Кървава целувка

28

- Излъгах.

Гласът на Акс накара Бъч да го погледне. Другият мъж се беше облегнал на плота до печката, скръстил ръце на гърдите си; беше навел глава, така че там, където трябваше да бъдат дълбоко разположените му очи, се виждаха единствено сенки.

- За какво?

Отне му известно време, докато отговори, и той го запълни, играейки си с редичката черни халки, които минаваха от външната страна на ухото му.

- За онзи ключ. В кабинета.

И просто така, Бъч изведнъж застана нащрек... не че го показа с нещо.

- Така ли?

Акс си потърка носа и Бъч си отбеляза наум да запомни този издайнически жест за в бъдеще.

- Откъде го имаш? - попита Акс.

- От един приятел. - Сякаш щеше да изиграе картата с умрялата жена, преди да се налага. - Добър приятел.

- Не е разрешено да се дават назаем. Против правилата е.

- Значи, ако отида там, може да загазя? - попита Бъч на сляпо.

- Не знам. Зависи от нощта. Ако носиш маска, може и да не те усетят. Никога не съм водил някого, но политиката им е, че можеш да си доведеш един гост, стига той да се придържа към правилата. Ти поемаш отговорността, в случай че ги наруши. Могат да те изхвърлят.

- От колко време членуваш?

- Отпреди нападенията. Там бях, когато... е, нали се сещаш, когато се случи това с баща ми. Човеците никога не разбраха, и все още не знаят, истината за мен. Всякакви ги има там... сигурно си мислят, че просто се правя на вампир.

- Кога ходи за последен път?

- Преди няколко вечери. Не знаех как ще се развият нещата с тренировъчната програма. Реших, че може би ще ми бъде за последен път за известно време напред.

Горе-долу по същото време, когато момичето бе открито на моравата пред „Убежището“.

- Ти по какво си падаш? - Бъч извъртя очи. - И преди да решиш, че се опитвам да сваля един от учениците си, имай предвид, че съм щастливо обвързан за жена, която, прекрасно си давам сметка, е прекалено добра за мен... просто се намирам на приказка, докато чакаме.

Изражението на Акс се отпусна, тялото му - също.

- Обичам да ги карам да ми се подчиняват.

- Мъже или жени?

- И двете.

- Двамата с Ви страшно ще си паснете. Макар че сега за него има една-единствена жена. - Бъч протегна ръце над главата си, така че гръбначният му стълб изпука. - Кога ще ходиш пак?

- Кога ще имаме свободна нощ?

- Ще ме вземеш ли със себе си, за да ми покажеш мястото? Така че да не изложа приятеля, който ми даде ключа.

- Току-що ми каза, че си щастливо обвързан.

Бъч го стрелна с поглед, който казваше: не ставай глупав!

- Обичам да гледам, задник такъв. Не изневеряваш, ако не забъркваш ръцете, езика или пениса си.

Акс кимна, сякаш тази логика му се струваше добра.

- Да, ще те взема. Но само когато сме маскирани. Ако объркаш

нещо, не искам да разберат, че имам общо с теб.

Мислите на Бъч се върнаха към една нощ с Вишъс, нощ, в която бяха направени някои разкрития, след като... Беше сторил за приятеля си някои неща, от които той имаше нужда.

- Знам как да се държа - заяви сухо. - Не се притеснявай. Звукът от тежки стъпки отвън оповести завръщането на Крейг.

- Бързо беше - отбеляза Бъч, когато Крейг влезе в къщата, понесъл само един опърпан сак.

- Казах ви - отвърна Крейг. - Нямам кой знае какво.

Мариса се прибра рано, защото я болеше главата. И не, не беше като мигрените на Трез, просто тъпа, пулсираща болка зад очите, от която й беше трудно да се съсредоточи и да чете на хартия и направо невъзможно да работи на компютърен екран.

Докато изкачваше стъпалата на величествения вход на имението, си мислеше, че знае къде е проблемът: беше пропуснала Първото хранене, а после, погълната от работа, и закуската, която поднасяха всяка вечер в „Убежището“.

