Кървава целувка

4

На следващата вечер Парадайз се качи на училищния автобус.

Така да се каже.

Всъщност имаше два „автобуса“, всеки от които побираше около трийсетина души, и с това се изчерпваха всички прилики с вездесъщите жълти машини, превозващи мънички човеци. Тези, с които Братството взе кандидатите за тренировъчната си програма, сякаш бяха излезли от шпионски филм, чисто черни както отвътре, така и отвън, с дебели, потъмнени прозорци, които със сигурност бяха бронирани, гуми като на снегорини и решетки, които й напомняха за тиранозавър рекс.

Като всички останали, Парадайз се беше дематериализирала до един празен участък земя на запад от колдуелските предградия. Баща й беше поискал да я придружи, но на нея й се струваше важно да започне така, както смяташе да продължи. Беше взела това решение сама и искаше да постъпи като всички останали... а бе сигурна, че никой няма да се появи с придружител.

Особено пък с придружител, който беше първият съветник на краля.

Да види близо шейсет души, които изобщо не познаваше, я беше изненадало, но разбира се, документите за кандидатстване ясно даваха да се разбере, че програмата е отворена за всички, така че имаше много обикновени граждани. Всъщност изглеждаше така, сякаш всички бяха обикновени граждани, а съотношението между мъже и жени беше от порядъка десет към едно.

Но поне жените също имаха право да участват.

Парадайз се съсредоточи и се намести в седалката, внимавайки да не докосне с лакът мъжа, който седеше до нея. Освен дето си бяха казали имената (неговото беше Акс), двамата не си бяха разменили и дума, а мрачното мълчание съвършено подхождаше на излъчването му на истински убиец - с черна щръкнала коса, черни пиърсинги от едната страна на лицето и зловеща татуировка, спускаща се вертикално върху половината от шията му.

Ако баща й можеше да я види, седнала толкова близо до мъж като този, сигурно щеше да получи инфаркт.

Ала именно това бе причината да се запише в програмата. Време бе да се освободи от ограниченията на положението си... и да зареже живота на саксийно цвете. Ако работата за краля я беше научила на нещо, то бе, че няма значение от коя класа си -трагедиите не дискриминираха, справедливостта винаги можеше да възтържествува и никой нямаше да се отърве от този живот жив.

- Значи, наистина смяташ да отидеш до края?

Парадайз се взря в тъмното стъкло на прозореца до себе си. Отразен в подобната на огледало повърхност, принцепс Пейтън, първороден син на Пейтън, беше точно такъв, какъвто си го спомняше: класически красив с наситено сините си очи и гъста руса коса, сресана назад от челото. Както винаги, носеше сапфиреносините си тъмни очила без рамки, вероятно за да скрие факта, че е друсан, а дрехите му, сякаш отиваше на яхтено парти, бяха ушити по мярка за мускулестото му тяло. С аристократичния си леко дрезгав глас и ум, който незнайно как бе в състояние да действа въпреки всичкия тетрахидро-канабинол, на който го подлагаше, той бе смятан за един от най-желаните ергени в глимерата, отчасти Великия Гетсби, отчасти Джак Спароу.

Парадайз си пое дъх и долови миризмата на одеколона му и намек за дим.

- Как си, Пейтън? - смотолеви тя.

- Щеше да знаеш, ако си вдигаше проклетия телефон.

Парадайз направи физиономия. Въпреки че двамата открай време бяха само приятели, копелето беше напълно неустоимо за жените. И един от многобройните му проблеми бе, че прекрасно го осъзнаваше.

- Ехо? - настоя той сега.

Парадайз се обърна, за да го погледне.

- Нямам какво да ти кажа. Което, като се има предвид, че ти ме сведе до чифт яйчници за разплод, не би трябвало да те изненадва. Нямам кой знае какво да предложа освен това, нали така?

- Ще ни извиниш ли? - каза Пейтън на мъжа, седящ до нея.

- Абсолютно. - Акс, опасният на вид тип, побърза да се изпари, сякаш до него имаше бомба. Или благопристойна девица, издокарана в розови дантели и панделки.

