Кървава целувка

14

Сърцето на Парадайз думкаше като барабан, а приливите на горещина, бушуващи из тялото й, бяха дръзки и разтърсващи като чинели.

Крейг седеше на пода пред нея, едрото му тяло беше сгънато в някаква причудлива поза, мускулите на раменете му се напрягаха под тънката бяла тениска, която носеше, тъмната му глава беше наведена, докато връхчетата на пръстите му докосваха внимателно горната част на стъпалото й.

Въпреки че беше изтощена, усещаше всеки нюанс на допира му... и мъчително ясно си даде сметка, че е гола под халата и болничната нощничка.

Човече... напълно забрави за болежките и схващането. Каква агония?

Единственото, което усещаше в този миг, бе някакъв огромен, неопределен потенциал, който все още не разбираше напълно, но и не беше в пълно неведение.

Това беше... сексуално привличане. Сласт. Желание.

Тук и сега.

Безмилостно, всепоглъщащо, безкомпромисно физическо привличане.

- Не би трябвало да те докосвам така - тихо каза той.

Не - помисли си Парадайз. - Не биваше.

- Не спирай.

Той вдигна глава и очите му срещнаха нейните.

- Не е добра идея.

Определено не беше. Наистина.

- Чувствам се като пияна.

Крейг затвори очи и потръпна.

- Трябва да спра.

Но не го направи. А плъзна пръст по глезена й и нагоре към прасеца й.

- Не нося никакви дрехи - избъбри тя.

Крейг наведе глава и разтърка лице с ръката, която не я докосваше.

- Моля те, не ми казвай такива неща.

- Извинявай. Не знам какво говоря.

- Ясно ми е.

Тялото му потрепери и тя прошепна:

- Затова ли не ме харесваш? Заради тази връзка?

- Да.

- Значи, ти също я усещаш.

- Би трябвало да съм мъртъв, за да не я усещам - промърмори той.

- За това говорят, нали? За тази нужда.

Крейг простена и се олюля, въпреки че беше седнал.

- Недей...

- Какво?

Той поклати глава и се оттласна от нея. Сви колене, опря ръце върху тях и опита да се овладее. След миг размърда неловко таза си, сякаш нещо там го притесняваше.

- Няма да направя това с теб - каза глухо. - Тренировъчната програма е всичко, което имам. Единственото ми бъдеще. Така че да бъда приет и да завърша, не е въпрос на суета. Не се опитвам да докажа нещо на родителите си, нито пък просто ми е щукнало да отида да се бия. Буквално нямам нищо друго. Така че няма да допусна нищо и никой да ми попречи.

- Не можеш ли да направиш и двете? - попита Парадайз, макар и сама да не беше сигурна какво му предлага.

Как ли пък не. Знаеше точно какво му предлага: след като бе усетила ръката му върху глезена си, се чудеше какво ли би било да я усети навсякъде по тялото си.

- Не - отвърна той. - Не мога да направя и двете.

След това изруга и се изправи, вдигайки ръце към хълбоците си, за да прикрие нещо, докато отиваше там, където седеше допреди малко. Не се отпусна в стола обаче. Остана прав, загледан във възглавниците, едрото му тяло беше напрегнато.

- Не е нужно да ме защитаваш - обади се Парадайз.

След миг той я погледна през рамо и лицето му беше мрачно.

- Майната му. Защитавам себе си.

Докато прекосяваше реката в колата на Бъч, Мариса се взираше през прозореца. Подпорите на моста се открояваха над водата под тях и й напомняха за чистачки, работещи на бавни обороти. Намираха се твърде високо, за да види дали има вълни. Вероятно не. Що се отнасяше до времето, нощта беше спокойна.

По някаква причина мислите й непрекъснато се връщаха към времето, когато двамата се бяха влюбили - вероятно защото мозъкът й не можеше да се справи с идеята за това, накъде отиват, и се опитваше да избяга в част от миналото, изпълнена с удивление, радост и вълнение.

Нищо не можеше да се сравнява с онова първо докосване. Онази първа целувка. Мига, в който за първи път правите секс, и вдигайки очи към лицето над себе си, си казваш: Не мога да повярвам, че наистина го правя!

- За какво си мислиш? - попита Бъч, стисвайки ръката й.

- Спомняш ли си първата ни целувка?

Хелренът й се засмя меко.

- О, господи, да. Беше на верандата на втория етаж у Дариъс.

Счупих облегалката на онзи ракитен стол.

Мариса се усмихна и го погледна.

- Така беше.

