Кървава целувка

44

На другата вечер Парадайз крачеше неспокойно из спалнята си по халат.

Крейг не се беше обадил. Нито в седем часа сутринта, както правеше обикновено. Нито в два следобед, когато не можеше да заспи. Нито в шест, когато вероятно вече беше буден и се канеше да се нахрани заедно с Акс в столовата.

Очевидно нещо се беше променило.

И тя с цялото си същество се надяваше да не е заради това, което бяха направили в клуба. Някои мъже искат единствено онова, което все още не са имали, и макар че би била потресена да научи, че Крейг би могъл да бъде чак такъв задник, не можеше да си представи какво друго би могло да бъде.

Само че... те бяха страхотни заедно. Ама наистина. И той беше толкова добър с нея.

Що се отнася до сцената в апартамента на онова момиче — въпреки че станалото бе истинска трагедия, Парадайз се съмняваше, че това би могло да доведе Крейг до някакъв умствен или емоционален срив...

Телефонът й най-сетне се обади и тя се втурна към него.

Само за да изругае, виждайки, че е просто Пейтън.

Когато вдигна, се опита да говори спокойно.

- Здравей. Как си?

След като бяха съобщили трагичната новина на родителите на момичето, двамата се бяха разделили, но бяха поддържали връзка. В течение на деня той й беше пратил редица неразбираеми съобщения, което, предположи Парадайз, означаваше, че се беше погрижил за онази бутилка водка.

- Тази вечер няма да имаме часове.

- Какво?

- По някаква причина са ги отменили, така че двамата с

Анслам отиваме в ресторанта „При Салваторе“. Ще поканя и останалите.

Парадайз усети как я залива смазващо разочарование, от което й се зави свят. Беше разчитала да се види с Крейг и...

Пейтън продължи и й каза, че ще я чакат там след един час. След това затвори и я остави да се взира в тъмния екран.

Дали Крейг щеше да дойде с тях, зачуди се тя.

Е, добре, стига толкова. Достатъчно беше чакала като някакво глупаво момиченце.

Пое си дълбоко дъх и набра номера, който бе запомнила след около три нощи работа в къщата за аудиенции. Когато един доген й вдигна, тя се усмихна делово... сякаш той можеше да я види, сякаш не правеше това единствено по лични причини.

- Здравейте. Обажда се дъщерята на Абалон. Съжалявам, че ви безпокоя, но ще бъдете ли така добър, да ме свържете с клиниката на тренировъчния център?

- Разбира се, господарке! - долетя жизнерадостният отговор. -Искате ли да говорите с някого конкретно?

- Всъщност... - Май щеше да се окаже по-лесно, отколкото бе очаквала. - Опитвам да се свържа с първата от петте стаи там.

- С удоволствие, останете на линията, ако обичате, докато намеря вътрешния номер. - В слушалката се разнесе пиукане, а после: - Готово. Искате ли да ви дам номера, в случай че друг път решите да позвъните директно?

- Ако обичате. - Парадайз грабна една химикалка и го надраска върху кутията с кърпички до себе си. - Благодаря.

- Винаги може да използвате и този номер. Благодарни сме да ви служим. Моля, изчакайте.

- Още веднъж благодаря.

Докато слушаше пиукането, разнесло се от другата страна, Парадайз усети как дланите й се изпотяват и трябваше да седне, защото краката и се разтрепериха.

А после чу звън. И гласа на КреИг.

- Ало?

ПарадаИз преглътна мъчително... и се ядоса на себе си.

- Надявах се, че ще ми се обадиш.

Дълго мълчание.

- ЗдравеИ.

- Виж, нямам търпение за това. Какво, по дяволите, не е наред?

- Нямаш ли нещо по-важно за правене?

- Какво? - попита тя рязко.

- Е, ами нали братовчедка ти е била убита. СемеИството ти сигурно е разстроено.

- В момента повече се тревожа за теб.

Естествено, беше разстроена за...

Гневът И изведнъж угасна, когато осъзна смисъла на думите му.

- О.

- Да, снощи те проследих до вас. Което е доста гадно... но като се има предвид, че ти ме излъга за това, коя си и откъде идваш, е оправдано. Просто от любопитство, щеше ли да ми кажеш някога?

ПарадаИз улови главата си в ръка.

- КреИг...

- Не ти се обадих, защото всъщност нямам представа с кого говоря, не е ли така? Е, дъще на Първия съветник на краля, ПеИтън беше достатъчно добър да ме осветли по този въпрос.

- Виж, аз...

