Кървава целувка

29

Когато излезе от скритата врата под голямото стълбище в имението, единственото, за което Бъч си мислеше, бе да намери своята шелан.

Звукът на смеха й бе едновременно начин да я открие и източник на огромно облекчение. Изглеждаше толкова разстроена от мига, в който се бе събудила от неспокойния си сън, товарът на онова, което я измъчваше, й придаваше вид на някой, който влачи след себе си роял.

Бъч прекоси фоайето с мозайка, изобразяваща разцъфнало ябълково дърво, влезе в билярдната и...

Излегнат на дивана, Ласитър побърза да вдигне ръце.

- Обух си панталона. Бях добро момче.

Вампирските зъби на Бъч едва не се издължиха, горната му устна потръпна.

- Моля? И добре си помисли, преди да ми обясниш. Намираш се опасно близо до границата.

Мариса отпи глътка вино.

- Съвсем невинно е.

- Правя гол календар - обяви падналият ангел.

- Носеше бандаж.

- Всичко беше направено със селфи стик.

Докато двамата говореха един през друг, Бъч бе обзет от желание да си запуши ушите и да затвори очи.

- Знаете ли, май изобщо не искам да знам повече.

За която и да било от щуротиите на Ласитър всъщност. Копелето притежаваше способността да прави простото - сложно, а обикновеното - същинска лудост.

Беше си истинска дарба.

Само питай падналия ангел. Той ще ти каже.

- Ще ни извиниш ли за миг? — каза Бъч и като се приближи до Мариса, положи целувка върху челото й. Господи, ухаеше прекрасно, а простичките й дрехи (обикновен панталон и блузка) й стояха като бална рокля. - Трябва да поговоря с моето момиче.

- Как ли пък не! Гледам „Мелроуз“.

- Това не беше молба, ангеле.

- Какво не е наред? - попита Мариса, попивайки устни с копринената салфетка. - Да не би някой да е пострадал по време на тренировката?

Бъч си притегли едно от барстолчетата и седна до нея.

- Лас, нали си тръгваше.

- Друг път.

Бъч направи физиономия и колкото и да му беше неприятно, предложи:

- Може да използваш дивана в Дупката.

- Ще ме накарате ли да сменя канала, когато се приберете?

- Ще си тръгнеш ли още сега, ако кажа „не“?

- Означава ли това, че сега казваш „не“?

За бога, Ласитър беше напълно способен да си играе на въпроси до зазоряване... или докато противникът му гушнеше букета от обезводняване и изтощение.

- Да, казвам „не“.

- Чакай, означава ли това, че мога да гледам „Мелроуз“, или не? Двойното отрицание ме обърка...

- Исусе Христе, ще се махнеш ли най-сетне!

- Колко пъти да ти повтарям, че не се казвам така -измърмори Ласитър, докато се изправяше.

- Имам нужда от питие - заяви Бъч, когато падналият ангел излезе, и като мина зад бара, си напълни чаша лагавулин, след което започна направо, защото знаеше, че неговата шелан би искала така: - Мисля, че направих пробив.

- Така ли? - Тя остави вилицата в чинията си. — Какво? Как?

Бъч пусна две кубчета лед в кехлибарената течност в чашата си.

- Онова парче метал е ключ и осигурява достъп до клуб само за човеци.

- О, господи, ако успеем да се доберем до списъка с членовете им, може би ще открием името й.

Да, определено не си говорим за кънтри клуб, обич моя, помисли си Бъч, докато отпиваше голяма глътка.

- Как го разбра? - попита тя.

- Един от новобранците е член на същия клуб. Ще ме заведе там възможно най-скоро. Трябва само да си уредя графика с останалите братя. Мисля, че ако разместя няколко урока, мога да си освободя петъка.

- Значи, ще отидем! Това е невероятно! - Той замръзна, докато поднасяше чашата към устата си, и Мариса се намръщи. -Защо ме гледаш по този начин, Бъч? Сериозно, идвам с теб.

Той поклати глава и отпи глътка скоч.

- Не, аз ще се погрижа. Не се тревожи, ще ти кажа какво съм научил веднага щом...

- Идвам с теб.

Виждайки решително стиснатата й челюст, Бъч остави чашата си на бара.

- Мариса, това не е място, покрай което искаш дори да минеш с колата си, още по-малко пък да влезеш. То е секс клуб.

- Е, и?

Бъч примига.

- Миличка, това не е...

