Кървава целувка

16

След двайсет и две минути, два шева на устната и едно бързо хапване, Крейг стоеше насред спортната зала заедно с останалите шест души в класа му. Е, не стоеше отпред, нито пък в средата на редицата им, по-скоро настрани и малко назад. Освен това се олюляваше лекичко.

Последното, от което тялото му се нуждаеше, бе още един юмручен бой, но нямаше намерение да се откаже от часа. А що се отнасяше до Пейтън, така нареченото „не-гадже“ на Парадайз? Да бе, да. Как ли пък не.

Лайно.

Той, не тя.

Добрата новина беше, че колкото и зле да се чувстваше той, Пейтън дори не бе в състояние да се задържи на крака. Бяха го докарали на носилка, като парче месо.

На носилка.

Кой победи, копеле?

А, да - никой от двамата не беше изключен. Освен да се обзаложат за изхода от сбиването, братята явно нямаха намерение да се намесват...

Една от вратите на залата се отвори рязко. Бъч и Рейдж се появиха, облечени в същите широки памучни панталони и тениски, каквито носеха всички останали.

Братът Бъч не губи никакво време, след като спря пред групата.

- С оглед на непредвидения боксов мач, ще започнем с ръкопашен бой, вместо с теоретични уроци.

- Забележете, ако обичате, че униформите ви са бели.

- То е, защото ползваме страшно добри препарати за пране, но сме готови да прибегнем и до белина, ако се наложи.

Крейг преглътна ругатнята, напираща в гърлото му. Точно от това се нуждаеше.

- Ще ви разделим по двойки - продължи Бъч, - за да преценим колко знаете. Тъй като един от вас вече е заел хоризонтална позиция, не се налага никой да се бие с Холивуд.

- От което направо ми иде да зароня сълзи - подхвърли Рейдж. - Е, нека да сложим Ново с Бун... Акс - ти си с Анслам. Което оставя Крейг и Парадайз.

- Задръжте малко - обади се Крейг. - Не мога... няма да го направя.

- Да я удариш? Защо? Защото не можеш да си вдигнеш ръцете? Проблемът си е твой.

Крейг се приближи към Рейдж и понижи глас:

- Няма да я ударя.

Рейдж сви рамене.

- Ами добре, значи, отново ще ти сритат задника.

- Всъщност - намеси се Бъч - той победи, забрави ли? Пазя си твоите пет долара за доказателство.

- Само защото златното ни момче ей там се нокаутира само.

- Загубата си е загуба. - Бъч прикова поглед в Крейг. - Обаче брат ми е прав. Или ще се защитаваш, или доктор Джейн отново ще те шие. Ти решаваш.

След това им наредиха да отидат в различни части на огромната зала, а носилката на Пейтън беше избутана настрани.

Крейг гледаше как останалите се отдалечават, опитвайки се да измисли начин да се измъкне от това. Интересно, когато й беше казал онзи първи път, когато я видя, че би трябвало да се запише в програмата, за да се научи на самозащита, не му беше минало през ума, че ще й се наложи да се защитава срещу него.

Дори и в само в „класната стая“.

- Е - заяви Парадайз, приближавайки се. - Ще го направим ли?

- Смятам да изчакам, докато някой от мъжете приключи.

- Ама ти наистина говориш сериозно.

Той я погледна отвисоко.

- Не искам да те нараня.

- Никак не ти беше лесно да победиш Пейтън - измърмори тя. - Отне ти колко, половин час?

- Ти наистина ли се сравняваш с един напълно пораснал мъж? Който е на носилка заради мен?

- О, прав си. Не би било честно. Защото в сравнение с вас двамата аз съм истински гений.

Тя сложи ръце на хълбоците си и го изгледа свирепо и Крейг се зачуди какво ли друго ще й сервира. Не искаше да й каже истината... която бе, че все още си спомня усещането от меката й кожа... все още вижда колко малък бе глезенът й в сравнение с неговата длан... че си представя толкова много неща, които би искал да направи с нея, и нито едно от тях не включваше насилие.

Неща, които до едно включваха допир на пръстите, устните... езика му.

Крейг скръсти ръце на гърдите си.

- Няма да се бия с теб.

- Значи, ако замахна към теб, ти няма да направиш нищо?

Веждите му подскочиха.

- Не се притеснявам, че ще бъда нокаутиран.

- Нима?

- Да. Дори ако оставим настрани по-слабата ти издръжливост, ти няма да...

Следващото нещо, излязло от устата му, беше пронизителен вик, който накара всички в залата да се обърнат рязко, за да видят какво става. И той сигурно щеше да им каже... стига да не беше прекадено погълнат от това, да се превива надве, закрил топките си с ръце.

Беше го ударила с коляно в слабините.

В слабините. С коляно.

- Какво, по дяволите! - изломоти той. - Защо го направи?

