Кървава целувка

7

- Стани! Пейтън, изправи се... хайде!

Изгубила битката с инстинкта си за оцеляване, Парадайз преобърна приятеля си (или съперник, или какъвто й беше всъщност) по гръб, ругаейки и него, и себе си, и братята, и общо взето, всяко съществително, което й дойдеше на ума.

Пейтън обаче не остана дълго в това положение - поредните пристъпи за повръщане я накараха да го обърне, за да не се задави.

Огледа се наоколо и видя, че подът бе покрит с тела. Сякаш беше бойно поле.

- Ще умра - простена Пейтън.

С част от ума си Парадайз си даде сметка, че макар шумът да бе все така оглушителен, светлината се бе усилила, проблясъците бяха зачестили и траеха по-дълго.

- Хайде. - Тя го подръпна за ръката. - Не можем да останем тук.

- Остави ме... просто ме остави...

Пейтън отново повърна, по-малко отпреди, а Парадайз погледна към другия край на залата. Край тъмния отвор, където Крейг я беше посъветвал да отиде, се бяха събрали доста хора.

- Пейтън...

- Всички ще умрем...

- Не, няма.

И за свое немалко учудване Парадайз си даде сметка, че наистина го вярва и не го казва просто за да успокои Пейтън и неговия разбунтувал се стомах. Работата бе там, че въпреки шумотевицата и светлините, наоколо нямаше и помен от отломки, дим или прах, постройката не се тресеше, не се забелязваше никакъв видим ефект върху мястото и хората в него. Беше просто звуково-светлинно шоу, като гръмотевична буря или театрално представление... и нищо повече.

Струваше й се освен това, че светлините се променят, а това трябваше да означава нещо.

И то едва ли беше хубаво.

- Пейтън. - Улови го за ръката и отново го преобърна по гръб. - Вдигни си задника от пода. Трябва да отидем в другия край.

- Не мога... прекалено...

Да, тя наистина го зашлеви. И не се гордееше с постъпката си, нито пък със задоволството, което я изпълни.

- Ставай.

Пейтън отвори широко очи.

- Пари?

-Ас кого си мислеше, че говориш, по дяволите? Тейлър Суифт? - Тя задърпа горната половина на тялото му от пода. -Ставай.

- Възможно е да повърна върху теб.

- Не мислиш ли, че си имаме по-сериозни неприятности? Я се огледай наоколо.

Пейтън започна да бръщолеви нещо и именно тогава Парадайз реши, че й стига толкова. Обкрачи долната половина на тялото му и като го улови под мишниците, използва новооткритата си сила и направи няколко стъпки заднешком, изправяйки го на крака.

- Парадайз, ще п...

О, фантастично.

Цялата я изпръска.

Освен това се олюляваше толкова силно, че щеше да му е трудно да върви по права линия. Да тича? Как ли пък не.

- Майната му - измърмори Парадайз и като го улови през кръста, го метна през рамото си като чувал.

Тежък. Беше наистина тежък.

Сега бе неин ред да започне да се олюлява: беше, като да се опитва да закрепи пиано там горе... а положението се влошаваше още повече от това, че товарът върху раменете й се опитваше да спори с нея... и повръщаше върху задната част на десния й крак.

Парадайз пое напред, без да обръща внимание на нищо, освен на целта си - да се добере до проклетата врата в другия край на стаята. Главата й беше извита на една страна, вратът й беше изпънат така, че гореше; рамото й започваше да изтръпва от недостига на кръв, а бедрата й трепереха от напрежение.

Изкушението да се предаде пред всички тези физически усещания, които все повече се усилваха, беше огромно, ала тя искаше да... ами искаше да се добере до вратата, до свежия въздух, до края на всичко това. Тогава щеше да си поеме дълбоко дъх, да пусне мрънкащия си товар на земята и да седне в някоя приятна, чиста класна стая.

Може би щеше да се посмее заедно с братята за това, че е преживяла най-лошото и че уроците по самозащита и всичко останало вече може да започнат.

За да си вдъхне сили да продължи, тя опита да си припомни класните стаи, които беше видяла, докато заедно с останалите кандидати отиваше от паркинга към спортната зала. Те имаха флуоресцентно осветление и редици чинове, грижливо подредени срещу черната дъска...