Пейтън се настани до нея.

- Вече ти се извиних. Или поне се извиних на телефона ти. Какво повече искаш от мен?

Парадайз поклати глава, връщайки се в мислите си към онази първа година след нападенията. Мнозина от расата бяха убити от лесърите, а онези, които бяха имали късмета да оцелеят, се бяха оттеглили на сигурно място далеч от града, далеч от щата, далеч от Нова Англия.

Пейтън беше отишъл на юг заедно със семейството си, Парадайз и баща й бяха отпътували на запад и двамата бяха прекарали безброй безсънни дни, говорейки си по телефона, просто за да се справят със страха, тъгата, ужаса, загубите. Постепенно той бе станал някой, с когото Парадайз се чуваше не веднъж на нощ, а непрекъснато през безкрайните двайсет и четири часови цикли на дните, седмиците, месеците.

Беше станал нейното семейство.

Естествено, ако времената бяха нормални, двамата нямаше да се сближат толкова... особено ако си общуваха на живо. Като необвързана жена от едно от Първите семейства, на Парадайз нямаше да й бъде позволено да общува толкова свободно с необвързан мъж, без присъствието на компаньонка.

- Спомняш ли си всички часове, които прекарахме на телефона?

- Да.

- Тогава имах чувството, че ти ме подкрепяш. Не ме съдеше, когато бях уплашена, слаба или притеснена. Беше просто... гласът от другата страна на линията, който ми помогна да запазя разсъдъка си. Понякога единствено благодарение на теб успявах да издържа до падането на нощта. - Тя поклати глава. - А после дойде това и ти ми излезе с гадостите на глимерата...

- Чакай малко...

- Така беше. Изсмя ми се и ми заяви, че не мога да го направя.

- Парадайз сложи ръка върху устата му, карайки го да замълчи. -Не говори, окей? Просто ме остави да довърша. Може и да си прав

- може и да не се справя с програмата. Е, добре, възможно е да се проваля... имам обаче правото да бъда тук и да си опитам късмета точно колкото и всички останали. А именно ти, който се надсмиваше над всяка една от празноглавите жени от висшето общество, с които семейството ти се опитваше да те сватоса; ти, който си ми казвал колко глупави са според теб фестивалите и който отхвърли плановете на баща ти за теб... ти си последният, от когото очаквах да ми излезе с подобни старомодни доводи.

Пайтън се облегна назад, приковал поглед в нея през сините стъкла на очилата си.

- Свърши ли с речта си?

- За твое сведение, остроумниченето определено ще ти помогне.

- Просто искам да знам дали си готова да оставиш тези феминистки простотии настрани и да ме изслушаш.

- Ти сериозно ли?

- Нито веднъж не ми даде възможност да ти обясня. Прекадено си заета да ми приписваш какво ли не. Защо да си губиш времето да оставиш събеседника си да се включи в разговора, когато си изкарваш толкова страхотно, правейки се на много високоморална. Никога не съм предполагал, че си такава.

Добре дошла в паралелната реалност, помисли си Парадайз и преди да успее да се спре, се сопна:

- А аз си мислех, че си просто наркоман. Не знаех, че освен това си и женомразец.

Пейтън поклати глава и се изправи.

- Знаеш ли какво, Пари? Двамата с теб наистина имаме нужда да си починем един от друг.

- Напълно съм съгласна.

Той я изгледа отвисоко.

- Майната ми, задето си мислех, че може би ще имаш нужда от приятел във всичко това.

- Някой, който иска да се провалиш, не ти е приятел.

- Никога не съм казвал подобно нещо. Нито веднъж.

Той се извърна и Парадайз едва не извика след него, но го остави да си върви. Разговорът определено не помагаше. Само дето сега всички в автобуса ги зяпаха.

Човече, нещата започваха прекрасно.

Около час след като се стъмни, Мариса се дематериализира в една горичка от другата страна на река Хъдсън. Студеният вятър, който шумолеше в клоните на боровете, я накара да потрепери и тя се загърна още по-плътно във вълненото си палто на „Бърбъри“. Пое си дълбоко дъх и синусите запяха от липсата на влага и фантастично чистия въздух, долитащ от север.

