Кървава целувка

25

Бъч следеше всяко движение на хлапето, от едва забележимите потръпвания на мускулчетата под лявото му око, през тика на брадичката, чак до изпукването на врата му.

- Кажи ми и ще те оставя да си вървиш - повтори той. Човече, сега беше толкова по-лесно да го прави, отколкото когато все още беше ченге. Права на арестанта? Друг път. Противозаконно задържане? Дрън, дрън, дрън. Принуда?

Е, в интерес на истината, тогава също се бе случвало да прибягва до принуда.

Мислите му се върнаха към онова хлапе, Били Ридъл, което беше нападнало Бет, преди тя да се озове в света на вампирите, вземайки и Бъч със себе си. Човече, колко само му беше харесало да натрие носа на онова малко копеленце в линолеума в Спешното отделение. Хмм, строго погледнато, това не беше принуда, защото не се беше опитвал да изкопчи информация. Беше си чиста проба отмъщение, задето заедно с приятелчето си кучият син беше нападнал една напълно невинна жена и се беше опитал да я изнасили.

Да, защото определено можеш да дадеш урок на подобно животно, като пипаш с ръкавици.

Шибаняк.

Бъч се съсредоточи върху мъжа пред себе си и каза:

- Чакам.

Акс сви рамене.

- Изритайте ме от програмата, ако искате, направете ми нещо друго, ако искате, но това не ви дължа. Няма да ви дам късче от душата си, не сте го заслужили.

Солидна логика, помисли си Бъч... И точно това е, което би казал на неговото място.

Той се приведе напред.

- Рано или късно, преди да бъдеш приет окончателно, ще се наложи да ми кажеш.

- Защо изобщо те е грижа?

- Не ме е грижа.

Очите срещу него се ококориха.

- Тогава защо настояваш, по дяволите?

Бъч подпря лакти на бюрото и разпери пръсти.

- Искам да знам как ще реагираш, когато отново го видиш. Ето защо. Един от начините за преценка на бъдещото поведение е поведението в миналото. Онова, което преживявате тук, по време на тренировките, е нищо в сравнение с истинския свят. Трябва да си готов за ситуации, в които няма да имаш никакво време да мислиш, когато всичко, на което ще можеш да разчиташ, за да спасиш живота си и този на онези, заедно с които се биеш, са инстинктите ти и волята да оцелееш... И ти гарантирам, че последното, от което се нуждаеш в подобен момент, е мозъкът ти да зацикли. Колкото повече травматизиращи преживявания си имал, толкова повече закоравяваш към тях и толкова по-сигурно става за теб. И колкото и гадно да ти се струва, това е самата истина.

Акс сведе очи към ръцете си.

- Върни се в спортния салон - нареди Бъч. - Помисли върху думите ми. Просто искам да знаеш, че не разполагаш с цяла вечност. Няма да си...

- Излъгах.

- Моля?

Коравият, опасен на вид мъж си пое дълбоко дъх.

- Никого не съм виждал да умира. Не знам... как изглежда. Не знам какво е усещането.

Промяната в изражението му от враждебна маска до бездънна тъга бе смайваща, ала винаги ставаше така. Когато някой се прекършеше, когато решеше да се предаде, той се превръщаше в своя напълно различна версия, доказвайки, че самозащитата и откровението се изключваха взаимно.

- Тогава защо си тук? - прошепна Бъч. - Кажи ми... защо дойде при нас?

- Не знам.

- Напротив, знаеш.

Бъч посегна скришом към телефона си, за да се увери, че звукът му е изключен, а когато Тор се появи от другата страна на вратата, той вдигна длан... и братът се отдръпна.

- Защо си тук, Акс?

Минутите пълзяха едва-едва, тихите шумове на офиса като че ли отслабнаха още повече, сякаш от уважение към онова, което се случваше.

- Баща ми беше никой - разнесе се дрезгав глас най-сетне. -Не направи нищо с живота си. Беше дърводелец... нали се сещаш, работеше с ръцете си. Майка ми не искаше да има нищо общо нито с него, нито с мен - напусна ни преди преобразяването ми. Изобщо не я беше грижа за нас. Баща ми обаче остана, без него щях да се озова на улицата като претранс, а и двамата знаем колко дълго щях да изкарам. - Акс поклати тъмнокосата си, наполовина татуирана глава. - Не бях... добър. Никога не съм бил. Баща ми не си тръгна, защото нямаше никой друг, предполагам.