- Спри - каза Пейтън. - Ще умра...

- Искаш ли най-сетне да млъкнеш и да престанеш да мърдаш? — изпъхтя Парадайз.

- Ще...

О, за бога, помисли си, когато той отново го направи.

Парадайз се тътреше задъхана напред, мъчейки се да се справи с отвратителния лабиринт, който представляваха спортните уреди, разположени така, сякаш за да й е възможно най-трудно да намери път между тях.

Особено с Пейтън, преметнат върху раменете й.

И разбира се, телата по пода.

Всеки път щом стъпеше близо до някого или бе принудена да прекрачи над ръката или крака му, й се искаше да спре и да го попита дали е добре, да потърси помощ... да направи нещо. Фактът, че не можеше да спаси никого, освен себе си и Пейтън, я караше да пищи наум, дробовете горяха в гърдите й, странен гняв я тласкаше да продължи напред.

И непрекъснато се оглеждаше за кръв.

Такава обаче не се виждаше никъде: нямаше алени петна по дрехите, червени струйки по кожата, локви върху меденожълтите дъски на пода. Не се долавяше и мирисът й, макар във въздуха да се усещаха цял куп миризми, до една неприятни.

Но не и миризмата на кръв. И това беше добре... нали?

- Аааа! - изпищя Парадайз, пронизана изведнъж от изпепеляваща болка.

И ето че всичко се преобърна с главата надолу.

Болката в левия лакът я накара да изгуби равновесие, тялото й заприлича на сгъваема маса, на която току-що се беше строшил единият крак... и досущ като купчина с плодове, стояла допреди миг върху равна повърхност, Пейтън се сгромоляса на земята, а отпуснатите му крака отскочиха от пода.

- О, господи - процеди Парадайз, докато разтъркваше мястото, където я беше ударил ток.

Беше се приближила твърде много до една гръдна преса. И докато преценяваше още колко уреда й оставаха да преодолее, нямаше как да не си помисли... Не мога да го направя. Не мога...

- Можеш ли да се изправиш? - попита тя.

Макар и без думи, отговорът на Пейтън беше недвусмислен и категоричен: не.

Господи, как бе възможно в стомаха му да е останало каквото и

да било?

- Не мога да го направя - простена Парадайз, оглеждайки се наоколо, без да престава да масажира лакътя си.

Даде си сметка, че се озърта за помощ, спасително въже, избавител. Трябва да имаше някой, към когото би могла да се обърне...

Едва за втори път в живота си тя се помоли на Скрайб Върджин, стиснала клепачи, мъчейки се да открие правилните думи на фона на звуците, миризмите, гледките и острите спазми на адреналина, разтърсващи тялото й. Незнайно как, успя да помоли богинята на расата да накара всичко това да спре, да се погрижи за Пейтън, да спаси всички, които бяха паднали на земята, да ги избави от това ужасно място...

Стига си си губила времето, заповяда й вътрешен глас.

Шокът беше толкова голям, че Парадайз се обърна рязко, очаквайки да види някого зад себе си. Там обаче нямаше никой.

Може би беше глас свише?

Стига си си губила времето. Върви!

- Не мога отново да го вдигна!

Най-добре измисли начин!

- Не мога да го направя!

Ще се наложи да го направиш!

- Е, добре. Окей. Добре.

Мърморейки си тези думи, тя отново вдигна Пейтън и го намести върху раменете си. Направи го още по-некоординирано от предишния път, тялото й беше още по-изтощено и отпуснато отпреди, но пък Пейтън като че ли бе започнал да си възвръща силите и се хвана здраво за хълбоците й.

Докато преодолее лабиринта с уредите, Парадайз бе останала почти без сили. Пресметна набързо разстоянието, което я делеше от вратата... добавяйки към уравнението и допълнителни фактори като това, колко много се деформираше рамото й под тежестта на Пейтън, както и това, колко много й се пишкаше, толкова, че някой сякаш беше забил кама в долната част на корема й.

Затича се, тътрейки крака по пода, който, слава богу, беше съвсем гладък - и за пътника й, и за нейното тяло беше най-добре да няма твърде много друсане.

Я чакай.

Вратата беше затворена.

Когато се приближи до целта си, Парадайз се намръщи и заповяда на очите си да се фокусират през проблясващите светлини. Мамка му, вратата беше затворена. Но само допреди няколко мига край отвора имаше хора, нали?