Огледа се наоколо, мислейки си, че в месец ноември имаше нещо толкова мъртво. Пъстрите листа на есента бяха опадали и гниеха по земята, тревата и храсталаците бяха клюмнали и посивели, а жизнерадостната, измамлива уютност на снега все още не беше завила всичко с белотата си.

Това бе пустият преход между една прекрасност и друга.

Студено и празно.

Острият й поглед се впи в невзрачната бетонна постройка на петдесетина метра от там. Едноетажна, без прозорци и с една-единствена тъмносиня врата, тя приличаше на нещо, което Колдуел беше построил за пречистване на водите си, а после беше зарязал.

Отправи се натам... и се закова на място, когато една съчка изпращя под краката й. Обърна се рязко, за да се увери, че зад нея няма никой. По дяволите, трябваше да каже на Бъч къде отива. Той беше толкова зает с подготовката на ориентацията за новобранците, че беше решила да не го безпокои.

Всичко беше наред, каза си. Щеше да говори с него на Последното хранене.

Докато прекосяваше разстоянието, което я делеше от вратата, дланите й се изпотиха в ръкавиците, а гърдите й се стегнаха така, сякаш носеше корсет.

Господи, от колко време не си беше слагала корсет?

Докато опитваше да си спомни, мислите й се върнаха към живота й, преди да срещне Бъч. Тогава бе имала целия статус и нито следа от положението, за което би могъл да си мечтае един член на глимерата. Като непотърсената годеница на Рот, син на Рот, тя служеше за назидание, красиво проклятие, което съжаляваха и избягваха по време на събиранията и тържествата на аристокрацията.

Ала брат й винаги се беше грижил за нея, беше един обикновено безмълвен, ала верен източник на утеха. Той ненавиждаше това, че Рот открай време я пренебрегваше, освен когато имаше нужда от кръв... и в крайна сметка омразата му го беше подтикнала да се опита да убие краля.

Едно от многото покушения върху живота на краля, както се беше оказало.

Мариса бе понасяла нещастната си съдба, без да очаква нищо повече, макар да копнееше за истински живот... а после бе срещнала Бъч в някогашната къща на Дариъс. Съдбата й се беше променила завинаги, когато в онази нощ бе видяла все още обикновения човек да стои във фоайето, дарявайки й любовта, която открай време беше търсила, ала никога не бе получила. Имало бе обаче последици. Навярно като част от повелята за равновесие на Скрайб Върджин, цялото това добро трябваше да дойде на ужасно висока цена: една сутрин, броени секунди преди да съмне, брат й я беше изхвърлил от дома и от живота си.

Така ставаше, когато си дъщеря на едно от Първите семейства и излизаш с някой, когото по онова време смятаха за най-обикновен човек.

Всъщност оказало се бе, че Бъч е много повече от обикновен, ала брат й не бе останал достатъчно дълго, за да научи всичко това... а Мариса не я беше грижа. Тя би приела своя мъж какъвто и да беше.

Ако не се броеше онзи път, когато се беше сблъскала с Хавърс на едно заседание на Съвета, оттогава не беше виждала брат си.

До снощи.

Странно, не беше изгубила почти никакво време в мисли за онова, което имаше някога, и начина, по който беше живяла. Беше прекъснала всякакви връзки с всичко, дошло, преди да срещне своя хелрен, и живееше единствено в настоящето и за бъдещето.

Сега обаче, докато се приближаваше до прага на новата, изключително модерна клиника на брат си, си даде сметка, че това уж окончателно откъсване бе просто илюзия. Само защото си продължил напред, не означава, че можеш да се отърсиш от миналото си като от стара дреха.

Миналото е като кожата ти: остава си с теб до живот... заедно с всичките си белези.

Които в нейния случай не бяха малко.

Окей, къде беше звънецът? Регистратурата? Предишната нощ линейката ги беше откарала до друг вход, но Хавърс й беше казал да дойде тук, ако смята да се дематериализира.