- Трябва ли да ти напомням какво правихме след филма? Четири пъти?

- Мариса.

- Бъч.

За да не изругае, Бъч пресуши питието си и си сипа още едно.

- Не си готова за нещо такова. Навсякъде ще има хора, които се чукат и правят всякакви откачени неща. Не можеш да се справиш с нещо такова.

- Или пък ти не можеш да се справиш с мисълта да бъда на подобно място.

Бъч извъртя очи. По-силно беше от него.

- Не знаеш какво говориш. Нито какво представлява онова място.

Мариса сгъна салфетката си бавно и грижливо и я постави до почти пълната си чиния.

- Е, значи, ще открием, когато отидем заедно, нали така?

- Няма да те заведа там. Това не подлежи на обсъждане.

- Напротив, ще ме заведеш. - Тя се плъзна от стола и взе подноса с храната. - А ако открия, че си отишъл сам, ще го сметна за върховно предателство спрямо връзката ни... и това наистина не подлежи на обсъждане.

Бъч опита да си я представи, застанала до двама типове, облечени в черни латексови дрехи, докато две доминиращи мадами ги чукат с лилави пенис колани.

- Мариса. Няма да имам време да ти държа ръката - грубо заяви той. - Ще бъда принуден да се съсредоточа върху това, да не привличам вниманието, да открия къде са служителите, да намеря подходящите хора, с които да говоря. Ако вниманието ми е раздвоено, няма да мога да помогна на мъртвото момиче.

- Да не си посмял да ми излизаш с това. Прекрасно си давам сметка защо отиваме и искам да ти напомня, че ти си ми хелрен, не настойник. Така че зарежи тези покровителствени глупости и глътни няколко валиума, преди да тръгнем, ако се налага. За едно обаче да сме наясно - идвам с теб и ще ти помогна да разгадаем всичко това. - Тя се приведе към него. - Само защото имам яйчници, не означава, че нямам мозък... нито пък правото да мисля независимо.

В последвалата тишина единственото, което Бъч бе в състояние да стори, бе да поклати глава. Думите, напиращи на върха на езика му, нямаше да помогнат... а и не можеше да повярва, че отново спорят.

Дотук беше с бутона за рестартиране, който бяха натиснали предишната нощ.

- Или пък се тревожиш за това? - предизвика го тя.

- Какво?

- Че може да ми хареса.

И след като пусна тази граната в краката му, Мариса си тръгна с вирната глава и изопнати рамене.

Бъч се подпря на гранитния плот, мъчейки се да не изкрещи от безсилен гняв.

Поне бутилката с уиски „Лагавулин“ беше почти пълна.

Щеше да има нужда от нея.

Пейтън изпусна струя дим и отпусна глава върху възглавницата.

- Ето.

Подаде бонга на Анслам и затвори очи, обзет от усещането, че се рее над тялото си. Познатото чувство на облекчение му напомни, че Пари вероятно беше права, вероятно не трябваше да го прави. Обаче майната му, след всичко преживяно през последните две нощи, определено имаше нужда да се отпусне. Мамка му, заслужил си го беше.

- Е, какво мислиш за останалите? - попита той.

Начинът, по който Анслам изпусна дъха си, бе досущ, както когато някой се разсмее на същото място във филма като теб. Другарството бе хубаво нещо.

- Бун е готин. Акс е шибан изрод. Искам да кажа... я по-полека с черните дрехи, щръкналата коса и тъпите татуировки, задник такъв.

Пейтън го изчака да продължи.

- Ами Ново?

- Страшно парче.

По някаква причина, въпреки че беше съгласен, никак не му хареса мисълта, че Анслам се разхожда наоколо с подобно мнение... или, дори още по-лошо, с ерекция заради това.

- Не знам - измърмори той. - Предполагам, че е окей.

- Видя ли я, като правеше лицеви опори? Не мога да повярвам, че на Бун му се падна да й държи краката. Определено не бих отказал аз да имам подобна гледка.

- Тя ще те скърши надве. - Макар че, ако Анслам продължаваше в същия дух, Пейтън като нищо щеше да го направи и сам. - Освен това не съм сигурен дали си пада по мъже.

- Аз ще я накарам да смени резбата - заяви Анслам ниско. -Ще я науча на това-онова.

- Ами Крейг? - попита Пейтън.

