Три часа по-късно Крейг седеше на мястото до шофьора в един хамър, приведен към стъклото пред себе си, докато Бъч излизаше от подземния гараж на тренировъчния център, и се опитваше да различи нещо в странно размазания пейзаж.
- Времето ли се е развалило? - обади се Акс от задната седалка.
- Не - отвърна братът, докато се приближаваха до огромна бетонна стена, излязла сякаш от „Джурасик Парк“, висока поне шест метра, със солидни метални прегради и бариери, през които несъмнено течеше ток.
Да, понеже братята вече бяха доказали колко си падат по електричеството.
Крейг поклати глава.
- Не си поплювате с охраната си, нали?
- Не.
Колата се понесе през гъста гора, минавайки на различни интервали през други бариери, които постепенно ставаха все по-малко сложни и непреодолими. Последната по нищо не се отличаваше от онези, на които можеш да се натъкнеш в някоя изоставена ферма, разнебитена „стара“ преграда, която, както се оказа, нарочно бе направена да изглежда така.
Страшно умно.
Когато Бъч най-сетне излезе на един асфалтиран път, странната замъгленост на пейзажа изведнъж се разсея. Интересно обаче - въпреки че очите на Крейг привикнаха без проблем, същото не можеше да се каже за ориентацията му. На запад ли отиваха? На изток?
- Естествено, знаеш къде живея - измърмори Акс.
Бъч му хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.
- И представа си нямам.
Пътуването им отне около четиресет и пет минути и Крейг съвсем ясно си даде сметка колко малко познава Колдуел. Беше прекарал живота си като претранс у дома с майка си, а след преобразяването си не бе имал кой знае колко възможности да излиза - нападенията се бяха случили едва шест месеца по-късно. А след клането, след като майка му и сестра му бяха умрели пред очите му и след като беше научил от първа ръка за смъртта на баща си, едва не беше полудял. С течение на времето, обзет от странно вцепенение, бе започнал да работи, за да си плаща сметките и да се подслони далеч от къщата на родителите си.
Не се беше връщал там, откакто беше разчистил всичко и бе погребал майка си и сестра си, и останките на баща си... които беше донесъл от къщата на аристократите.
Господи, баща му. Беше го обичал... и да открие, че един толкова достоен мъж бе умрял, защото няколко страхливци от глимерата се бяха заключили в скривалището си, изоставяйки баща му и останалите си прислужници да умрат навън...
А хората се чудеха защо толкова мрази богатите копелета.
- Искаш ли да те изчакаме навън, Акс? - попита Бъч.
Крейг се отърси и видя, че бяха спрели пред...
Къщичката на шибаните Хензел и Гретел. Това беше първата му мисъл. На светлината от фаровете на хамъра къщурката беше като слязла от пощенска картичка, с бели стени, заострен покрив и дърворезба по стрехите, толкова деликатна, че приличаше на дантела.
- Ти - избъбри Крейг, - ти си израснал тук?
- Аха. - Акс отвори вратата. - Проблем ли имаш с това?
- Майната му, идваме с теб - заяви Бъч и угаси двигателя. -Най-вече защото искам да видя колекцията ти от порцеланови куклички.
Крейг беше възнамерявал да остане в колата, но после си каза: по дяволите, да не би да имаше нещо по-добро за правене?
Акс ги отведе до една странична врата и отключи с меден ключ. Когато прекрачи прага, се обади аларма, но бързо замлъкна, след като той натисна няколко копчета на стената.
А после запали осветлението и в продължение на няколко мига Крейг не бе в състояние да прави нищо друго, освен да мига на парцали.
- Дево Марийо, майко божия... - измърмори Бъч.
- Все се надяваше, че тя ще се върне, окей? - сопна се Акс и метна ключовете си върху големия кухненски плот. - Направи го за майка ми.
Крейг никога през живота си не беше виждал толкова много розови и червени рози: стените на живописната кухня бяха покрити с тапети, изрисувани с рози и пълзящи зелени стъбла, завесите в нишата и на прозореца над умивалника бяха със съвсем същия десен.
- Изчакайте ме тук - измърмори Акс. - Ей сега се връщам с проклетия багаж.
Тежките му стъпки отекнаха из къщата - качиха се на втория етаж, а после се изгубиха към тавана.
- Виж само дърворезбата - каза Бъч и прокара ръка по корниза на една от вратите. - Невероятно.
