Кървава целувка

12

Бъч се облегна на бетонната стена до стаята за прегледи на доктор Джейн и отпусна глава. От време на време разтъркваше очи.

Което не помагаше особено.

Всъщност изобщо не помагаше. Всеки път щом мигнеше, отново виждаше как Парадайз се олюлява на пътеката, която те бяха направили в гората за кандидатите, изглеждаща така, сякаш беше преживяла война, косата й - разрошена и сплъстена, с пръст по лицето и дрехите и окървавени ръце. А когато най-сетне ги видя, погледът й беше така празен, тялото й - кълбо от отпуснати, некоординирани крайници, духът й - прекършен.

По дяволите, непрекъснато си я спомняше такава, каквато бе предишната нощ, докато приключваше със задълженията си в къщата за аудиенции на Рот. Толкова спретната. Будна, енергична, щастлива, макар и притеснена да не би молбата й за постъпване да бъде отхвърлена от баща й, от Братството, от краля.

Мамка му, може би наистина трябваше да го направят.

Само че не би било честно.

Добрата новина, предположи той, бе, че програмата, която двамата с Вишъс бяха подготвили, беше подействала. Целта им бе да сведат шейсетимата кандидати до по-малко от десет.

Бяха им останали седмина.

Всички, стигнали до пътеката навън, бяха приети.

Не би могъл да каже обаче, че е наистина доволен. Може би ако последният, задържал се на крака, бе един от яките мъже. Като онова хлапе, Крейг, което беше роден водач, някой, който бе съвършен за живота на войник. Ако той беше издържал най-дълго, Бъч бе сигурен, че в този миг нямаше да бъде тормозен от съвестта си.

Не че не вярваше, че жените не могат да се справят. Просто... Вратата на клиниката се отвори, за да пропусне Ви. Докато братът палеше една от ръчно свитите си цигари, Бъч се зачуди дали и той не се измъчва от онова, което бяха направили. Не че коравото копеле някога би си признало.

- Е, това беше забавно - мрачно отбеляза Ви. - Защо не го повторим утре вечер?

- Тя добре ли е?

- Аха. - Ви изпусна струйка дим и прибра запалката. -Обезводнена е. Краката й са разранени. Ожулена е на доста места. Елена тъкмо я настанява в една от стаите.

- Още ли е в безсъзнание?

Мамка му, това беше лошо. Адски лошо.

- От време на време идва на себе си, но не е задълго. Не искаме да падне и да се удари, нали така?

- Аха.

Последва пауза.

- Какво става с теб? Виж, нали ти казвам, че ще се оправи.

Бъч поклати глава. С наклонностите си към садомазохизъм, Ви несъмнено беше свикнал с жени (и мъже), които изглеждаха изцедени докрай и все пак бяха съвсем добре, когато си тръгваха. Като бивш полицай, Бъч виждаше нещата в доста различна светлина — той виждаше жертви.

Пред очите му изникваха местопрестъпления, в които телата на различни жени бяха смазани като катастрофирали коли... и не, те не си тръгваха от там, сякаш не се бе случило нищо.

За бога, до ден днешен не беше забравил как изглеждаше собствената му сестра, когато за последен път я видя жива, докато тя се взираше през задното стъкло на колата на убийците си.

Да, определено мислите на двамата вървяха в съвсем различни посоки.

- Искаш ли нещо за пиене? - попита Ви.

Разбирай: Изглеждаш ужасно.

Бъч извади телефона си. Беше пратил съобщение на Мариса в мига, в който бяха внесли Парадайз вътре, но все още не беше получил отговор. Неговата шелан очевидно имаше натоварена нощ.

- Нещо против да се изнеса? - попита той своя съквартирант.

- Пак ли ще ходиш на църква?

Човече, копелето го познаваше толкова добре.

- Остават ми два часа до зазоряване. — Той потупа най-добрия си приятел по рамото. — Ще се видим на Последното хранене.

Почти беше стигнал до офиса, откъдето се минаваше за тунела, когато Ви извика след него.

- Нищо лошо не си направил тази нощ.

Бъч кимна и погледна през рамо.

- Което не означава, че се радвам, задето се каним да въведем няколко хлапета във войната.

- Или ние трябва да го направим, или войната ще ги намери сама.

- Е, това може и да е необходимо... може би дори е за тяхно добро и все пак не ми е приятно да го правя.

Бъч продължи напред, усещайки диамантените очи на приятеля си върху себе си. Радваше се, че се отдалечава от него -Вишъс прекалено добре разбираше какво става в него, а той предпочиташе да запази в тайна нестабилността в себе си.

И да, именно затова отиваше на църква. Така правеха добрите, богобоязливите католически момчета, когато в главите им се случваха неща като тези, които го измъчваха.

Парадайз дойде на себе си рязко; не просто изплува от водите на безсъзнанието, а сякаш се изстреля от тях - ръцете й се вкопчиха в онова, върху което лежеше, тялото и се надигна рязко, очите И се отвориха.

Беше готова за всичко.

Освен за чистата, добре осветена стая с двуетажни легла, в която нямаше никой. Освен нея.

- Какво... по...?

Докато се оглеждаше наоколо, вратът И изпука и това отприщи цял куп неприятни усещания: стъпалата И туптяха, тазът я убиваше, бедрата И горяха, единият И прасец бе схванат, а стомахът я болеше така, сякаш я бяха цапардосали в корема.

