Кървава целувка

38

Крейг не помнеше кога за последен път бе излизал с „приятели“. Всъщност никога не го беше правил.

Нахлузи си чифт дънки и изруга заради дупките по тях... а после си каза да не се занася. Никога не се беше интересувал от „модата“: първо на първо, не би могъл да си го позволи, дори да му пукаше, и второ, да се тревожиш за това, какво ще облечеш му се струваше престъпна загуба на умствена енергия.

- Изглеждаш невероятно обикновен.

Крейг направи физиономия, обърна се към Акс и...

- Какво, по дяволите, си облякъл, задник такъв?

Акс имаше още по-ненормален вид от обикновено: едрото му тяло бе обгърнато от лъскава черна материя, която прилепваше по него, миришеше на химикали и издаваше странен скърцащ звук на всяка крачка. В ушите и по лицето му имаше черни пиърсинги, а от едното му ухо чак до носа минаваше верижка.

Трябваше обаче да му признае, че изобщо не приличаше на някой женчо. От копелето се излъчваше агресия, сила, мощ. Секс.

Нестандартен секс.

Акс сви рамене, сякаш не носеше нищо по-странно от бабешки пеньоар.

- Отивам да прекарам време със себеподобните си. Ако съвсем скоро не правя секс, сигурно ще се затрия... по дяволите, още малко пуритани като вас и като нищо ще ми трябва виагра, за да го вдигна. Действате ми като кофа студена вода, лисната върху пламъци.

- Не се засягай, но последното, от което се нуждаеш в този тоалет, са пламъци.

И ето че се появи и маската. Черна, естествено... не че Крейг беше очаквал нещо в розово или зелено. Тя пасна върху чертите на Акс като ръкавица, превръщайки далеч-не-лошо-изглеждащото му лице в нещо, чисто и просто, ужасяващо... нещо, което вече не беше вампир, а съвсем различен вид.

От друга планета.

- А аз и преди те смятах за грозен - отбеляза Крейг.

- Пак ти повтарям. Вие ще ме довършите с вашата нормалност.

И ето как Крейг и онова-в-което-се-беше-превърнал-Акс излязоха заедно от тренировъчния център.

Докато автобусът се носеше по пътя, спирайки на всички онези охранителни пунктове, и двамата мълчаха, но Крейг бе сигурен, че си мислят за едно и също: Акс очевидно нямаше търпение да се развихри по неговия си изродски начин, а Крейг отчаяно се мъчеше да убеди сам себе си, че е в състояние да запази контрол с Парадайз.

На пръв поглед това събиране на класа не би трябвало да е кой знае какво - отиваха в обикновен клуб, с музика и пиячка. Тотално различно от онова, което си беше набелязал Акс.

Ала сексът щеше да заема централно място, поне за Крейг.

Мамка му, Парадайз го убиваше... и той беше установил какъв е основният проблем. Още от първата нощ в програмата бе издигал бариера след бариера, с която да я държи настрани, и всяка от тях бе рухнала. Той сякаш беше алпинист, който бе паднал... и нишките на въжето, което трябваше да спаси живота му, се бяха скъсали една по една.

- Знаеш ли, изглеждаш ужасно, и то не само заради нелепите ти дрехи - подхвърли Акс и Крейг го погледна през пътеката.

- Аз ли изглеждам нелепо? Поглеждал ли си се в огледалото? Не знаех, че дрехи от смазочно масло са последният писък на модата.

- Стига си го усуквал. Какво има, мой човек?

Докато автобусът ги караше към мястото за дематериализиране, Крейг усети, че започва да говори:

- Не мога... Разбираш ли, не е редно.

- Кое?

- Не мога да го направя.

- Все още чакам съществителното. Наясно съм, че си селяндур, но ако не се заблуждавам, знаеш достатъчно думи.

Крейг поклати глава. За нищо на света нямаше да прояви неуважение към Парадайз, като извади личните им работи на показ... дори и пред тип като Акс, който по всяка вероятност би го запазил в тайна, ако не по друга причина, то защото сам твърдеше, че е закоравял нарцисист.

- Не знам. - Акс изпъна крака върху седалките и се облегна на затъмнения прозорец на автобуса. - Тя ми се струва различна. Не мисля, че има защо да се притесняваш.

Да, жените бяха пълна противоположност на мъжете, нали?

А в този случай той се държеше като женчо, не тя. Тя беше готова да преминат на следващото ниво... а той като че ли се криеше зад нейното целомъдрие, докато всъщност отново защитаваше себе си. А когато се замислеше за това, как го караше да се чувства тя?

Все още му се струваше разумен... макар и не особено приложим план.