- С лекаря ли искате да се срещнете? - разнесе се глас от невидим високоговорител.

Мариса се изпъна, отметна косата си и се опита да открие охранителната камера.

- Ъ... всъщност нямам час. Тук съм, за да се видя...

- Всичко е наред, миличка. Заповядайте.

Нещо издрънча глухо и на вратата се появи брава. Мариса я натисна и пристъпи в неголямо празно помещение. С вграденото осветление на тавана и варосаните бетонни стени то приличаше на затворническа килия.

Мариса се огледа наоколо, чудейки се...

Червеният лазерен лъч беше широк колкото длан, но не по-дебел от кичур коса и тя го забеляза единствено заради топлината, а не защото очите й го видяха. Той идваше от един тъмен модул, закачен с болтове за тавана в десния ъгъл на стаята, и бавно се плъзна по нея от краката до върха на главата.

- Моля, продължете - разнесе се отново женският глас.

Преди Мариса да успее да изтъкне, че няма къде да отиде, стената пред нея се разполови и се дръпна назад, разкривайки асансьор, който се отвори безшумно.

- Впечатляващо - промърмори тя под носа си и се качи.

Пътува по-дълго, отколкото би отнело да слезе само един етаж надолу, което означаваше, че клиниката наистина беше под земята.

Когато асансьорът най-сетне спря, вратата се отвори и Мариса пристъпи в място, което кипеше от дейност.

Беше пълно с хора - те бяха насядали в столовете около един телевизор с плосък екран вляво от нея, записваха се на регистратурата вдясно или се щураха напред-назад из голямото помещение, ако бяха облечени в медицински дрехи.

- Здравейте. Имате ли записан час?

Отне й миг, докато си даде сметка, че облечената в униформа жена, която седеше на регистратурата, се обръща към нея.

- О, извинявам се. Не. - Приближи се и понижи глас. - Аз съм временната настойница на жената, която снощи беше прехвърлена тук от „Убежището”. Дойдох, за да видя как е.

Жената на регистратурата за миг се вкамени, а после очите й се плъзнаха по Мариса, почти като лазерния лъч на горното ниво.

Мариса знаеше точно какво стана в главата й: непотърсената годеница на Рот, сега обвързана с Дистройър и най-вече отчуждената сестра на Хавърс.

- Ще съобщите ли на брат ми, че съм тук?

- Вече знам - разнесе се гласът на брат й зид нея. - Видях те на охранителната камера.

Мариса притвори очи за частица от секундата, а после се обърни към него.

- Как е пациентката?

Брат й се поклони лекичко. Което я изненада.

- Не е добре... Насам, ако обичаш.

Докато вървеше след него към тежка двукрила врата, Мариса съвсем ясно си даваше сметка колко много очи ги проследяват.

Семейните събирания бяха толкова забавни. Особено на обществено място.

Хавърс пъхна картата си в четеца и металната врата се отвори, разкривайки помещение, излязло сякаш от най-новия медицински сериал: стаи за пациенти, оборудвани с най-модерни машини, бяха разположени около административната част в средата, пълна със сестри, компютри и цял куп медицинска апаратура. Три коридора отвеждаха в три различни посоки, където, предположи Мариса, имаше специализирани отделения.

И брат й се справяше с всичко това съвсем сам.

Ако не знаеше на какво е способен, Мариса би изпитала страхопочитание към него.

- Забележителна клиника - отбеляза тя.

- Отне цяла година да бъде планирана и още по-дълго да бъде построена. - Хавърс се прокашля. - Кралят беше наистина щедър.

Мариса го стрелна с поглед.

- Рот? - Сякаш имаше друг управник! - Искам да кажа...

- Аз изпълнявам жизненоважна служба за расата.

Спестено й беше всякакво по-нататъшно усилие да поддържа разговора, защото в този миг брат й спря пред обградено със стъкло помещение, скрито зад завеси, дръпнати по цялото му протежение.

- Трябва да бъдеш готова.

Мариса го погледна сърдито.

- Сякаш за първи път виждам последиците от насилие?