- Ти какво? Какво щеше да кажеш, ПарадаИз? - Гласът му стана още по-рязък. - И между другото, наистина съжалявам за станалото с онова момиче. Както много добре ти е известно, знам какво е да изгубиш близък. Не си забравила какво ми се случи, нали?

Изведнъж ужасяващата история за това, как баща му бе оставен да умре, докато онези аристократи се криели от лесърите, се завърна в ума й с жестока яснота.

- Аз не съм като хората от онази къща, Крейг. И ме обижда, че ме слагаш под един знаменател с тях само заради това, в какво семейство съм се родила. Мислиш ли, че съм имала някакъв избор?

- О, ти не си като тях. Не, не, изобщо не си като тях... просто снощи реши, че искаш да правиш секс, така че позволи на някакъв тип от простолюдието да ти отнеме девствеността, дори ако това означава, че би могло да бъда убит заради удоволствието на твоята компания. О, да, изобщо не си като тях. Никога не лъжеш за собствена изгода, съвсем не. Не, не и ти, сладурче.

- Това е толкова несправедливо.

Той се изсмя грубо.

- Чакай, чакай, нека отгатна. Изчаквала си, за да направиш най-хубавия подарък изненада за рождения ден на баща си. „Хей, татко, познай какво! Излизам със сина на един работник... Страхотно, нали?“

Парадайз стисна зъби; в гърдите й се бореха гняв и тъга, съжаление и възмущение.

- Никому не казах коя съм, не само на теб.

- О, сега се чувствам толкова по-добре. Благодаря.

- Не исках да се отнасят към мен по-различно! Да не мислиш, че ми харесва да бъда дъщерята на Абалон? Да не мислиш, че ми е приятно да нямам никакъв избор, никаква свобода, никаква...

- Значи, аз бях просто част от тази твоя „изследователска“ фаза? Страхотно. Е, за мен всичко свърши. Достатъчно си изпробвала различни свои версии върху мен, ще трябва да си намериш нов инструмент. Знаеш ли, Бун вероятно ще се навие. Изглеждаше така, сякаш вижда Бог за първи път, докато Ново танцуваше в скута му снощи.

Парадайз скочи на крака и тръгна напред-назад из стаята.

- Не мога да повярвам, че си толкова тесногръд.

- Тесног... Ти майтапиш ли се с мен? - Той изруга. - Окей, как ти се струва следната хипотетична ситуация? Този бал, който ще се проведе у вас след една седмица... очевидно щеше да ме поканиш да ти бъда кавалер, нали? Просто изчакваше да ми кажеш за това, така че да мога да дойда като твой... мамка му. Нарича се ескорт, нали? Най-добре да запомня всички тези подробности, преди да ме представиш на баща си, а аз да хвърля петдесет долара, за да си наема смокинг.

Когато Парадайз не отговори, той отново се изсмя.

- Това май не беше част от плана, а? О, и в случай че се чудиш, Акс ви е чул да говорите за това в автобуса. Разказа ми, след като се прибрах в тренировъчния център, и взе да ме поднася, че излизам с теб. Обясних му, че двамата с теб не „излизаме заедно“, но съм сигурен, че ако колата ти има нужда от измиване, ще ми връчиш кофа и гъба.

- Започваш да минаваш всякакви граници.

- А като аристократка ти определено имаш пълното право да ми го кажеш, нали?

- Влюбена съм в теб, задник такъв. - Е, това поне му затвори устата. - Точно така. Казах го... там, откъдето идвам, една жена няма право да го каже първа, защото трябва да изчака мъжът да го стори. О, искаш ли да знаеш още нещо, което не мога да правя? Не мога да бъда в присъствието на който и да било мъж без компаньонка. Не ми е разрешено да работя, нито да правя кариера... получих мястото като рецепционистка само защото баща ми отчаяно се нуждаеше от помощ и аз бях единствената, на която можеше да се довери. Трябваше да се боря, за да отида в тренировъчната програма... и получих разрешение единствено защото излъгах и казах на баща ми, че никога няма да взема участие във войната. От мен се очаква да бродирам, да водя домакинството и да забременея... а ти ми се възмущаваш, че аз съм проблемът?

- Сърцето ми се къса - процеди той. - Никога не си била принудена да се притесняваш за следващото ти ядене, живееш в шибан мавзолей, пълен с красиви вещи... и извинявай, обаче представа си нямаш какво е да те гледат отвисоко, защото си изгубил в ДНК лотарията!

- Ти ме гледаш отвисоко! - извика Парадайз на свой ред. - Ти майтапиш ли се с мен! Ти си съдия и екзекутор, вече си взел решение, а аз да вървя по дяволите! С нищо не се различаваш от глимерата! Погледни се в шибаното огледало, Крейг. Държиш се със същото нагло чувство за превъзходство, с което и те.