Крейг се приближи до резбованата маса и се настани в един деликатен стол, от който му се прииска да не беше ял толкова много на Първото хранене. Когато се вгледа по-внимателно в дърворезбата, покриваща корнизите, вратите, шкафовете и дори первазите на прозорците, установи, че тя образува органичен рисунък - стъбла, като тези по тапетите, лъкатушеха и криволичеха изящно и красиво около брави и кранчета. Лакиран с безцветен лак, кленът, борът или каквото и да беше, лъщеше така, както може да лъщи единствено грижливо обработено дърво.
- Със сигурност и в останалите стаи е същото - отбеляза Бъч, показвайки се от кухнята. - Да. Това е истински шедьовър...
Акс се появи с черен спортен сак и раница.
- На следващото...
- Баща ти ли е изработил всичко това? - попита Бъч.
- Аха.
- Бил е много повече от „никой“.
- Може ли да вървим вече?
- Почакай малко - обади се Крейг. - Баща ти е бил дърводелец? Моят изработваше подове.
- Е, и?
Възцари се мълчание, в което двамата се спогледаха.
- Той в „Енделвю“ ли умря? - Крейг с усилие изрече името на имението, нападнато през онази ужасна нощ.
Мрачното изражение на Акс стана направо буреносно по начин, от който татуировките му придобиха почти зловещ вид.
- Аха.
- Моят също. - Крейг се вгледа изпитателно в лицето на другия мъж, чудейки се колко ли знае за случилото се там. Мамка му... ужасно бе да осъзнае, че бе докосвал трупа на баща му. Някой друг обаче беше съобщил на семействата за станалото. Дотогава той вече бе приключил с всичко това. - Лоша нощ.
- Аха. - Акс се прокашля и извърна поглед. - Е, може ли да вървим?
- Не - отсече Крейг. - Вие двамата стойте тук, докато отида до нас, за да си взема нещата. Веднага се връщам.
- Значи, няма да вземеш кой знае колко - провлачи Акс.
Крейг се изправи и се отправи към вратата.
- Нямам кой знае колко.
Гласът на Бъч го догони на последното стъпало на верандата:
- Ако не се върнеш до двайсет минути, изхвърчаш от програмата.
- Знам - измърмори Крейг, - знам.
Когато автобусът спря, Парадайз си взе чантата и се приготви да се измъкне от седалката.
- Е, ще дойдеш ли у нас? - попита Пейтън, докато ставаше. -Все още имаме поне два часа, а Анслам също ще се отбие.
Навеждайки глава, така че той да не види пламналото й лице, Парадайз се престори, че си търси телефона, въпреки че знаеше точно къде се намира - в джоба на якето й.
- Искам да съм вкъщи, когато татко се прибере.
- Което ще е на зазоряване - изтъкна Пейтън, докато си слагаше тъмните очила. - Дотогава има още два часа.
Е, добре, може и да беше така, ала колкото и да беше часът, Парадайз нямаше намерение да си признае, че възнамерява да следи стрелките на часовника върху нощното си шкафче, докато голямата не спре върху дванайсет, а малката - върху седем.
- Съжалявам, имам работа. Защо не ми се обадиш? - Мамка му, всъщност не искаше да го прави, не и днес. - Искам да кажа...
- Няма нищо. - Пейтън се обърна към Анслам. - Готов ли си за един хубав бонг?
Другият мъж му се ухили в отговор.
- Винаги.
Докато двамата поемаха по пътеката, Парадайз тръсна глава и стана от мястото си. Е, поне някои неща бяха тръгнали постарому... и честно казано, с всичкия стрес покрай тренировките тя установи, че не може да вини Пейтън, задето иска да избяга за малко в някакво приятно изживяване. Може би и тя правеше същото с Крейг?
И като стана дума за пристрастяване... Начинът, по който се чувстваше, когато той беше наблизо, когато я гледаше, когато я докосваше, когато я целуваше, бе толкова невероятен, че изобщо не би се учудила, ако се пристрастеше към това усещане... поради което и броеше минутите. Проблемът бе, че той не беше нещо, което можеше да се купи и изконсумира като трева, сладолед или вино. Той беше живо същество и колкото и да беше странно, фактът, че бе избрал да бъде с нея, дори и само по телефона, бе част от опияняващия ефект.
Беше избрал нея. Измежду всички на планетата...
Парадайз се закова на място между седалките. Нещо беше изпърполило на земята и тя се наведе, за да го вдигне. Беше снимка, отдавнашна моментна снимка, от онези с лъскав квадрат в средата и бяла матова част, тясна на три от страните и по-голяма отдолу, за да можеш да я държиш и надписваш.