Бъч не помръдна, не издаде нито звук. Прекъснеше ли го по някакъв начин, щеше да му напомни, че говори на глас, а не преживява миналото в себе си.

Очевидно бе накъде отива историята.

- Харесвам екстази. Кокаин. Както и някои по-силни неща. Преди две години направих сериозен запой. Нямаше ме цяла седмица. Една нощ баща ми опита да се свърже с мен по телефона. Остави ми съобщения... аз бях толкова надрусан, че се издразних. -Гласът му заглъхна. - Издразних се...

Акс млъкна; измъченото му изражение беше покъртително.

- Какво направи, синко? - меко попита Бъч, защото то беше по-силно от него.

Акс се прокашля няколко пъти. Потърка си носа, сякаш го сърбеше от сълзите, които сдържаше.

- Изтрих съобщенията. - Още няколко прокашляния. -Изтрих всички съобщения, без да ги изслушам.

- А после?

- Убиха го. Лесърите. Работел в една от аристократските къщи, които бяха нападнати. Той... издъхнал, докато ми оставял съобщение на гласовата поща. - Акс поклати глава. - Когато разбрах какво се е случило, проверих датите в телефона си и пресметнах.

Бъч затвори очи за миг.

- Съжалявам, синко.

- Не научих веднага... предполагам, че синът на един от другите служители отишъл там и ги намерил. Той, който и да е бил, се погрижил за... всичко. Когато най-сетне се прибрах вкъщи - три дни по-късно - на вратата имаше бележка. Някой звънял по телефона и оставил съобщения, но когато не получил отговор, написал всичко в... една бележка.

- Брутално. Наистина брутално.

- Запазих я. - Акс подсмръкна силно и поклати глава. -Задържах онази бележка. Останките му все още са в имението... мисля, че сега къщата се намира в човешки ръце.

- Искаш ли да си ги върнеш?

- Не знам. Не. Не, не мисля. Просто още едно доказателство, че съм лош син, а?

- Къде е майка ти?

- Чух, че се била издигнала в обществото, оженила се за някакъв богаташ и си живеела живота. Не знам... и не ме интересува. - Акс вдигна рязко глава; лицето му си беше възвърнало предишната овладяност, заключвайки всякакви чувства така, както можеш да затръшнеш вратата под носа на някой натрапник. - Така че, не, не съм виждал смъртта отблизо. В това отношение още съм девствен. Сега мога ли да си вървя?

На Бъч му се стори, че трябва да каже нещо дълбоко, ала онова, което Акс искаше наистина, не беше насърчителна реч, а да се махне.

- Да, можеш.

Столът изскърца върху цимента, блъснат рязко назад, и Акс се отправи решително към вратата. Преди да я отвори обаче, спря. Погледна през рамо.

- Какво е?

- Смъртта ли? - Акс кимна и Бъч си пое дълбоко дъх. -Сигурен ли си, че искаш да научиш?

- Нали каза, че трябва да знам.

Едно на нула за него, помисли си Бъч. А после си представи как Акс се прибира в скромната къща, където живееше съвсем сам, напива се до забрава и си прерязва вените. Или пък взема свръхдоза. Или пък скача през прозореца.

Нищо от това не беше изключено, като се имаше предвид огромната болка, спотайваща се под татуировката и пиърсингите.

- Искам да се пренесеш в тренировъчния център. - Бъч разтърка големия златен кръст през ризата си. - Крейг ще остане тук, искам и ти да направиш същото.

- Защо, страх те е да не се обеся в банята?

- Точно така. - Бъч видя как тъмните вежди на другия мъж се повдигнаха. - Ще останеш тук, Акс. По-безопасно е, ще бъдеш защитен и ще можеш да се съсредоточиш върху онова, което трябва да направиш.

Щеше да му се опъне за това. Задници като този тип винаги...

- Окей, обаче ще имам нужда от някоя и друга свободна вечер от време на време, за да... е, нали се сещаш.

Интересно, помисли си Бъч. Значи на някакво ниво горкото копеле си даваше сметка какво се случва в ума му... и беше уплашено.

- Имаш нужда от секс, а? - провлачи Бъч.

- Аха.

- Не те виня. Можеш да се разбереш с догените да те откарат и да те върнат обратно. Няма да е проблем.