Парадайз млъкна; беше се задъхала, свободната й ръка беше свита в юмрук, сърцето й думкаше.

- Доникъде не стигаме - измърмори той след миг.

- Абсолютно си прав. Така че върви на майната си. Пожелавам ти хубав живот и се надявам високоморалното ти самодоволство да те топли през дългите дни.

Парадайз затвори и като се обърна рязко, вдигна ръка и понечи да запрати телефона в стената.

После обаче спря. Успокои се. Овладя се.

Леле. Беше изгубила девствеността си и беше преживяла първата си караница в романтична връзка. Както и първото си скъсване.

Ама че двайсет и четири часа.

Просто страхотни.

Отне й цял час, докато дойде на себе си, толкова беше ядосана. И първата й осъзната мисъл бе, че няма да прекара цялата нощ, затворена в стаята си.

Как ли пък не. Предстоеше й цял ден между четири стени.

Отиде до пътната си чанта и зарови из нея, търсейки портмонето си. Щеше да се види с останалите от класа в онзи италиански ресторант и да пийне с тях... дори и да беше само газирана вода. А ако Крейг случайно се появеше? Все тая.

Бездруго трябваше да свикне да бъде близо до него.

Сграбчи портмонето си и понечи да излезе, но изведнъж спря. Извади го и го сложи върху старинното френско писалище, след което започна да рови из чантата, преглеждайки всичко... дори предния джоб.

Намръщи се и се приближи до дрешника. Намери палтото, което носеше предишния ден и бръкна в джоба му. Полароидната снимка, която беше пъхнала там в онзи апартамент, все още си беше на мястото. Взря се в нея, затиснала устата си с ръка.

Отново се върна при чантата и я прерови за втори път. Не, оригиналната фотография, онази, която беше намерила в автобуса, я нямаше.

Спомни си как бе претърсила чантата в тренировъчния център и бе открила телефона си не където трябва.

Някой беше пребъркал чантата й и беше взел снимката.

Може би защото тя го свързваше... с убийство.

Парадайз отиде при телефона си и набра номера на Пейтън.

- Здравей - каза, когато той вдигна.

- Ало? Парадайз? - повика я Пейтън, когато тя не продължи.

- Мисля...

- Връзката прекъсва.

- Нищо не съм казала.

- Задръж малко. - Разнесе се шумолене, а после гласът му долетя от по-далеч. - Не, Анслам, проклет глупак такъв, не искам LSD. Исусе... да, дай ми малко екстази.

Парадайз затвори очи и се запита какво точно правеше. Пейтън беше в траур. А тя може би ставаше параноичка.

- Пари? - Още шумолене, а после той отпи. - Какво има?

- Нищо. Извинявай.

- Нали ще дойдеш с нас?

- Не веднага - отвърна тя. - Отивам в работата на татко. Аз, ъ, снощи направих нещо глупаво.

- Какво?

- Взех нещо от онзи апартамент. — Парадайз се взря във фотографията, а после я сложи върху писалището си с лицето надолу. Въпреки че не се виждаха много подробности, беше прекалено кървава. - Не исках да го правя. Онази снимка, която намерих...

- Полароидната? Другата?

- Да. Трябва да я дам на Бъч и Мариса. Пъхнах я в джоба си, без да се замисля. Предполагам, че братята се бият, а не мога да се върна в тренировъчния център, така че ще мина през къщата за аудиенции и някой ще им я предаде по-късно тази вечер.

- Аха. Добър план. А после ще излезеш с нас?

- Добре... Само да си взема един бърз душ и да се преоблека.

- Ти винаги си красива. Доскоро.

Парадайз затвори и се взря в краката си. Господи, ами ако един от участниците в програмата беше замесен в онази смърт?

Тя изруга и взе телефона със себе си в банята. Докато го оставяше в ъгъла, се намръщи, недоволна от себе си, но да - щеше да вдигне, ако Крейг се обадеше. Макар че, не, той вероятно нямаше да го направи. И да, така определено беше най-добре.

От всички начини, по който биха могли да се провалят нещата между тях... ама че бъркотия.

И честно казано, не беше сигурна дали би искала да оправи нещата с него, дори да беше възможно.

Похот, каза си. Изпитвала бе единствено похот, не любов. Как би могъл да се влюбиш в някого едва за шест нощи?

Господи, искаше й се да повърне, наистина.

Двайсет минути по-късно вече беше облякла сини дънки и кашмирен пуловер. Обу си обикновени мокасини, защото, макар да беше студено, не бяха прогнозирали сняг, след което извади палтото, което носеше предишната вечер. Пъхна снимката в джоба, взе портмонето, телефона и...