- Ама че съм глупава - каза си, докато влизаше във вестибюла и заставаше пред охранителната камера.

Когато й отключиха, пристъпи във великолепното фоайе и се усмихна на Фриц.

- Ужасно съжалявам, че те безпокоя, но дали ще може да ми приготвиш нещо за хапване?

Древният доген плесна с ръце и само дето не припадна от щастие, сякаш му беше връчила печеливш лотариен билет или пък най-прекрасния подарък за рождения ден, получаван някога от когото и да било.

- О, господарке, да! Мога ли да ви донеса яйца и препечени филийки? Сандвич? Супа? Нещо по-солидно...

Мариса се засмя.

- Изненадай ме.

- Незабавно! Да, да, незабавно!

Скоростта, с която изчезна, и енергичната му походка говореха, че му остават още дълги векове, и това беше прекрасно...

- Здравей, момиче.

Мариса се обърна към билярдната. Ласитър се беше облегнал на свода с купа пуканки в ръка, увит в огромно, подобно на торба одеяло с леопардови шарки, от чиито ръбове се подаваха босите му крака и силните му голи ръце.

- Здравей... - Мариса се намръщи, осенена от една внезапна мисъл. - Носиш ли нещо отдолу?

- Естествено. - Ангелът метна шепа пуканки в устата си. -Искаш ли да погледаш телевизия заедно с мен? Сега си правя маратон с „Макгайвър“, но може да бъда навит и на нещо друго.

Мариса отвори уста, за да откаже, но после реши: защо пък не? Просто щеше да хапне нещо и да изчака Бъч да свърши в тренировъчния център. Беше му пратила съобщение, че си тръгва по-рано от работа, и той й беше отговорил незабавно, че до двайсет, най-много трийсет минути ще бъде при нея.

- Защо не.

- Супер. - Ангелът се изпъна. - Каква е твоята слабост, когато става дума за телевизия?

Той се обърна и Мариса изписка.

Защото се взираше в голия му задник.

- Какво има? - попита той загрижено.

Мариса закри очите си с ръка.

- Каза ми, че носиш нещо отдолу.

- Бандаж. Много ясно.

В този момент Фриц изникна до нея с поднос, върху който бяха натрупани толкова много чинии с похлупаци, че спокойно можеше да е предназначен за Рейдж.

- Ъ... - Мариса потърка вежди, връхлетяна от нов прилив на главоболие.

- Ще хапне тук - обясни Ласитър. - И да, Мариса, ще си обуя проклетите дънки.

- Слава богу - промърмори тя, докато влизаше в билярдната.

Докато Фриц оставяше подноса върху бара вляво, Ласитър нахлузи чифт дънки и се пльосна на един от диваните срещу огромния екран, монтиран над камината.

- Имай предвид, че ако се протрия, вината ще е твоя.

Мариса се настани на едно от меките барстолчета до плота.

- Ти пък имай предвид, че хелренът ми всеки момент ще се появи. Така че току-що си спести сериозно сритване на задника.

Ласитър насочи дистанционното към телевизора и програмата се появи на екрана.

- Все тая. Мога да се справя с него.

- Съмнявам се.

- Всъщност тази нощ нямам нищо по-интересно за правене, така че, ако иска да се бием, малко упражнения изобщо няма да ми се отразят зле.

Мариса се засмя на обнадеждения му тон, облягайки се назад, за да може Фриц да отхлупи всички чинии и да опише с точността и елегантността на сервитьор в най-луксозен ресторант какво предлага заведението.

- Много ти благодаря - промълви тя, докато вземаше вилицата, за да опита от пилафа. - Ммммм.

Нямаше да изяде и половината от нещата пред себе си, но това като че ли никога не смущаваше иконома. Разбира се, за него удоволствието, че прислужва, бе най-важното нещо на света.

- О, господи - възкликна Ласитър и се изправи рязко. - Не

мога да повярвам.