- Е, какво е?

Бъч се умълча, докато пред очите му се заредиха ужасни, потресаващи образи от миналото му. За момент се зачуди дали да му каже, но после си даде сметка, че истината е нещо, което трябва да бъде изречено дори когато беше ужасна. Може би най-вече когато беше ужасна.

И със сигурност трябваше да бъде казана на всеки, който искаше да вземе участие в тази война.

Ако Акс не беше в състояние да се справи с демоните си, последното, от което биха имали полза, бе да му дадат кама и пистолет и да го изпратят из уличките на Колдуел.

Бъч сви рамене.

- Някога разследвах убийства в човешката полиция - не питай - така че съм видял доста смърт. За да отговоря на въпроса ти, зависи колко е отдавнашна и как е станало. Наскорошната, особено ако е била насилствена, може да бъде наистина гадна. Тялото определено не обича да бъде намушквано или накълцвано на парчета и обикновено изразява възмущението си, като оплисква всичко наоколо. Ние сме колко, седемдесет процента или нещо такова вода? С очите си се убеждаваш, че е така, когато видиш някое скорошно местопрестъпление. Локви. Петна. Пръски. А после имаш и изцапани дрехи, килими, чаршафи, стени, подове. .. или, ако е навън, земя, цимент, асфалт. Да не забравяме и миризмата.

Кръв, пот, урина, други гадости. Този ароматен букет те удря право в синусите и остава там часове наред. - Той отново поклати глава.

- При по-отдавнашните случаи... миризмата е по-ужасна от бъркотията. Удавянията са просто грозни, с цялото онова подпухване... а ако газовете, насъбрали се вътре, излязат навън? Вонята може да те нокаутира. Не си падам особено и по изгарянията. Искам да кажа, няма как да не си дадеш сметка, че по нищо не се различаваме от който и да било бозайник. Печеното месо си е печено месо, точка по въпроса. Само че никога не съм виждал голям човек да си повърне кафето и поничките заради средно опечена пържола. - Бъч отново се съсредоточи върху Акс. -Искаш ли да знаеш какво мразех най-много?

- Да.

Той посочи главата си.

- Косата. Косата... господи, шибаната коса, особено ако беше жена. Сплъстена от кръв, пръст, малки камъчета... оплетена и разчорлена, разпиляна върху сивкава кожа. Когато не мога да спя, именно това виждам. Косата. - Бъч потърка автоматично ръце. -Винаги носиш ръкавици, нали се сещаш, за да не оставиш отпечатъци някъде, да не оставиш частица от себе си. Преди използваха латекс, после започнаха да ги правят от нитрил. Понякога, докато се занимавах с тялото, косата полепваше по ръкавиците... беше, сякаш иска да се добере до мен. Сякаш можеш да прихванеш смърт чрез убийство от някого. - Той поклати глава.

- Шибаните ръкавици бяха толкова тънки. И не помагаха.

Акс се намръщи.

- Тогава защо трябваше да ги носиш?

- Не, не, помагаха срещу пръстови отпечатъци. Ала аз оставях нещо от себе си във всички онези мъртви тела. Всяко едно от тях... има частица от мен.

Започвайки от сестра ми, помисли си той. Всъщност тя бе отнесла най-голямото парче от него.

Възцари се дълго мълчание.

- Бил си в света на хората? - попита Акс. - Искам да кажа, звучи така, сякаш...

- Да, преди доста време. Сега... съм нещо друго. - Бъч се прокашля. - Хайде, върви. Имаш нужда от тренировка. С теб и Крейг ще идем да ви съберем нещата... може би ще помогне и ти да си в колата заедно с онова твърдоглаво копеле. Имам чувството, че ще ми се наложи насила да го задържа да не изскочи навън и да не побегне.

- Окей.

- Съжалявам за баща ти. Той не е бил никой. Това, че се е грижил за теб, означава, че е бил достоен мъж.

Акс се извърна и отново спря, сякаш събираше сили. След това излезе в коридора.

Докато вратата се затваряше тихичко, Бъч се взираше право напред. Не беше възнамерявал да му разкрие толкова много — никога не говореше за това с когото и да било.

Улови главата си в ръце, пое си няколко големи глътки въздух... и се помоли на Господ никое от останалите интервюта да не вземе същия обрат.