- Той е онзи, с когото трябва да се съревноваваме. Моите уважения към Парадайз, задето завърши първа през онази нощ, но Крейг вероятно ще стигне до края.

- Да. - Поне за това бяха на едно мнение... без да се налага да стигат до физическа саморазправа. — С кого ще отидеш на бала у баща й?

- За момента с никого. Обичам да имам свобода на действие.

Хей, преди да се отрежем окончателно, може ли да се наядем?

Пейтън отвори очи и погледна към старинния часовник „Картие“ върху нощното шкафче.

- Определено. Нека само първо се обадя на Парадайз. Искам да се уверя, че се е прибрала.

- Сигурен ли си, че между вас няма нищо?

- Не, ние сме само приятели.

- Готино парче е.

Пейтън се обърна рязко и му отправи свиреп поглед.

- Мери си приказките.

Анслам поклати глава и вдигна ръце.

- Май имаш нещо неразрешено с нея, мой човек. Недей да лъжеш себе си.

Все тая.

Пейтън взе телефона си, набра номера на Парадайз и докато чакаше тя да му вдигне, плъзна поглед из стаята. Имението на родителите му беше от по-новите, с големи сводести прозорци в задната част, гледаща към градината. С високия си таван и хубавата дървения, той открай време смяташе, че стаята му е достатъчно просторна дори с купищата старинни простотии, с които майка му настояваше всички да се заобиколят, независимо дали им харесва, или не...

- Ало!

Пейтън се намръщи.

- Добре ли си, Пари?

- О. - Моментна пауза. - Ти ли си?

- Че ти кого очакваше?

- Ъ, никой. Леля ми. Братовчед й. Братовчеда на леля ми. Не го познаваш... нея, имам предвид.

- Да не би и ти да си запалила една? - Пейтън се усмихна. -

Защото, ако си, май ще е най-добре да спреш и да поспиш, за да ти мине.

- Не, не съм. За разлика от теб. По гласа ти познавам.

- Как?

- По-дрезгав е от обикновено.

За частица от секундата Пейтън се поколеба дали тя го намира за секси, или не. След това тръсна глава и каза:

- Просто исках да се уверя, че си се прибрала. Баща ти върна ли се вече? Трябва да си е дошъл от работа.

- Да, дойде си за Последното хранене. Вече съм в стаята си.

- Двамата с Анслам здравата се надрусахме. - Анслам вдигна палци насреща му от другия край на леглото. - Възнамеряваме да се натъпчем и да му дръпнем един хубав сън. Ще бъде страхотно. Както и да е, радвам се, че си добре.

- Недей да ядеш твърде много сладолед. От него се издуваш и утре ще вземеш да се оплакваш, че си си изгубил момичешката фигура.

- Никога не съм го правил.

- Сигурен ли си?

- Е, добре де - измърмори той.

- И не ме карай да ти напомням за инцидента с тестото за бисквити.

Пейтън простена.

- Бях готов да се закълна, че съм си изсрал вътрешните органи.

- Именно. Аз все още твърдя, че като нищо имаш непоносимост към млечни продукти. Просто идея. Обичам те.

Пейтън хвърли поглед към Анслам - не искаше той да го чуе да изрича тези думи в отговор.

- И аз. До утре...

- Хей, слушай. Намерих снимката ти.

- Кое?

- Снимката. В автобуса. Изпадна от раницата или от джоба ти.

- Нямам никакви снимки за губене, сладурче. Но благодаря, че си се сетила за мен... и ако става дума за нещо голо и женско, ще те освободя от отговорността за нея, и то безплатно. Само защото съм истински добър самарянин.

Парадайз се засмя.

- Не. Всъщност нямам представа какво има на снимката. Помислих, че ти си я изпуснал, но явно съм се объркала. Едновремешен полароид е.

- Полароид? Исусе, ама че антика.

- Е, както и да е. Ще я задържа, докато някой не си я потърси. Приятен ден. И наистина не би трябвало да пушиш.

- Да, знам, непрекъснато ми го повтаряш. Приятен ден и на теб, бейби.

Пейтън затвори и се протегна, за да остави телефона до часовника на нощното шкафче.

- На това му се казва свястна жена.

- За какво говореше? Някаква снимка?

- Не знам. Намерила някакъв полароид в автобуса. - Пейтън се надигна. Стана. Опита се да направи няколко крачки. - Леле, това беше адски силно. Да слезем в кухнята по задното стълбище, та да не ни видят как се клатушкаме и залитаме.