Парадайз изглеждаше не по-малко изненадана от останалите. Съвзе се обаче доста бързо... като улови главата му с две ръце и вдигайки отново коляно, го изрита в лицето толкова силно, че пред очите му изскочиха повече звезди, отколкото бяха светлинките по човешките коледни елхи.

Докато той надаваше нов вой и се олюляваше, изгубил равновесие, Парадайз стисна ръце, протегна ги и замахна, сякаш хвърляше диск... удряйки го в слепоочието толкова силно, че краката му се подкосиха.

Тряс! Крейг се строполи на синия тепих.

Останалите се приближиха тичешком. Парадайз стоеше над него, готова да посрещне онова, което щеше да последва... докато той целуваше пода.

Крейг опря длани в тепиха, повдигна се и я погледна.

- Наистина искаш да го направя.

- Все още не си направил нищо - подхвърли някой.

- Кажи ми - обади се друг, - седнал ли пикаеш?

- От сега нататък ще го прави - долетя отговорът.

Парадайз следеше всяко негово движение, потръпването на всяко мускулче, всяко поемане на дъх, всяко движение на очите му. Нямаше обаче никаква представа какво прави. Крейг го виждаше в начина, по който трепереха ръцете й, и това, че дишаше по-учестено, отколкото би могло да се обясни с физическото усилие, което бе положила току-що.

Освен това беше съвсем мъничко възбудена.

Което беше огромен проблем. Миризмата на възбудата й пробуди една много мъжка част от него... и го изпълни с желание тя да побегне, за да може да се хвърли след нея, да я улови и да я прикове под себе си, за да я обладае яростно. Искаше да почувства как ноктите й се впиват в гърба му, докато свършва... и да я види как оголва вампирските си зъби, преди да ги забие във вената на шията му.

Похотта му беше толкова силна, че би могъл да я изчука тук и сега, въпреки че другите ги гледаха... И сякаш доловила промяната в него, тя направи крачка назад.

А после изведнъж вече никой не му се смееше, нито се шегуваше с него.

Бъч пристъпи между тях.

- Полека, здравеняко. Защо не опиташ с мен?

Братът зае бойна стойка, вдигнал юмруци пред гърдите си и присвил очи.

На Крейг обаче изобщо не му пукаше за него. Той погледна зад яките рамене пред себе си, към Парадайз, която го беше зяпнала с неразгадаемо изражение.

Този път, когато пестникът полетя към него, Крейг беше преминал на пълен боен режим, нещо, което не се беше случило с Пейтън. С него той беше вложил около шейсетина процента от онова, на което беше способен, удържайки част от силата си, защото се боеше, че може да убие копелето или да го нарани сериозно... заради което да бъде изритан от програмата. Сега обаче? Обтегнат до краен предел от възбудата си, той забрави всякакви задръжки, докато се хвърляше в ръкопашна битка: избегна удара, посегна на свой ред, приклекна отново, замахна за кроше. Братът беше жестоко бърз, безмилостно силен, невероятно добре подготвен.

Изобщо не приличаше на Пейтън.

Докато двубоят продължаваше, докато те си разменяха юмруци и ритници, крошета и пестници, се появиха още хора и скоро двамата се оказаха наобиколени от десет, петнайсет... двайсет души.

Бяха минали около петнайсетина минути, когато някой им подхвърли кинжали.

Двата остри като бръснач ножа с черни дръжки и сребърни остриета полетяха във въздуха сякаш от нищото. Бъч улови единия, Крейг сграбчи другия и ето че двамата се въртяха в кръг, търсейки пролука в защитата на противника... хвърляха се напред и отново отстъпваха, тъй като този път залогът беше много по-висок.

Бъч изобщо не беше задъхан. За разлика от него, Крейг се беше запъхтял... и плувнал в пот.

Първата кръв беше пролята, когато Крейг не прецени правилно един замах и върху бузата му зейна рана. Когато допусна нова грешка, кръв рукна и от рамото му. Трето объркване и бедрото му беше порязано.

Едва тогава осъзна, че братът му дава едва шейсет процента от онова, на което беше способен: точността на порязванията беше красноречиво доказателство, че противникът му е по-силен от него и е готов да спечели с помощта на поредица от наранявания, увеличаващи постепенно загубата на кръв.

Крейг обаче нямаше да се предаде. Все още не. Не и докато бе в състояние да се държи на краката си, да вижда, да се движи.

Волята му нямаше да приеме нищо друго.

Парадайз начаса разбра, че този двубой бе съвършено различен от онова глупаво, непохватно счепкване в коридора по-рано. Всъщност, докато се биеше с Пейтън, по някаква причина Крейг се беше сдържал; но не и сега. Начинът, по който се беше съсредоточил, когато се изправи срещу юмруците на Бъч, а после - о, господи! - и кинжала му, убеди и нея, и всички в залата, че е невероятен боец, притежаващ огромна сила, равновесие и гъвкавост.

Достатъчно, за да накара цялото й тяло да пламне.

И не, помисли си тя, колкото и да уважаваше убедеността на Ново, че жените могат да направят всичко, както мъжете -съвършено ясно бе, че не би могла да се справи с онова, което Крейг демонстрираше в момента. Щеше да я нокаутира само с едно-единствено кроше. Или да й откъсне главата от гръбнака. Или да й строши крака с една хватка.

Не че не би могла да усвои някои защитни техники и начини да му противодейства, просто все още не ги знаеше... А той беше готов да я нападне. Когато бе приклекнал и оголи огромните си вампирски зъби, тя се бе дръпнала назад... И все пак, по някаква безумна причина, не се беше уплашила от него. Което си беше истинска лудост. Той беше с поне петдесет килограма по-тежък от нея и искаше кръв.

Но кое бе най-нелепото? Изведнъж бе обзета от желание да побегне... но не прекалено бързо. Искаше той да се втурне след нея, да я настигне и да...

Е, ами отново се беше върнала към момента, който бяха споделили в общата стая.

Само че - помисли си Парадайз, докато го гледаше, -определено не бих могла да се справя с него. И не само в битка: всяка жена, преследвана от такъв мъж, нямаше да получи просто една сладка целувка, когато бъдеше настигната. Той нямаше да я улови за ръка и да й даде свещен обет, че ще се обвърже с нея, след което да отиде да говори с баща й и срамежливо да поиска ръката й.

Той не беше благовъзпитаният мъж, комуто очакваш да дариш целомъдрието си в нощта на обвързването ви пред Скрайб Върджин и семейството ти.

Не, той беше животно, надарено само със зрънце по-висша мозъчна дейност. И начинът, по който я беше погледнал в онзи миг, говореше, че мозъкът му беше изключил напълно.

Би трябвало да се страхувам, каза си Парадайз.

Вместо това й се искаше той да я хване...

Край нея множеството ахна, когато Крейг получи ново порязване, този път - през гърдите. Вече кървеше на няколко места, по униформата му имаше алени нетна, кръв се процеждаше по брадичката му от порязаната буза, капеше от бедрото, от гърдите му.

Поредното замахване на брата го улучи по другото рамо. А после по врата. Другото бедро, корема, гърба.

- Спри - промълви Парадайз тихичко. - Престани да отвръщаш на нападенията му.

Ала всеки път щом жестокото острие на брата нанесеше удар, Крейг се връщаше за още, отново и отново се хвърляше в атака, докато не започна да се хлъзга в локвичките, които оставяше върху синия тепих, а униформата му, подгизнала от кръв, залепна за тялото му.

Отказваше да отстъпи.

А единствената милост, която Бъч проявяваше, бе да не го убие.

- Крейг! Спри! - извика Парадайз, неспособна да се сдържа повече.

Затисна устата си с ръка и усети как сърцето й се блъска панически в гърдите, докато се питаше дали той действително ще продължи, докато не изгуби толкова много от вените си, че да няма връщане назад.

- Крейг! Това е лудост!

Ала той не спираше, докато краката му не започнаха да омекват, докато не започна да залита, вместо да се хвърля напред, и да се олюлява, когато се отдръпваше. Докато непохватността не го откри.

Господи, толкова беше блед.

- Престани!

Пейтън се надигна в носилката, на която лежеше, и се провикна:

- Крейг! Хайде де, човече... той ще те убие.

Вълни на тревога преминаха през новобранците, но не и през братята, които бяха дошли, за да видят представлението. За разлика от тях, никой от медицинския персонал не изглеждаше във възторг, ала когато русокосата лекарка понечи да пристъпи напред, братът Вишъс поклати глава и я накара да остане до него.

Крейг падна за последен път след четиресет и две минути и много литри изгубена кръв.

Просто се свлече на колене, олюля се за миг... а после рухна по лице в собствената си кръв. Точно както бе станало на пътеката.

Парадайз понечи да се втурне към него, но Рейдж я улови и я дръпна назад.

- Не. Не му отнемай честта.

- За какво говориш? - изсъска тя, ала Рейдж просто кимна към двамата съперници.

- Гледай.

Бъч остана изправен над падналия мъж за миг, давайки му възможност да се надигне. Когато той не го направи, братът изчака Крейг да вдигне поглед към него.

Макар и с огромно усилие, нефокусираните очи насред бялото като платно лице откриха тези на брата. И тогава Бъч улови оръжието в другата си ръка... и поряза дълбоко дланта си.

Парадайз ахна, а той протегна длан към Крейг... който, незнайно откъде, изведнъж намери силата да вдигне ръка и да приеме онова, което му предлагаха.

Братът го издърпа на крака... и го прегърна.

- Добра работа, синко. Гордея се с теб.

Крейг примига няколко пъти, сякаш се опитваше да преглътне сълзи. А после отказа да се съпротивлява на емоциите си, затвори очи и като наведе глава, се отпусна в прегръдката на брата.

- Ето така - заяви Рейдж силно и одобрително - се прави.