- Какво? И ако отново става дума за маратон с „Плажове“, изобщо не си познал. - Мариса разтърка центъра на гърдите си със свободната си ръка. - Отказвам да гледам как някой умира дори и само в две измерения.

Напоследък бе видяла достатъчно от това. Прескъпа Скрайб Върджин, ами ако не успееха да научат нищо за...

- „Мелроуз Плейс“. Обожавам този епизод... където Кимбърли откачи.

- Я чакай, да не искаш да ми кажеш, че тя невинаги е била откачена?

- Е, така е, но в този епизод си махна перуката и можеш да видиш белега. Като нищо един от най-значимите и влиятелни моменти в историята на телевизията.

- А пък аз си мислех, че това е кацането на човек на Луната или нещо такова.

Ласитър я погледна.

- Я чакай, да не би двукраките плъхове да са отишли на Луната? Поднасяш ме. Та те дори не могат да решат колко е часът, непрекъснато си сменят часовниците от сезон на сезон. Да не забравяме и простотиите със здравето им - яж това и ще живееш по-дълго, не, забрави, то ще те убие, в действителност трябва да направиш ето това. Интернет тролове. Отвратителни проповедници и политици. И най-добре изобщо да не подхващам темата за дупките по пътищата. Защо не си оправят пътищата?

Мариса отметна глава назад и се разсмя.

- Та ти дори не шофираш. Нито пък те е грижа за което и да било от тези неща.

Падналият ангел сви рамене, при което златните му пиърсинги и верижки пробляснаха като слънчеви лъчи.

- Просто повтарям нещата, за които говорят във вечерните новини.

Мариса поклати глава с усмивка. Тъкмо се канеше да го попита какво прави, освен дето заема място на дивана пред телевизора и по обяд се пече на слънце винаги когато не е облачно... ала в този миг очите им се срещнаха и тя видя, че неговите бяха съвършено сериозни. Докато ангелът отново насочваше вниманието си към екрана, тя осъзна, че беше доловил настроението й и правеше всичко по силите си, за да я ободри.

- Ти си окей, Лас - меко каза тя. - Знаеш ли го?

- Аз съм повече от окей. Аз съм не-вееееро-я-тен - пропя той. - Означава ли това, че искаш да те запиша за дузина от моите календари?

С всеки друг от къщата Мариса би отписала въпроса като шега, ала с него?

- Не, не означава. Дори не знам какво представляват, но отговорът е „не“.

- Е, добре, половин дузина. Струват само пет долара. Трябва да си покрия разходите по отпечатването. Добрата новина? Не беше нужно да плащам на фотограф - направих снимките сам със селфи стик.

Мариса върна парчето пилешко, което беше набола на вилицата си, обратно в чинията.

- Действително си направил календар със свои снимки?

- Защо според теб си бях свалил панталона?

- Лас. Сериозно. Направил си си дванайсет голи снимки...

- Бандаж. Носех бандаж, не забравяй. Току-що направих снимката за декември край огъня. Толкова съм секси, че е направо ненормално.

Мариса плъзна поглед из стаята и потрепери при мисълта за това, на колко ли места си беше паркирал голия задник, преди най-сетне да си хареса огнището пред бумтящата камина.

- Откъде ти дойде подобна идея?

Ласитър направи физиономия.

- Колко нощи ни остават до края на годината? Трябва да си ги взема от „Кинко“ преди трийсет и първи декември.

Изведнъж Мариса съвсем ясно си представи как някаква нещастна служителка в клона на „Федекс“ вижда падналия ангел в цялото му почти голо великолепие.

Без никакво предупреждение, тя се разсмя толкова силно, че в очите й избиха сълзи. От хубавите.

И докато тя се отдаваше на нелепостта на ангела, Ласитър просто си седеше на дивана и гледаше „Мелроуз Плейс“, а по красивото му умопобъркано лице играеше лукава усмивчица.

Какъв ангел беше само - помисли си Мариса. - Истински ангел.