- Не очаквах да бъдеш толкова... силна.

На слабата светлина в колата чертите му бяха точно толкова секси, колкото й се бяха стрували винаги, и тя си помисли за начина, по който изглеждаше, когато беше възбуден: лешниковите му очи се премрежваха, лицето му ставаше сериозно, тялото му застиваше, преди да се разбушува.

- Искам да правим секс, когато се приберем - каза тя.

Главата му се обърна толкова рязко, че лексусът кривна в лентата си.

- Ако щеш, вярвай, но можем да го уредим.

- Чувствам се виновна за това.

- Недей. - Очите му срещнаха нейните. - То е напълно естествено. Искаш да се почувстваш жива пред лицето на смъртта... не означава, че не ти е мъчно за момичето или че няма да направиш каквото трябва за нея. Двете не се изключват взаимно.

- Толкова си умен.

- Просто имам голям опит с нощи като тази.

Мариса се облегна в луксозната облегалка, оставяйки познатите еротични усещания да се разлеят в тялото й... и си представи как се мушва под ръцете му, разкопчава панталона му и го взема в устата, докато той шофира.

Само че той никога нямаше да й позволи да го направи.

Освен това, когато прекосиха реката, мозъкът й превключи на друга вълна.

- Моля те, не го наранявай.

- Кого? Брат ти ли?

- Да.

- Държанието ми ще бъде безукорно. Мариса го погледна.

- Наистина го мисля.

- Аз също. - Той стисна лекичко ръката й. - Няма за какво да се притесняваш. Няма да ти го причиня... а Хавърс е късметлия.

Бъч последва указанията, които тя беше получила в есемес, когато бе попитала как да стигне с кола до клиниката, и след около петнайсет минути те вече подскачаха по един черен път, криволичещ през гората. Този път сградата, през която се влизаше, беше скромна двуетажна ферма, пред която бяха паркирани два седана. Когато слязоха, двамата минаха отзад и отидоха до подобна на навес за земеделско оборудване постройка, ала всъщност беше същото неголямо помещение, през което я бяха пуснали да влезе миналия път.

Процедурата беше същата: съобщиха имената си, пристъпиха напред, бяха сканирани от лазер. А после една стена, пълна с инструменти, се отмести и те се озоваха в асансьор, който ги понесе надолу под земята.

- Построяването на това място трябва да е струвало доста -промълви Мариса, докато двамата се взираха в сменящите се цифри над вратата. - Четири етажа под земята? Леле.

- Трябваше да бъде направено.

Тя го погледна.

- Я чакай, ти си знаел за новата клиника? Защо не ми каза?

Бъч сви рамене.

- Не исках да те разстройвам, като споменавам брат ти. - Той я погледна настойчиво. - Кажи ми, че Хавърс се е държал добре, когато беше тук по-рано.

- Държа се добре.

Бъч кимна и опъна хубавия си черен панталон. Както винаги, когато не беше дежурен, нейният хелрен, бивше ченге от Южен

Бостън, се обличаше като модел от страниците на каталог за мъжка мода, снежнобялата му риза и тънкото като лист велурено сако бяха точно толкова скъпи, колкото изглеждаха. Освен това ухаеше прекрасно и това не се дължеше на никакъв одеколон, а на миризмата на обвързването му; часовникът му на „Пиаже“ и големият златен кръст, който носеше винаги, бяха секси, без да са прекадени.

И все пак беше прав. Ако поискаше, би могъл да убие брат й с голи ръце... и вероятно искаше да го направи. Тя обаче му вярваше, че никога не би го направил пред нея.

- Невероятен е с пациентите си - чу се да промълвява.

- Това никога не е бил проблемът му.

Така си беше.

Асансьорът спря и те излязоха в друга чакалня, по-малка и откъсната от предишната.

Рецепционистката погледна първо към Бъч... и бавно плъзна очи по тялото му. Не че той забеляза.

- Добре дошли - каза тя. - Докторът знае, че сте тук. Да ви донеса ли кафе, докато чакате?

Или пък нещо по-интимно, намекваше тонът й.

- Не, благодаря.

Бъч улови Мариса за лакътя и я поведе към столовете, подредени до далечната стена.

Седнаха един до друг и за нейно удоволствие, той взе ръката й в своята.

- Е, как мина програмата през първата нощ? - попита Мариса, защото наистина се интересуваше.

Бъч свъси вежди.

- Добре... никой не пострада сериозно. Седмина от тях се справиха. Ще прекарат деня при нас... най-вече защото не искаме родителите им да ги видят в това състояние. Пък и така ще имат възможност да се поопознаят. Аз ще поема първия урок след залез-слънце, а после, след една тренировка, ще могат да се приберат у дома.

- Наистина се радвам, че е минало добре.

- Ще видим. Хей, нали знаеш дъщерята на Абалон, Парадайз? Онази, която ни помага в къщата за аудиенции?

- О, тя е очарователна.

- Тя издържа най-дълго. Това момиче има сърцевина от стомана.

- Абалон сигурно страшно се гордее.

- Така ще бъде.

Двамата се умълчаха. Най-сетне Мариса се обади отново:

- Имам чувството, че ще повърна.

Бъч понечи да скочи, но тя го потупа по ръката.

- Просто израз, не буквално.

- Искаш ли да отидеш в колата? Аз ще получа тленните останки.

Мариса поклати глава.

- Не, тя е моя. Докато не открием семейството й, тя е моя.

Бъч я прегърна през раменете и я притегли към себе си.

- Бъди готова това да не се промени дори когато я върнеш на семейството й.

- Така ли... Когато работеше, така ли се чувстваше?

- С всяка от жертвите. - Бъч въздъхна бавно и продължително. - За мен те никога не си отиваха. Дори сега, когато не мога да спя, виждам лицата им върху тавана над леглото ни. Спомням си как са изглеждали приживе и не мога да забравя какъв вид имаха в смъртта си. То е като петно, запечатало се в мозъка ми.

Взирайки се в профила му, в суровия му, красив, несъвършен профил, Мариса усети огромен прилив на любов.

- Защо не ме събуждаш, за да си поговорим, когато се чувстваш по този начин?

Той се опита да омаловажи нещата с усмивка.

- Ти също си имаш работа.

- Да, но...

- Няма значение. Вече е в миналото.

Не и ако все още те държи буден, помисли си Мариса.

- Двамата с теб толкова си приличаме - промълви тя. - И двамата загърбихме миналото си.

- Казваш го така, сякаш е нещо лошо.

Преди тя да успее да отговори, вратата срещу тях се отвори и през нея се появи сестра в бяла униформа, понесла в ръцете си черна кутия, която по някаква нелепа (и неуместна) причина й напомни за кутията, в която бяха пристигнали обувките й на „Стюарт Уайзман“ преди няколко вечери. Същия размер.

Очаквала бе съдът с останките да бъде по-голям. По-малък. Различен.

Господи, нямаше представа.

- Толкова съжаляваме за загубата ви - каза сестрата, докато подаваше кутията на Бъч.

Мариса пристъпи напред и я пое от ръцете й. Беше по-лека, отколкото бе очаквала. Но разбира се, тя беше пълна с прах, нали така.

- Благодаря ви.

Сестрата се изчерви при това нарушаване на протокола. Като жена от едно от Първите семейства, Мариса не би трябвало да докосва нищо, свързано със смърт: в Древната страна това се смяташе за лоша поличба, особено ако жената беше бременна или в детеродна възраст.

Майната му на това.

- Имаше ли някакви вещи у себе си? - попита Мариса.

Сестрата се прокашля, сякаш се опитваше да преглътне неодобрението си и то я давеше.

- Всъщност действително имаше нещо. - Тя погледна към Бъч, сякаш очакваше да се намеси и да накара своята шелан да бъде разумна.

Бъч повдигна вежди, сякаш нямаше представа какво се опитва да му каже тя.

Сестрата отново се прокашля.

- Ами има нещо. Единствената лична вещ, която открихме... беше мушната в нейния...

- Къде? - попита Мариса.

- В сутиена й. - Сестрата бръкна в джоба на униформата си и извади нещо черно с червена панделка. - Сигурна ли сте, че искате...

Мариса го грабна от ръката й.

- Благодаря. Е, ние ще си вървим.

И преди някой да успее да каже каквото и да било, тя се отправи към асансьора и натисна копчето. Сякаш само беше чакат да я отведе от там, асансьорът се отвори и тя пристъпи вътре. Както винаги, Бъч беше до нея.

Едва когато се понесоха нагоре, Мариса сведе погледна към онова, което беше взела от другата жена.

- Какво е това? - попита, завъртайки десетина сантиметровото парче черен метал в ръката си. От единия му край висеше пискюл от червена коприна, а другият завършваше със заострена, покрита с резки част, която изглеждаше така, сякаш би паснала в ключалка.

- Да не би да е ключ?

Бъч го взе от нея и го разгледа внимателно.

- Знаеш ли, мисля, че е напълно възможно.