Парадайз остави Пейтън да се плъзне от гърба й и почти не го погледна, когато той се просна на пода.

Какво се беше случило с проклетата врата?

Нямаше и следа от брава. Никакви панти. Никакво стъкло, което би могла да строши.

Обърна се рязко и плъзна поглед... Исусе, на десетина метра от там от тавана висяха гимнастически въжета и двама души се катереха по тях с бързина, от която й се прииска да седне и да се откаже още сега.

- Пейтън? - повика тя, извивайки глава, за да проследи изкачващите се по въжетата. - Няма да мога да те пренеса по едно от тези.

Мамка му, съмняваше се, че дори сама би успяла да се справи с извиващите се въжета.

Къде отиваха онези двамата, зачуди се тя, когато ги изгуби от поглед.

- Пейтън, ще трябва да...

Първо едното, а после и другото въже паднаха на земята и плющенето на дебелите преплетени нишки отекна над останалите

звуци в стаята.

Къде бяха отишли онези двамата?

Парадайз разтърка очи. Прииска й се да изпищи, но вместо това процеди:

- Какво, по дяволите, ще правим...

Нов повей хладен, чист въздух я накара да се обърне рязко. Вратата отново се беше отворила, разкривайки непрогледна черна празнота.

Сякаш беше погълнала кандидатите, които бяха влезли по-рано, и бе готова за нова порция.

Пейтън се изправи с усилие на крака и избърса лицето си с разтреперени ръце.

- Мога да вървя.

- Слава богу.

Той я погледна.

- Задължен съм ти.

- Нека първо да видим дали ще има полза от това, да влезем там.

- Ще го направим заедно. - Очите му горяха, докато й предлагаше сгъвката на лакътя си... сякаш се канеха да влязат в бална зала, пълна с копринени рокли и смокинги с бели папийонки. - Няма да те оставя.

Парадайз се взря в него за миг.

- Заедно.

Улови го под ръка и изобщо не се учуди, когато той я използва за опора. Все пак това беше далеч по-добре от предишното му почти коматозно (ако не се броеше драйфането) състояние.

Отворът бе достатъчно широк, за да пропусне и двамата, и те пристъпиха напред едновременно...

Вратата се затръшна зад тях, потапяйки ги в непрогледен мрак. Парадайз отвори уста, за да изпищи, но не го направи, преглъщайки някак звука. Отново я обзе усещането, че губи почва под краката си, напомняне за това, колко бе важно зрението за неща като равновесие и пространствена ориентация на тялото и крайниците.

До нея Пейтън дишаше тежко.

Появили се сякаш от нищото, груби ръце я сграбчиха за косата и дръпнаха силно. Парадайз се разпищя оглушително, а страхът накара тялото й да се загърни конвулсивно, докато се мъчеше да се отскубне.

- Парадайз!

Разделиха ги и тя усети как й надяват нещо на главата и го връзват около врата й. Повалиха я на земята и завързаха краката й, след което я задърпаха по пода. Докато се гърчеше и въртеше, мъчейки се да рита, да диша, да запази поне мъничко спокойствие, за да може да мисли, Парадайз имаше чувството, че се задушава.

Имаше чувството, че може би... умира.

Когато се озова на платформата, Крейг научи по трудния начин колко е важно да пазиш равновесие - електрическият удар, който получаваше всеки път, щом размаханите му ръце докоснеха нещо метално, караше сърцето му да забие учестено, а мозъкът му да даде накъсо за частица от секундата, от която не можеше да се лиши.

И естествено, проклетата платформа се оказа нестабилна като залитащ пияница, люлеейки се насам-натам като размахана бейзболна бухалка.

- Трябва да си създадем ритъм! - извика той на Ново. - Върви след мен!

Две силни ръце го уловиха през кръста.

- Готово.

Двамата тръгнаха заедно, бързо, но внимателно, поклащайки се насам-натам, потейки се от горещината на лампите и множеството тела под тях. Разперил ръце, Крейг пазеше равновесие и за двамата и много скоро те започнаха да се движат все по-бързо, приближавайки се към бог знае какво...

