше. - Остави пари върху едно от писалищата. Сякаш не искаше да ме докосне. - Подсмръкна и си взе нова кърпичка, за да си издуха носа. - Задържах парите. Все още ги пазя. Понякога, когато видя стодоларовите банкноти в чекмеджето си, се чудя защо го правя. Защо... о, за бога. — Наложи се да извади трета кърпичка. - Какво ми става? Онова момиче е мъртво, не знам как да намеря семейството й... а аз си седя тук и се оплаквам заради тъпия си брат и нещо, станало преди толкова време. Това е нелепо.

- Травма от миналото - отбеляза Мери спокойно.

- Дразня се на себе си.

- Мислила ли си за това, какво наистина се случи миналата нощ?

- Шегуваш ли се? Само това ми е в главата.

- Не, имам предвид, мислила ли си за него.

- Ако имаш предвид, че бях принудена да гледам как една млада жена умира пред очите ми, а аз бях неспособна да поправя тази трагична загуба на живот, да, естествено, че съм.

Мери поклати глава.

- С цялото ми уважение, не ме разбра. Откакто единственият ти жив роднина е прекъснал отношения с теб, миналата нощ за първи път си била принудена да разчиташ на неговата помощ. Не беше в състояние да спасиш момичето, така че трябваше да се обърнеш към брат ти и да се молиш и надяваш той да постъпи правилно с нея.

- И той действително го направи. — Мариса изруга. - Искам да кажа, беше невероятен с нея.

- И как се почувства, имайки предвид колко лошо се е отнесъл с теб?

И ето че сълзите й отново рукнаха.

- Действително мислих за това. Когато отидох да я видя, точно преди да умре.

- Ще ти кажа в какво съм напълно сигурна. Можем да се опитваме да погребем миналото колкото си искаме. Можем да се отвличаме с най-различни неща, някои от тях - полезни, други -не, за да го накараме да си остане погребано... но когато не си преодолял нещо, то неизменно, абсолютно винаги се връща, за да ти отрови живота. Преди да се влюбиш в Бъч, си водила труден живот и несъмнено е било огромно облекчение да оставиш всичко зад гърба си и да започнеш на чисто. Не можеш обаче да избягаш от това, което е било преди. Не забравяй, Мариса, във всеки миг от живота си ние носим в себе си всяка възраст, на която сме били някога. Носим го със себе си като багаж. Рано или късно, случилото се с брат ти пак ще надигне глава. Такъв е животът.

Мариса отново си попи очите.

- Трудно ми е да осъществя истинска връзка с Бъч точно сега.

- Естествено. Нали той е станал причина за разрива.

Мариса потръпна.

- Хей, почакай малко, задръж... той винаги се е отнасял прекрасно с мен...

- Не става въпрос за вина, Мариса. Ти си вървяла по един път, той се е появил в живота ти и ето че си поела по друг. Не го съдя, нито пък казвам, че е сторил нещо лошо... това е просто факт.

По някаква причина Мариса си спомни как лежи будна, оставяйки Бъч да спи до нея. Това никога не би се случило дори само преди една година.

- Какво да направя?

- Отговорът ми няма да ти хареса.

- Имам чувството, че едва ли може да стане по-лошо.

- Ще трябва да се помириш с брат ти.

Мариса затвори очи.

- Никога няма да успея да му простя.

- Да се помириш с някого, не означава да му простиш всички грешки. Пък и честно казано, той не е единственият, с когото ще трябва да се помириш. От глимерата са се отнесли ужасно с теб, ролята ти в редиците на аристокрацията е била непоносима, а Рот е бил истински задник... и го казвам с най-топли чувства. В себе си носиш огромно количество болка и отхвърляне, които първоначално си криела, защото това е бил единственият начин да оцелееш, а после си захвърлила настрани, защото най-сетне си открила начин да бъдеш щастлива. - Мери кимна към документите върху бюрото. - Ако искаш отново да станеш продуктивна, ще се наложи да надзърнеш под всички тези камъни, да изпиташ всички потискани чувства и да излезеш от другата страна.

Мариса се въоръжи с кърпичка номер четири, но не й се наложи да я използва. Вместо това започна да я върти в ръцете си.

- Не искам да забравя момичето. Не искам всичко да се върти около мен.

- Никой не казва да не се опитваш да откриеш коя е била. Просто не го използвай като извинение отново да заровиш цялото това мръсно бельо дълбоко под земята. Тази стратегия действа само в най-краткосрочен план... и когато миналото ти пак надигне глава - а е сигурно, че ще стане така - ще ти бъде още по-трудно, защото тогава ще преживееш наново и случилото се с момичето.

Мариса продължи да мачка кърпичката в ръцете си.

- Права си.

- Знам.

Пое дълбоко дъх и погледна над бюрото.

- Мога ли да те прегърна?

- Моля те! Шегуваш ли се?

Те се изправиха и Мариса заобиколи бюрото, за да прегърне по-дребничката жена. Прегръдката, която получи в отговор, бе толкова силна и сигурна, че очите й отново се наляха със сълзи.

- Винаги си тук, когато имам нужда от теб - задавено каза Мариса. - С думи не бих могла да изразя колко те обичам.

- За това са приятелите. - Мери се дръпна лекичко. - А един ден и ти ще сториш същото за мен.

Мариса изсумтя и направи физиономия.

- Съмнявам се.

- Вярвай ми.

- В главата ми е прекалено голям хаос.

- Не, ти си човешко същество. - Мери тръсна глава. -Извинявай, навик. Ти си жива и се бориш, и си красива отвътре и отвън... и аз също те обичам.

- Все още не съм сигурна как точно да постъпя.

- Обмисли го. Рано или късно, ще разбереш. Не забравяй, че да простиш, не означава да забравиш, да се криеш, не е дългосрочна стратегия, и да се опитваш да отвлечеш мислите си, не е добра идея. Изправи се очи в очи с миналото си... И знай, че можеш да разчиташ на мен.

След като Мери си тръгна, Мариса отново седна зад бюрото. По някаква причина очите й се спряха върху телефона -стационарния, не мобилния.

Миналото. Брат й. Бъч. Момичето. Глимерата.

Мери беше права. Имаше толкова много неща, с които не се беше справила.

Като за начало, можеше да опита с онова, което й се струваше най-малко страшно. Или поне... най-лесно.

Взе слушалката, извади листчето, което й бяха дали преди две нощи, набра номера и като свали перлената си обица, се облегна в стола. Вдигна една прислужница, помоли я да изчака и след малко от другия край на линията се разнесе надменен женски глас:

- О, здравейте! Толкова се радвам, че се обадихте.

Мариса стисна зъби.

- Ще го направя. Ще организирам бала.

- О! Това е прекрасно! Каква чудесна...

Докато кухите фрази се лееха от другата страна, Мариса затвори очи и гласът на Мери отекна в главата й: Ще трябва да се помириш с брат ти.

Господи, помисли си, че нямаше представа как ще го направи, но поне разбираше от тържества.

Започни с нещо малко. След това се прехвърли на голямото.