Образът върху нея беше толкова размазан, че почти не можеше да бъде различен, нещо червено и розово на ивици.
- Пейтън, сериозно - измърмори тя.
Един господ знаеше какви ги върши, когато беше друсан. Случвало се бе да пробва доста силна психеделична дрога и да опита някои наистина странни неща... за които, естествено, й разказваше с огромно удоволствие.
Стиснала снимката в ръка, Парадайз благодари на догена шофьор, слезе от автобуса и отвори уста, за да повика приятеля си. Двамата с Анслам обаче вече се бяха дематериализирали, така че тя прибра снимката на чаршафите, килима или халата му, или пък шибаното му мартини в джоба си.
- Помогна ли на Крейг с малкия му проблем? - обади се Ново от сенките.
Парадайз се обърна, докато автобусът се отдалечаваше, а камъчетата скърцаха под гумите му.
- Ти ме излъга.
- Нима? - Другата жена се усмихна на студената лунна светлина. - Не мисля така. Не бях ли права? Той се нуждаеше от теб и само от теб.
Парадайз се изчерви, спомнила си усещането от тялото на Крейг до своето, възбудата му, притисната в корема й.
Изобщо не беше малък проблем - помисли си тя. - Ама никак. Беше голям, твърд и...
- Е? - подкани я Ново.
- Не ти влиза в работата.
- Толкова благопристойна и порядъчна. Няма нищо. Радвам се, че сте си прекарали добре. Това са важните неща в живота... а предположих, че доникъде няма да стигнете без мъничко помощ.
Парадайз се разсмя.
- Никога не бих те взела за сватовница, Ново.
- Опитвам нови начинания. - Другата жена сви силните си рамене, облечени в черно кожено яке. - Нали именно затова сме тук всички?
За частица от секундата на Парадайз й се прииска да я покани на гости. Никога не бе имала истинска приятелка. В средите на аристокрацията социалното ти положение определяше в чие присъствие може да те виждат, а никоя от братовчедките, с които бе принудена да води празни разговори, не й се беше сторила особено интересна. Освен това не можеше да им се има доверие. Жени като тях си съперничеха за ограничена бройка силно желани мъже... което ги правеше опасни като пасаж пирани.
Беше като в „Ергенът“, повдигнато на стотна степен.
Освен това Ново знаеше за Крейг, поне донякъде, и Парадайз имаше чувството, че няма чак толкова за криене... пък и другата жена определено изглеждаше достатъчно сексуално освободена, за да има поне някакъв опит в изкуството на съблазняването. Може би дори доста опит. Парадайз отвори уста и...
...си спомни къде живее.
- Ще се видим утре - смотолеви тя.
- Не си ми сърдита, нали?
- Не, ни най-малко. - Парадайз се изчерви и се зарадва, че наоколо е тъмно и клоните на дърветата спират по-голямата част от лунните лъчи. - Всъщност дори съм ти благодарна.
Ново отново сви рамене.
- Почини си добре през остатъка от нощта и деня. Ще се видим утре вечер.
Парадайз вдигна ръка.
- Чао.
Останала сама, тя отметна глава назад и се загледа в звездите. След това притисна чантата до гърдите си, обви ръце около нея и се дематериализира.
Докато приемаше физическите си очертания на съвсем същото място на моравата, както и предишната нощ, се надяваше този път да не се почувства, сякаш е попаднала на напълно чужда територия.
Напразно.
Докато отиваше към входната врата, се чувстваше също толкова откъсната от това място, колкото и миналата нощ. Този път обаче дистанцията беше свързана с Крейг.
Болката, която те измъчва сега? Между краката? Ще те науча как сама да се погрижиш за това. А ти ще ме накараш да свърша, докато те слушам.
Само при спомена за дълбокия му дрезгав глас, изричащ тези думи, тялото й се превърна в пещ... дотам, че й се прииска да си свали якето, въпреки че навън беше около нулата. И все пак, когато вдигна поглед към изобилието от ярко осветени прозорци, усети, че й се повдига. Мисълта, че щеше да вдигне телефона и най-вероятно да бъде гола, докато един мъж, когото баща й никога не би одобрил, й обяснява какво да направи в най-малки подробности? В стаята, в която беше израснала? Докато баща й беше в къщата?
Жени като нея не можеха да...
- О, майната му на това - измърмори тя и посегна към вратата.
Животът беше прекадено кратък, а Крейг - прекадено сексапилен, за да си губи времето с чувство за вина, когато не беше сторила нищо лошо.
Не забравяй - напомни си тя. - Никога няма да се обвържеш. Ти си свободна.