Изведнъж платформата престана да се люлее и това не беше хубаво. Онова, което беше действало на нестабилната повърхност, сега не им вършеше никаква работа и те залитнаха, посрещнати от поредица от електрически удари, от които напълно загубиха равновесие, блъскайки се един в друг и в металния парапет само за да получат нова доза електричество. Мускулите на Крейг започнаха да се схващат, отказвайки да се отпуснат, краката не се подчиняваха на заповедите на ума му.

- По дяволите! - изруга той, опитвайки се да забрани на тялото си да реагира на стимулите, които го заливаха.

- Мамка му, сега пък какво! - извика Ново.

Или нещо такова.

Празнота.

Изведнъж Крейг усети, че пропада от ръб, който не беше видял, и полита надолу толкова главоломно, че дори той закрещя с цяло гърло. Въздухът свистеше около него, издуваше дрехите му и ги караше да плющят, брулеше кожата на лицето и гърба му, оглушаваше го. Щеше да си счупи и двата крака, ако се приземеше с краката напред, ала нямаше време, нито разстояние... никаква причина да се опита да омекоти падане, което не можеше да бъде нищо друго, освен пагубно...

Пляс!

Озова се в басейн с вода, тялото му - уловено в сигурната прегръдка на хладната, свежа течност. Облекчението, че бедрените му кости не бяха изскочили, строшени, от раменете му, не трая дълго. Измъчените му, прегрели, разтърсени от електричеството мускули начаса се схванаха и липсата на всякаква телесна мазнина превърна тялото му в котва, вместо в шамандура.

Шокът от неочакваното пропадане го беше накарал да напълни дробовете си с въздух, ала запасът от кислород нямаше да издържи до безкрай. Трябваше да се добере до повърхността.

С вкочанени ръце и само един крак, който все още се движеше, Крейг задрапа и зарита нагоре. Или поне така се надяваше - не виждаше нищо освен черната бездна, която щеше да го погълне, ако не успееше да се спаси.

Изплува на повърхността на басейна, езерото или каквото и да беше точно толкова неочаквано и без предупреждение, колкото беше потънал в него. Кашлянето и опитите да си поеме въздух се изключваха взаимно и той трябваше да принуди първичния си инстинкт за оцеляване да регулира спазматичната реакция на диафрагмата му.

Хлор. Намираха се в басейн.

Мислите му не се задържаха много дълго върху това. Болката в схванатите му мускули беше невъобразима, сякаш някой забиваше ками в бедрата, в задника, в корема му, и той започна да потъва, преди да е успял да си поеме дъх... а това беше недопустимо. Така щеше да умре.

Съпротивлявайки се срещу импулсите на тялото си, Крейг използва ума си, за да надделее над симпатиковата си нервна система: пое си огромна глътка въздух и размаха ръце, създавайки изкуствено течение, което накара тялото му да се отпусне върху водата. А после спря да се движи. Напълно.

И остави въздуха в гърдите му да се превърне в спасителната жилетка, която не носеше.

Не беше съвършено - краката му все така се опитваха да потънат и той трябваше да рита от време на време, за да се задържи на повърхността, но определено беше по-добре от това, да пропадне до дъното и да се удави.

От време на време изпускаше дъха си и отново го поемаше.

Не беше сигурен колко дълго ще издържи така. Ала щеше да открие.

Господи... болката в мускулите му беше непоносимо мъчение и за да отвлече мислите си от нея, Крейг се върна към разходката по скелето високо над тях. Братята бяха брилянтни, реши той. Преходът от толкова горещо към толкова студено? И то след електрическите шокове?

Беше нагласено така, че да се озовеш именно там, където беше той сега - борейки се с естествените реакции на тялото си към различни стимули и среди.

Какво ли се случваше с останалите, зачуди се той.

Къде ли беше жената?

Не онази, с която се беше изкатерил до платформата, а другата. Парадайз.

Водата се плискаше до ушите му и бе същото като светлинното шоу в спортната зала - първоначално не усещаше нищо друго, но постепенно сетивата му заработиха. Чу плясък - и близо до себе си, и по-далеч... крясъци и рязко поемане на дъх от други в басейна... ехо... очевидно се намираха в просторно помещение със сравнително нисък таван и много плочки.

Крейг изпусна въздуха от дробовете си, отново ги напълни......и зачака онова, което предстоеше.