Домашният телефон върху нощното й шкафче иззвъня и тя отиде да вдигне - може би баща й се обаждаше от работата, за да провери как е.

- Ало?

- Имаш посетител.

Гласът от другата страна на линията я накара да се смръщи.

- Анслам?

- Аха, аз съм - отвърна той нехайно. - Пейтън каза да мина да те взема.

- Така ли? Но аз още не съм тръгнала към ресторанта. Първо трябва да свърша нещо.

- Ще дойда с теб.

- Не, благодаря. Няма да ми отнеме дълго...

- Няма ли да слезеш?

О, за бога. Не искаше обаче да бъде груба.

- Окей. Ей сега идвам.

- Недей да бързаш заради мен.

Парадайз затвори, провери си отново косата и излезе от стаята. Докато отиваше към стълбището, истински се надяваше по-бързичко да успее да разкара Анслам. Чувстваше се отвратително заради караницата с Крейг, не помагаше и това, че тотално беше забравила за снимката и я беше отнесла от местопрестъплението, без да каже на никого.

Нито пък това, че разследването може би щеше да се съсредоточи върху участниците в програмата.

От върха на стълбището видя Анслам, застанал насред черно-белия мраморен под, дизайнерските му дрехи и скъпият одеколон издаваха към коя класа принадлежи поне толкова, колкото и правилните му, доста обикновени черти.

Имаше нещо толкова... безлично у него, помисли си.

Нямаше представа как си бе спечелил славата на истински агресивен с жените.

Едно стъпало изскърца под краката й и Анслам се обърна към

нея.

- Здрасти, малката. Изглеждаш страхотно.

- Благодаря, ти също.

Когато Парадайз стигна до подножието на стълбището, той разтвори ръце и тя се приближи и го целуна по бузите.

- Слушай, съжалявам, но наистина просто ще...

Странен шум откъм кабинета на баща й я накара да се намръщи и да погледне натам. Беше нещо като скимтене или пък...

- Спомена, че трябва да свършиш нещо - каза Анслам. -Какво?

Парадайз отново насочи вниманието си към него.

- Нищо важно. Просто... Какъв е този шум?

Извърна се от Анслам и отиде да надникне зад богато украсения свод, въвеждащ в библиотеката...

- Господи!

Икономът на баща й, Федрика, и нейната прислужница Вучи бяха завързани за бюрото, устите им - запушени.

- Какво е станало...

Анслам я сграбчи изотзад и като я завъртя, я препъна, така че тя рухна по очи на пода. Болката и шокът я зашеметиха за миг и той я преобърна по гръб. Лицето му, доближено на сантиметри до нейното, изглеждаше леко подразнено.

- Къде е снимката? Какво, по дяволите, си направила с моята снимка?

Докато Парадайз се мъчеше да се съвземе, размахвайки ръце и крака, Анслам грубо се залови да прерови джобовете й.

- А, добро момиче. - Той пъхна полароида във велуреното си сако. - По дяволите, Парадайз, защо ти трябваше да я намериш? Не исках да бъда принуден да направя нещо такова на жена като теб. То не е част от плана.

Парадайз преглътна и когато усети вкуса на кръв, разбра, че устната й е разцепена.

- Не е... нужно да го правиш...

Анслам се изправи рязко на крака и изчезна за миг, а когато се върна, носеше със себе си пътна чанта на „Луи Вюитон“.

- О, да, нужно е. Защото ти се канеше да занесеш снимката на баща си... нали така каза на Пейтън. Освен това си такова добро момиченце, толкова съвестно, че няма да се откажеш току-така, ще започнеш да търсиш връзката... и рано или късно, ще се промъкнеш в общата стая и ще преровиш нещата ми, защото ще осъзнаеш, че единствено някой от тренировъчния център би могъл да изпусне снимката в автобуса, а после да я вземе от чантата ти. Страхотна чанта, между другото. Страшно харесвам „Бали“. Готини неща правят.

Без да престава да говори, Анслам извади една спринцовка.

- Виждаш ли, толкова съм привързан към работата си, че искам част от нея винаги да бъде близо до мен. А снимките са най-добрият заместител, не мислиш ли? Страшно ги бива да раздвижат паметта. Както и да е, а когато откриеше още от тях в чантата ми, щеше да събереш две и две. И аз щях да се окажа преебан... а те уверявам, че никога не съм отдолу в никоя връзка.

Анслам провери дали прозрачната течност бе стигнала в тънката игла, а Парадайз усети как мозъкът й заплашва да изключи, болката, шокът и объркването преплитаха пътищата на нервната й система, правейки всякакъв по-сложен мисловен процес невъзможен.

