Кървава целувка

31

Докато Парадайз чакаше от другата страна на слушалката да долети отговор, сърцето й отново заби учестено и тя запали лампата. Уви кораловата покривка на леглото около голите си крака, загърна скъсаната си блуза, вдигна колене към гърдите си и зачака.

Доста време мина, преди Крейг най-сетне да й отговори.

- Първото, което сторих, когато събрах достатъчно сили, бе да се опитам да открия баща ми в имението, където беше отишъл да работи... когато стигнах там, заварих същото, което и у нас. Кръв и тела навсякъде, разграбени бяха и доста неща - картини, сребро и разни такива. Слънцето беше изпепелило някои от труповете. Онези, които бяха по-навътре в къщата, все още бяха цели. Открих баща ми в стаята, където полагаше нов махагонов под. И какво друго открих? Зейналата врата на шибаното скривалище, където семейството не беше пуснало нито него, нито когото и да било от прислугата и работниците.

- Какво... искаш да кажеш?

- Семейството, което живееше там, аристократите, които живееха там, се затворили в сигурното си скривалище... и отказали да пуснат когото и да било от работниците. Заключили се вътре, оставяйки ги да бъдат изклани навън... Видях отворената врата и стъпките им в кръвта на баща ми и другите от неговата класа, когато те най-сетне излезли и избягали, преди да съмне или пък на следващата вечер. - Отново се възцари мълчание, а после Крейг добави по-ниско: - Погребах всички там, освен баща ми. Него отнесох у дома. Просто не можех... не можех да оставя другите така. Един доген се върна, докато се оправях с телата, и ми каза, че се опитвали да намерят близките, ала в домовете на работниците всички били убити... също като у нас. Буквално нямаше кой да се погрижи за загиналите. А онова изискано семейство? Бяха избягали. Опитах се да ги открия... и няма да спра, докато не го направя. Живееха в имение, на име „Енделвю“. - Крейг се прокашля дрезгаво. - Искам да кажа, как може да постъпиш така с някого? Как можеш да живееш със себе си, знаейки, че си имал възможност да помогнеш някому и не си го сторил? Персоналът, прислугата са служили на онова семейство поколения наред. А в онзи салон имаше страшно много тела. Дошли, както научих от догена, защото строителните работници знаели за скривалището и ги повели натам. Блъскали по вратата, за да ги пуснат, когато къщата била превзета... Знам го, защото много от телата бяха паднали до стената. Ала не, не били достатъчно добри, достатъчно важни, достатъчно достойни.

Господи.

Това бе единствената мисъл в главата на Парадайз... защото тя също бе чувала тази ужасна история. Пейтън й я беше разказал по време на един от дългите им разговори около месец след като тя и баща й бяха отишли да се укрият на сигурно място. Първородният син, дъщерята, майката и двама братовчеди твърдели, че били извън града и когато се прибрали, заварили клането в дома си... ала може би през цялото време са били там?

Оттогава били изчезнали. Навярно са намерили друго скривалище далеч от Колдуел.

- Както и да е, имам планове за тях. Когато открия къде са.

Парадайз затвори очи.

- Не всички аристократи са зли.

- Когато години наред си слушал как баща ти се прибира от работа всяка сутрин и разказва как са се държали с него като с някаква отрепка, докато той се опитва да си изкара прехраната с честен труд? Трудно ми е да събера и капчица съчувствие към тях... и това беше, преди те да станат причина за смъртта както на баща ми, така и на майка ми и сестра ми.

- Съжалявам.

- Няма нищо.

Напротив, имаше.

И Парадайз изобщо не се учуди, когато той заяви рязко:

- Трябва да затваряме. Имаме нужда да поспим.

- Да. Да, разбира се. - Тя стисна здраво телефона, мъчейки се да измисли какво да каже. - Аз, ъ...

- До утре.

Щрак.

Парадайз свали телефона и се взря в него. Естествено, номерът не се беше изписал, защото телефонните линии в тренировъчния център, също като тези в къщата за аудиенции, бяха скрити.

Ала тя не би му се обадила отново, дори да можеше.

Остави апарата до себе си и плъзна поглед из стаята си, хубавата си, уютна стая, издържана в коралово и розово, с копринени завеси с пискюли и бродирани килимчета. Трудно й бе да вини Крейг за това, което мислеше и чувстваше. Тя би изпитвала съвсем същото. Ала решението не беше да издири някого и да го убие, за да си отмъсти. Още по-малко пък да убие жени заради това.