Исусе, тази вечер, рано или късно, щяха да останат насаме. То беше неизбежно. И след два сеанса телефонен секс, той бе по-отчаян отвсякога, задъхан, зажаднял, подлуден мъж, чийто пенис бе винаги готов, и с достатъчно оргазми в резерв, за да се обезводни дотам, че да има нужда да го включат на система.

Искаше му се да вярва, че ще успее да удържи на взетото решение, наистина.

Проблемът бе, че нищо не го правеше по-късоглед от това, да чуе името си, откъснало се задъхано от устните й.

Една най-обикновена сричка, ала достатъчно бе тя да я изрече и с него беше свършено. Превръщаше се в мека глина в ръцете й.

Забравил всякакво друго намерение, освен нуждата да проникне в нея и да остане там.

Човече, наистина имаше сериозен проблем.

Когато пристъпи в човешкия клуб „сЕнКи“, Парадайз се огледа наоколо и си помисли... няма да го бъде. Силната музика кънтеше в черепа й. Тъмнолилави и червени лазерни лъчи прорязваха въздуха, натежал от човешки миризми. А вниманието, което привлече, беше последното, от което се нуждаеше.

Без никаква представа къде са Крейг, Бун и Ново, тя си запроправя път през танцуващата тълпа и докато вървеше, човешки мъже я гледаха, преценяваха, надяваха се да уловят очите й. Някои от тях, помисли си Парадайз, вероятно биха могли да минат за привлекателни, но го направи по същия начин, по който би забелязала стол с хубава тапицерия, докато прекосява някоя стая.

Платът може и да беше хубав, но никога не би го взела у дома си.

Нито пък би седнала върху него.

Сградата, в която се помещаваше клубът, изглеждаше като преустроен склад и имаше нещо странно в клаустрофобичното усещане на отвореното триетажно помещение. Разбира се, то беше наистина претъпкано. Къде ли отиваш, ако просто искаш да се видиш с приятели, зачуди се тя. И откъде ли всички се познаваха? Всички като че ли докосваха... всекиго около себе си.

Проправяйки си път през множеството, тя откри, че по периферията на гърчещите се тела има сепарета. Може би приятелите й бяха в някое от тях? Господи, дали изобщо беше отишла в правилния клуб...

- Хей, бейби, ела с мен.

Груба ръка я сграбчи през кръста и я притегли към нечие потно тяло. Парадайз се взря свирепо в човешкия мъж и се опита да го отблъсне, но той стисна китките й и я притисна към себе си.

- Знам че го искаш - каза той, заваляйки думите, докато отъркваше бедрата си в нея. Миришеше на стар одеколон, още по-стар цигарен дим (или пък беше трева?) и адски отблъскващо отчаяние. - Целуни ме.

- Сигурно се шегуваш.

- Хайде де, знам, че го искаш.

Майната му, помисли си Парадайз и с едно рязко движение освободи дясната си ръка и го прасна в гърлото с кокалчетата... а когато той се преви надве, тя едва се сдържа да не му строши носа с коляно.

Остави го да хъхри, обърна се и...

...се блъсна право в гърдите на Крейг.

- Идвах да те спася - сухо обясни той. - Но вече от личен опит знам, че и сама можеш да се грижиш за себе си... така че май не би трябвало да се учудвам, че нямаш нужда от мен.

Начаса всичко в клуба се промени: въздухът вече не беше задушаващ, а изпълнен със сексуална горещина. Лазерите не заслепяваха, а възбуждаха. Музиката не беше силна, а еротична.

Човеците все още бяха дразнещи, но дори силата на истинската любов не беше неограничена.

Господи, изглеждаше невероятно. Висок и широкоплещест, едър и силен, нахлупил същата шапка, с която го беше видяла за първи път. Простичката бяла тениска подчертаваше мускулите му. Дънките... Исусе, изтърканите меки дънки, през чиито дупки можеше да зърне късчета от бедрата му.

- Танцувай с мен - каза Парадайз, привеждайки се към него, за да може да я чуе през шума.

Козирката на шапката й пречеше да види очите му, ала въпреки това ги усети да се плъзгат по дрехите, които беше облякла, преди да излезе от вкъщи: изрязаната й блузка, късата й поличка и впитото яке бяха само за него и очевидно го заплениха. Хареса му и косата й, която бе оставила пусната, както и гримът й.

- Крейг - повтори тя. - Танцувай с мен.

- Не мога - промълви той.

- Защо?

- Защото, ами... не се движа по този начин.

Каква лъжа, помисли си Парадайз, спомняйки си усещането от тялото му върху нейното. