Кървава целувка

6

В мрака, непрогледен като в гроб, Парадайз чуваше единствено ударите на сърцето в гърдите си. Присви очи, опитвайки се да ги накара да свикнат, ала в стаята нямаше абсолютно никакъв източник на светлина — никакво сияние около вратите, никакви червени табели за изход, никакви аварийни светлини. Пустотата беше ужасяваща и като че ли надви дори земното притегляне, така че ма Парадайз й се стори, че се рее над пода, макар да усещаше тежестта на тялото върху краката си, и това и объркваше така, че й прилошаваше.

Спряла бе и класическата музика.

Мястото обаче съвсем ме беше тихо. След като заповяда ма слуха си да престане да обръща внимание да кастанетите в гърдите й, тя долови мърморене, дишане, ругатни. Неколцина очевидно се движеха, защото зад гласовете долиташе шумолене на дрехи и трополене на крака.

Те не могат да ни наранят, помисли си Парадайз. Немислимо бе братята да наранят когото и да е от тях: да, беше дала писменото си съгласие за това (не че беше прочела ситния шрифт във формуляра много внимателно), но така или иначе, убийството си беше убийство.

Не можеш да се откажеш от правото си да дишаш.

Това бе просто начин на братята да се появят ефектно. Всеки момент щяха да го направят. Да, щяха да изникнат от някоя врата, огрени от светлина, като супергерои на фона на кълбета бяла мъгла, с впечатляващите им оръжия, висящи от внушителните им тела.

Аха.

Всеки момент...

Когато мракът не се разсея, страхът й отново лумна и на Парадайз й беше трудно да не му се поддаде и да побегне. Ала къде щеше да отиде? Имаше някаква смътна представа къде са вратите и барът, къде се намираше масата за записване. Спомняше си също така къде беше онзи мъж, Крейг... не, почакай, той се беше преместил. Той се движеше.

По някаква причина Парадайз усещаше присъствието му насред всички други, сякаш той беше фар в...

Лек повей докосна тялото й и я накара да подскочи, но се оказа просто хладен въздух. Хладен, свеж въздух.

Е, това означаваше, че не става въпрос за спиране на тока, след като климатичната система работеше.

Окей, това беше нелепо.

И очевидно не само тя недоволстваше. Другите започнаха да ругаят повече, да се движат, да тропат.

- Приготви се.

Парадайз извика в мрака, но после се успокои, разпознала гласа на Крейг, миризмата, присъствието му.

- Какво? — прошепна тя.

- Приготви се. Това е първият тест. Отвориха изхода, въпросът сега е как ще ни подкарат натам.

Искаше й се да изглежда толкова умна, колкото беше той, толкова спокойна, колкото беше и той.

- Защо просто не отидем при вратата, през която влязохме?

- Лоша идея.

Като по даден знак, в този миг се разнесе шум от много крака, отправили се натам, откъдето бяха дошли, сякаш групата им се беше сляла в едно, избрала си бе обща стратегия и сега привеждаше плана си в действие.

И именно тогава Парадайз чу първите писъци за нощта. Пронизителни и очевидно изтръгнати не от тревога, а от болка, ужасяващите звуци бяха придружени от странно бръмчене.

Слепешком, тя протегна ръка и сграбчи тази на Крейг... само че, не, плоската, корава повърхност, която напипа, беше стомахът, не ръката му.

- О, господи, съжалявам, аз...

- Пуснали са ток по вратата - каза той, без с нищо да дава вид, че е забелязал гафа й, както и последвалото извинение. - Не бива да приемаме нищо тук за безопасно. Опита ли нещо от онова, което предлагаха? Питие? Ордьовър?

- Ъ... не, не, аз...

Някъде отляво долетяха звуците на напъни за повръщане. Две секунди по-късно, като птица, отвръщаща на повика на някой от своя вид, друг наистина повърна.

- Не могат да ни разболеят - избъбри тя. - Почакай, това е... това е училище! Не могат...

- Това е оцеляване - мрачно отвърна Крейг. - Не се заблуждавай. Не се доверявай на никого, особено ако е някой от така наречените учители. И не очаквай да стигнеш до края - не защото си жена, а защото братята ще вдигнат летвата толкова високо, че само един на всеки десет от нас има шанс все още да се държи на краката си в края на нощта. И то в най-добрия случай.

- Не може да говориш сериозно.

- Слушай. Чуваш ли това?

- Повръщането? - Нейният стомах също се раздвижи в знак на съчувствие. - Трудно е да не го чуеш.

Както и да не го помиришеш.

- Не, тиктакането.

- Какво... - А после и тя го долови... някъде на заден план се носеше ритмично тиктакане. - Какво е това?

- Нямаме много време. Интервалите между тиктаканията стават все по-къси. Успех.

- Къде отиваш? - Не ме оставяй, искаше й се да му каже. -Къде...

- Отивам да открия откъде идва свежият въздух. Всички ще се насочат натам. Недей да докосваш и никой от уредите за упражнения. Както ти казах, успех!

- Почакай!

Ала него вече го нямаше, призрак, потънал в мрака.

В миг Парадайз бе обзета от ужас, тялото й се разтрепери неконтролируемо, ръцете и краката й се вцепениха и тя плувна в ледена пот.

Баща ми беше прав - помисли си. - Не мога да се справя. Какво си мислех...

И тогава се отприщи същински ад.

Над главите им и навсякъде около тях закънтяха взривове, сякаш някой се опитваше да детонира залата, звуците бяха толкова силни, че ушите й ги възприемаха не като шум, а като болка, внезапно лумналата светлина беше толкова ярка, че от един вид слепота Парадайз бе хвърлена в друг.

Пищейки в хаоса наоколо, тя закри главата си с ръце и коленичи, опитвайки да се скрие.

Пред себе си видя хора на пода, някои от тях бяха свити в защитна поза като нея, други повръщаха, трети бяха до вратата, гърчейки се, сякаш болката бе нетърпима.

Само един от тях беше на крака и се движеше.

Крейг.

На ослепителната светлина, лумваща на интервали, Парадайз го видя да отива до най-далечния ъгъл и действително там като че ли имаше отвор, врата, отвъд която имаше само мрак... но дори тя трябва да беше за предпочитане пред това, да те взривят.

Парадайз направи няколко крачки напред, а после осъзна, че това са глупости. Да тича. Ето какво трябваше да стори - нищо не я задържаше, а не искаше да бъде улучена от някой от падащите отломъци.

Не докосвай уредите за упражнения.

Имайки предвид какво се беше случило, когато другите се бяха опитали да отворят вратата? Много ясно.

Истинско облекчение бе да се втурне напред, ала бързо се видя принудена да намали скоростта, защото зрението й не можеше да се справи с такова темпо; трябваше да изчаква лумванията на светлина. Само така щеше да е сигурно.

Като се препъваше, драпаше и се подхлъзваше, Парадайз си запроправя път през болезнените звуци и светлини, през опасността за живота й, през ужаса, който я беше сграбчил.

Тъкмо бе навлязла в лабиринта на уредите, когато се натъкна на първия човек на пода. Беше мъж, който се беше хванал за стомаха и стенеше. Първият й порив бе да се опита да му помогне, но тя се спря.

Става въпрос за оцеляване.

Нещо избръмча покрай ухото й... куршум? Да не би да стреляха по тях?

Парадайз се хвърли на земята, хлъзна се по мокрия под и запълзя сред главозамайващия хаос.

Справяше се, докато не стигна до следващия мъж, който беше паднал и се гърчеше на земята, притиснал ръце към корема си.

Беше Пейтън.

Не спирай - заповяда си. - Отиди на безопасно място.

Поредният взрив, отекнал съвсем близо до главата й, я накара да се просне по корем на пода.

- По дяволите! - изкрещя тя в хаоса.

Докато се втурваше към вратата в другия край на спортния салон, Крейг, син на Брал Млади, се изненада колко много го смущава мисълта да остави онази жена сама. Та той не я познаваше; не й дължеше нищо... това беше Парадайз, рецепционистката от къщата за аудиенции на краля, онази, която преди няколко седмици му беше дала формуляра.

От който той наистина се нуждаеше, защото беше твърде беден, за да има достъп до интернет, да не говорим пък за компютър и принтер.

В онази приемна тя бе... прекадено красива, за да може дори да я погледне. А когато научи, че тя също иска да се пробва в тренировъчната програма? Единственото, за което бе в състояние да мисли, бе какво биха могли да й сторят хората, ако попадне в ръцете им. Или пък лесърите. Или пък неподходящият вампир.

Жена с подобна красота не беше на сигурно място в този свят.

И въпреки това тя изглеждаше толкова наивна по отношение на тежкото изпитание, което ги очакваше като кандидати за тренировъчната програма. Братята бяха планирали всяка подробност от това място. Нищо не бе оставено на случайността и нищо нямаше да работи в полза на кандидатите. Да й каже онова, за което тя вече би трябвало да се е досетила, му се бе сторило единственият начин да й помогне... не можеше обаче да изгуби нито миг, чудейки се какво ще стане с нея.

Трябваше да се съсредоточи върху лумванията от светлина.

Въпреки че на пръв поглед изглеждаха хаотични, зад тях всъщност имаше едва забележима система и също както с тиктакането, преди това шоу от светлини и звуци да започне, интервалите помежду им ставаха все по-кратки и по-кратки... което означаваше, че времето им отново бе на свършване.

Нямаше представа какво ще представлява втората фаза, ала знаеше, че трябва да е готов да я посрещне.

Поне никой от тях нямаше да умре.

Въпреки атмосферата на опасност Крейг имаше чувството, че братята няма да допуснат никой от тях да пострада наистина: „експлозиите“ бяха просто шумотевица и ярка светлина; стаята не се рушеше, стените не падаха, във въздуха нямаше миризма на пушек. Онова, което ги караше да повръщат, също не можеше да е нещо фатално. Онези, които се бяха натръшкали по пода, едва ли се забавляваха особено, но на накъсаната светлина Крейг видя, че някои от първите, изпопадали на земята, вече започват да стават.

Това беше тест, сложен, бог-знае-колко-дълъг тест... и както вървяха нещата, процентът на успелите май щеше да се окаже по-нисък дори отколкото беше казал на Парадайз.

Крейг спря и погледна назад за частица от секундата. То беше по-силно от него.

Нямаше обаче как да я различи в бъркотията. Светлината беше прекалено накъсана, а телата - твърде много.

Просто продължавай - заповяда си той. - Правил си го преди, ще го направиш и сега.

Хвърли се напред, заобикаляйки тренировъчното оборудване. Определено не беше добра идея да се скрие под някой от уредите. От време на време с крайчеца на окото си виждаше как някой нещастник се опитва да го направи... само за да бъде ударен от ток, който разкривяваше тялото му под най-странни ъгли на примигващата светлина, преди да го повали сгърчен на земята.

Наистина се надяваше тя да го е послушала.

Крейг наведе глава и продължи напред, докато най-сетне стигна до отворената врата в далечния ъгъл. Миризмата на свеж въздух беше опияняваща и вля нови сили в тялото му. Не можеше обаче да различи какво има от другата страна... и се наруга, задето не беше последвал мимолетния порив да си вземе фенерче.

Е, добре де, не беше очаквал нещата да станат чак толкова напрегнати.

- Ето къде трябва да отидем.

Ниският глас, разнесъл се наблизо, го накара да погледне назад. ..и с изненада видя една жена да стои до него. Не беше прелестната блондинка, ни най-малко. Всъщност изразът „представителка на нежния пол“ едва ли би могъл да й подхожда по-малко: тя бе висока почти колкото него, с мускулесто тяло под спортните дрехи, а от начина, по който го гледаше право в очите, Крейг начаса разбра, че е дори по-умна, отколкото силна.

- Аз съм Крейг - каза той и й протегна ръка.

- Ново.

Както можеше да предположи, ръкостискането й беше силно и кратко.

- Това е следващото. — Тя кимна към чернотата пред тях. -Защо, по дяволите, не си взех фенерче!

- И аз си мислех същото...

- Насам! - изрева някой. - Оттук!

На накъсаната светлина Крейг видя трима мъже да се носят към отворената врата, водени от грамаден тип с тържествуващо изражение, което, сигурен бе Крейг, нямаше да се задържи много дълго.

Той поклати глава и се дръпна настрани. Както и да влезеше там вътре, определено нямаше да е стремително, с главата напред. Като нищо...

Един... двама... трима... те минаха покрай него и жената, която също се беше отдръпнала настрани.

В същия миг вратата се затвори със силно дрънчене. А от другата страна се разнесоха писъци.

Крейг се огледа наоколо. Може би някъде другаде щеше да се отвори врата? А може би не търсеше достатъчно задълбочено. Възможно ли бе да има друг отговор...

В този миг погледът му попадна върху две въжета, висящи от тавана на десетина метра от там. Би могъл да се закълне, че по-рано не бяха там... ала кой знае.

- Това е следващата възможност - заяви той.

- Да го направим.

Двамата се втурнаха с всички сили, заобикаляйки тренировъчните уреди, за да стигнат до въжетата, преди някой друг да ги е изпреварил. Нямаше как да знаят къде ще ги отведат те (Крейг не можеше да види кой знае колко нагоре), но светлините бяха започнали да пулсират още по-интензивно, а други възможности нямаше.

- Камък, хартия, ножици за това, кой ще избира пръв -предложи жената и протегна юмрук.

Крейг стори същото.

- Едно, две, три. - Той показа камък, тя - хартия. - Ти избираш.

- Дясното.

Крейг сграбчи лявото въже и дръпна толкова силно, че дланите му пламнаха. Определено изглеждаше достатъчно здраво. Ами ако грешеше? Доста от високо щеше да падне, а подът беше твърд.

Двамата с жената се закатериха заедно, вкопчвайки се с крака във въжетата, преди да преместят ръцете си все по-нагоре.

Тя бе почти толкова бърза, колкото беше и той, не че имаше време да следи нейния напредък. Нагоре, нагоре, нагоре... докато високоговорителите, от които излизаха експлозиите, се озоваха точно над главата му, а пред него лампите, от които струеше накъсаната светлина, го заслепяваха.

- А сега какво? - извика той, когато се намираше на около два метра от тавана.

- Скелето - изкрещя Ново в отговор и като се улови с една ръка, посочи с другата платформата, която висеше на метални жици от тавана.

Крейг погледна надолу и се помоли наум платформата да се окаже достатъчно здрава, за да издържи теглото му.

— Аз ще се кача пръв.

— Камък, ножица, хартия — извика тя. — Едно, две, три.

Крейг показа ножица, тя - хартия.

— Аз съм пръв.

Само че платформата все още беше на известно разстояние, дори когато се озова на една височина с нея. Стиснал здраво въжето, той използва долната половина на тялото си, за да се залюлее. Трябваше много внимателно да прецени най-подходящия момент — в рамките на почти два метра щеше да му се наложи да се пусне... а един господ знаеше какво го очаква, когато се приземи.

Още електрифициран метал?

Едно последно залюляващо движение с таза и като сви колене, той изпрати тежестта на тялото си възможно най-далеч от скелето, след което, тласкан обратно от инерцията, изви гръб и изрита пред себе си, пускайки се в най-точния момент.

Или поне се надяваше да е точният момент.