Или поне се надяваше, че не това е решението.

Расата и така бе понесла твърде много смърт. Несъмнено имаше и друг начин да бъде изкупена подобна злина?

Телефонът й избръмча и тя подскочи. Нямаше номер. Крейт? Отново?

Парадайз вдигна и прошепна:

- Ало.

И този път последва моментно мълчание.

- Съжалявам - избъбри той. — В случай че не си забелязала, никак не ме бива с чувствата. Ти не си виновна за станалото.

Парадайз изпусна дъха си с облекчение.

- Толкова се радвам, че се обади отново. Не очаквах да го направиш.

- Нито пък аз.

- Мислиш ли, че изобщо ще успееш да заспиш?

- Сега, когато отново чух гласа ти? Може би. Ще опитам.

- Крейг?

- Какво?

Парадайз се заигра с дантеления ръб на покривката на леглото, докато се опитваше да подбере правилните думи.

- Нощта на нападенията... не казвам, че мъжът или който и да е бил онзи, заключил всички навън, е бил прав. Ни най-малко. Ала око за око е толкова... варварско.

- В Древната страна винаги е било така.

- Вече не живеем там. Времената се промениха. Помисли за постигнатия напредък. Кръвното робство беше отменено, жените и простолюдието започват да постигат равенство. Не казвам, че трябва да забравиш за станалото, нито да простиш... ала отговорът ти не е нужно да бъде убийство.

- Няма да бъде убийство. Ще бъде разплата за моите мъртъвци.

- Как иначе би го нарекъл, когато убиеш някого хладнокръвно? - Парадайз нарочно говореше меко и тихо. - Не искам да споря с теб, честна дума. И изобщо не си мисля, че знам какво е усещането семейството ти да... - Гласът й пресекна и тя се прокашля. - Не мога да си представя дори. Но ако направиш това, за което говориш, ти също ще бъдеш убиец. По нищо няма да се различаваш от лесърите.

Възцари се дълго мълчание. Ала Парадайз знаеше, че не беше затворил.

- Рядко съм срещал някого, надарен с толкова емпатия, колкото теб - каза той най-сетне.

- Не е вярно.

- Напротив. Ти наистина си добра, Парадайз.

- Не ме слагай на пиедестал. Така само ще те разочаровам.

- Съмнявам се. - Последва пауза. - Наспи се добре, окей? И ако през деня се събудиш от усещането за нечии ръце върху тялото ти, знай, че съм аз. Или поне в моите сънища ще съм аз.

- Караш ме да се изчервявам.

- Хубаво. А когато влезем в час, ще се постарая да не те гледам през цялото време.

- Не се старай прекадено усърдно.

При следващите думи тонът му стана по-сериозен:

- Трябва да защитаваш целомъдрието си.

- Моето целомъдрие си е мой проблем. Не твой.

От другата страна Крейг издаде странен звук.

- Утре отново ще ти се обадя в седем часа. Вдигни си проклетия телефон.

Парадайз се разсмя.

- Някой някога казвал ли ти е колко си властен?

- Не, защото никога не слушам какво ми говорят.

- Значи, ако спомена, че ти също си невероятен, отново ще ми затвориш?

- Вероятно.

- Окей. Хубав ден тогава, ти си невероятен. - Парадайз изведнъж седна и притисна телефона до ухото си. - Я чакай, да не би току-що да чух смях?

- Не. Нищо такова.

- Лъжец. - Усмихна се толкова широко, че бузите я заболяха. -Смях беше. Чух го.

- Не беше смях.

- О, защото кикотенето е далеч по-мъжествено, така ли? Е, добре, ти се изкикоти, Крейг. Залових те.

- Трябва да престанеш. - Този път от него се откъсна нещо, което прозвуча като...

- А сега се изкиска.

- Не!

- О, да, направи го. - Парадайз продължи да се закача с него, мислейки си, че то бе нещо като словесния еквивалент на това, да го гъделичка. - Току-що се изкиииииска...

- Трябва да затварям! Чао!

- Ти си невероооооооятен...

Щрак.

Този път, когато остави телефона до себе си, Парадайз се чувстваше лека и въздушна като мехурчетата в чаша шампанско.

И мъничко пияна.