Спусна крака на пода и установи, че е облечена в болнична нощничка и мек халат.

- Не се притесняваИ, и лекарката, и сестрата са жени.

ПарадаИз обърна рязко глава към вратата.

- ПеИтън?

Приятелят И се беше подал наполовина в стаята; съсипаните му дрехи ги нямаше, бяха заменени от широк халат, пристегнат в кръста. Очевидно си беше взел душ и беше хапнал - изглеждаше почти нормално, красивото му лице със сардоничната си усмивка и тежките клепачи беше съживено.

- Можеш да ми казваш Дядо Коледа. - ТоИ пристъпи навътре и И протегна една чаша. - Все пак ти нося подарък.

- ПочакаИ, почакаИ... къде сме? Какво...

- Ето, изпиИ го. - ПеИтън приседна на леглото до неИното. - И преди да си попитала, в него няма нищо друго освен две пакетчета захар и две сметанки. Не съм забравил как го пиеш.

- Колко е часът? - ПарадаИз взе кафето, просто от любезност. - Господи... баща ми...

- Лично му се обадих. Всички сме в тренировъчния център на Братството. И седмината сме приети в програмата... особено ти. Поздравления, Пари. Ти успя.

Парадайз се намръщи и отпи глътка кафе... след което простена.

- О, господи... това е най-прекрасното нещо, което съм вкусвала в живота си.

Пейтън се изправи и се приближи до една малка масичка.

- Последното хранене, милейди.

Докато той се приближаваше с поднос, отрупан със захлупени чинии, Парадайз трябваше да положи усилие да не изгълта кафето на един дъх.

- Къде са останалите?

- В нещо средно между столова и обща стая в съседство. Повечето спят. Накарах сестрата да те настани тук по очевидни причини.

- Очевидни... - О, ясно. - Благодаря.

- Ами да, тук няма компаньонки. Обаче те наглеждах на всеки петнайсет минути.

След всичко, което беше преживяла тази нощ, целомъдрието й бе последното, за което да се тревожи. Трудно бе обаче да се отърсиш просто така от начина, по който си отраснал.

- Хапни - подкани я Пейтън. - Всичко ще ти се стори по-добре, след като се нахраниш.

Той остави подноса върху леглото до нея и се залови да вдигне похлупаците. Един поглед към ростбифа и печения картоф и Парадайз усети, че умира от глад.

Преди обаче да се залови с яденето, трябваше да попита:

- Седмината? От... когато ходихме заедно? Всички?

- Акс, Бун, Ново, Анслам и Крейг.

Последното име я накара да сведе очи.

- Значи, това ще бъде класът ни?

- Аха.

Тя взе вилицата и ножа и простена, когато се обърна към чинията и ребрата й нададоха вопъл в знак на протест.

- По дяволите, не мога да се движа без...

- Ибупрофен. Ще ги накарам да ти донесат още. - Пейтън се отправи към вратата, но после спря. - Дължа ти извинение.

- За какво?

- Задето си мислех, че не можеш да го направиш. - Той я погледна. - Права беше да ми вдигнеш скандал в автобуса. Доказа ми, че греша. Съжалявам.

Парадайз изпусна дъха си.

- Благодаря ти. Това означава много за мен.

Пейтън кимна.

- Ела при нас, когато свършиш. Ние просто си приказваме.

- Хей, Пейтън? - повика го Парадайз, когато той посегна към бравата.

- Хмм?

- Ще ми направиш ли една услуга?

- Каквото поискаш.

- Не им казвай за това... е, нали се сещаш, коя съм. Не искам да се отнасят различно с мен. Искам да бъда като всички останали.

- Анслам знае. Мога обаче да си поговоря с него и да го накарам да си затваря устата.

- Благодаря ти.

За миг Пейтън се загледа в пода.

- Каквото поискаш.

След като той си тръгна, Парадайз изяде колкото можа... което се оказа всичко върху подноса, включително и прясното хлебче и граха. Довърши кафето и изпи и двете бутилки с вода, които й бяха донесли. След това докуцука до банята в ъгъла.

Душът, който си взе, беше толкова горещ, че беше истинско чудо как не смъкна боята от стените, но как само се отпусна тялото й под мощната струя. Мехурите по стъпалата й пареха, както и още цял куп места по тялото й, като десния лакът и лявото коляно, които бяха ожулени, и дори, по някаква странна причина, двете й рамене. Нея обаче не я беше грижа. Усещането беше божествено.

Отпусна глава и остави водата да се стече по тила й.

Радваше се, че Пейтън се бе обадил на баща й. Много скоро щеше да съмне и не искаше той да се тревожи, но все още не беше готова да говори за станалото. Нуждаеше се от време... да помисли, да прецени, да претегли нещата.

Имаше шампоан. Използва го, без да погледне етикета. Също както и балсама за коса. И сапуна.

Когато най-сетне излезе изпод душа, се чувстваше малко по-близо до истинското си Аз... ала това се промени, когато се погледна в огледалото над умивалника.

Приближи се до него и се взря в чертите си, сякаш принадлежаха другиму... и наистина й се сториха непознати. Лицето й беше много по-слабо и дори без грим, големите й очи като че ли изпиваха всичко наоколо, като очите на дете.

- Коя съм аз? - прошепна Парадайз на отражението си.