Мисълта, че би искал да я защити от каквото и да било в този момент, беше обидна.

Хавърс наклони неловко глава на една страна.

- Но разбира се.

След това отвори стъклената врата и отмести бледозелената завеса настрани.

Сърцето на Мариса слезе в стомаха й и тя трябваше да положи усилие да не се олюлее. Толкова много тръбички и машини влизаха и излизаха от жената, че тя приличаше на същество, дошло от научнофантастичен филм, живата тленност върху леглото беше превзета от механизирани функции.

- Диша сама - каза Хавърс, докато се приближаваше, за да прочете нещо. - Извадихме трахеотомната тръбичка преди около пет часа.

Мариса тръсна глава и заповяда на краката си да се раздвижат. Хавърс с право я беше предупредил... макар че какво беше очаквала? Не за първи път виждаше тежки наранявания.

- Била ли е... - Погледът й се спря върху подпухналото лице на жената. Синините още повече бяха обезобразили кожата й, големи лилави и червени петна бяха белязали подутите бузи. - Някой... някой дойде ли да я потърси?

- Не. А тя не беше в съзнание достатъчно дълго, за да ни каже името си.

Мариса се приближи до горната част на леглото. Тихото пиукане и бръмчене на машините й се струваше толкова силно, зрението й беше така ясно, докато се взираше в ритмично капещата банка на интравенозната система, оплетената кестенява коса, разпиляна върху бялата възглавница, и синята материя на плетеното одеяло, метнато върху завивките.

Навсякъде имаше превръзки, помисли си тя. И това бе само по ръцете и раменете, единственото, което се виждаше.

Тънката бледа длан на жената почиваше до бедрото й и Мариса я взе в своята. Толкова беше студена, помисли си, прекалено студена и цветът й не беше какъвто трябваше да бъде -сивкавобял, вместо здрав златистокафеникав.

- Можеш ли да ме чуеш?

Мариса се намръщи при гласа на брат си... а после си даде сметка, че очите на жената потрепнаха, натежалите клепачи се движеха нагоре-надолу.

Приведе се над нея и каза:

- Всичко е наред. Намираш се в клиниката на бр... на расата ни. На сигурно място си.

Хрипливият стон я накара да потрепери. А после се разнесоха неразбираеми думи.

- Какво? - попита тя. - Какво се опитваш да ми кажеш?

Сричките бяха повторени, с паузи на същите места, и Мариса се опита да вникне в тях, да отключи значението им, да открие смисъла.

- Можеш ли да го кажеш още веднъж...

Изведнъж тихото пиукане се усили, превръщайки се в предупредителна аларма. Хавърс дръпна рязко завесите, отвори вратата и изкрещя в коридора.

- Какво? — Мариса се наведе още по-ниско. - Какво се опитваш да кажеш?

Дотичаха сестри, появи се спешна количка. Някой се опита да откъсне Мариса от пациентката и тя поиска да се възпротиви... но после си даде сметка какво се случва.

- Няма пулс - каза Хавърс, долепил стетоскоп до оголените гърди на жената.

Връзката между Мариса и пациентката беше прекъсната, дланите им се разделиха... ала очите на жената не се откъсваха от Мариса, дори когато хора и апаратура се изпречиха между тях.

- Започнете сърдечен масаж - нареди Хавърс и една сестра се качи върху леглото. - Заредете дефибрилатора!

Мариса отстъпи малко по-назад, все така приковала очи в жената.

- Ще го намеря - усети се да казва през шума в стаята. -Обещавам ти...

- Всички да се отдръпнат! - заповяда Хавърс и когато персоналът се подчини, той натисна едно копче. Тялото на жената подскочи.

Сърцето на Мариса се блъскаше в гърдите й, сякаш се опитваше да компенсира спрялото сърце на младата жена върху леглото.

- Ще намеря онзи, който ти е причинил това! - извика тя. -Остани с нас! Помогни ни!

- Няма пулс - повтори Хавърс. - Да опитаме отново. Дръпнете се!

- Не! - изкрещя Мариса, когато жената забели очи. - Не...!