А после си спомни на какво я бяха учили в програмата: съсредоточаваш се и оставаш съсредоточен. Съсредоточаваш се и оставаш съсредоточен.

Само че това тук не беше упражнение... а онова, за което уроците я подготвяха.

Не беше урок. Нямаше кой да я спаси.

Освен самата тя.

Начаса с кристална яснота осъзна: ако Анслам успееше да я инжектира с каквото и да имаше в спринцовката, с нея беше свършено; щеше да има един-единствен шанс да избяга.

Преструвайки се на безпомощна, тя се огледа скришом за някакво оръжие, нещо, каквото и да било, което би могла да използва...

- Приеми го като комплимент - заяви той, свеждайки поглед към нея. - Сигурен съм, че рано или късно, щеше да се досетиш, че съм аз, защото си страшно умна... като за момиче.

С едно мощно движение Парадайз се надигна и го удари с глава право в лицето. Това беше единственият възможен ход... и тя го изпълни съвършено: Анслам изрева от болка и гняв и тупна по задник на пода, стиснал носа си. Парадайз се нахвърли отгоре му, блъсна го в гърдите, издърпа спринцовката от ръката му. Изпразни я във въздуха и я захвърли настрани.

Точно навреме.

Анслам изкрещя и я блъсна в раменете, оттласквайки я от себе си. След това стовари юмрук в челюстта й с такава мощ, че в главата й буквално се разнесе дрънчене и очите й се замъглиха. Не можеше обаче да си позволи да припадне, защото той се нахвърли отгоре й. Борейки се с болката и дезориентацията, тя посегна между тях и го сграбчи за топките, извивайки ги, докато той изпищя и се дръпна рязко настрани.

Парадайз се изправи и понечи да го изрита, но той улови глезена й и я събори на земята.

Двамата се затъркаляха по пода и някъде в подсъзнанието си тя чу Бъч да казва, че рано или късно, всички ръкопашни двубои свършват на земята, това бе само въпрос на време.

Извивайки се, тя успя да му попречи да приклещи ръката й, но пък не можа да го стисне в ключ с бедрата си. Оръжие, нуждаеше се от... куфарчето. Ако само успееше да стигне някак си до там...

Анслам беше по-силен от нея, но тя беше по-бърза от него. Телата им се мятаха по пода, юмруци валяха навсякъде, по лицата им се стичаше кръв.

И тогава то се случи. Незнайно как, Анслам успя да я сграбчи за гърлото с две ръце... и блъсна главата й в мраморния под, веднъж, два пъти...

Майната ти!, оформи Парадайз беззвучно, защото не й достигаше въздух.

Вдигна ръце към очите му и заби палци в тях...

Анслам изчезна.

Просто... се изпари.

За частица от секундата Парадайз се напрегна, готвейки се да посрещне нова атака. А после чу ужасяващ писък.

Погледна нагоре и видя Анслам... да се издига във въздуха, лицето му беше разкривено в неописуемо изражение на ужас, от устата му шуртеше кръв, краката му ритаха безпомощно.

А после той бе захвърлен настрани като парцал.

И Крейг се разкри пред очите й като воина, какъвто беше: стъпил здраво на земята, оголил зъби... стиснал окървавен меч в ръка.

Парадайз смътно си даде сметка, че това бе церемониалният меч, който баща й носеше в специални случаи - принадлежал някога на неговия баща, той висеше на стената до входната врата, както повеляваше традицията.

Крейг се приближи до нея и коленичи.

- Имаш нужда от лекар. Къде е телефонът ти... къде има телефон?

- Добре съм... добре съм.

Я чакай, та тя плачеше. Или пък това беше кръв? Не беше сигурна.

Някакво трополене го накара да завърти глава.

- Ей сега се връщам.

Крейг се втурна в кабинета с меч в ръка и няколко секунди по-късно Вучи вече беше до нея, а икономът им говореше по телефона на бюрото.

И в този миг Парадайз си даде сметка, че вижда двойно.

- Мисля, че ще припадна - каза тя на Крейг.

- Доктор Джейн идва.

- Не ме оставяй. Искам да ти покрещя още малко.

Той коленичи до нея.

- Защото прекъснах схватката ти ли? Извинявам се. Между другото, мисля, че щеше да победиш... но не съм от онези, които си падат по облозите. Съжалявам.

Парадайз отвори уста, за да каже още нещо... ала съзнанието най-сетне я напусна.

Последната й мисъл?

Че той бе уловил ръката й - сигурна бе, когато нещо топло се обви около дланта й.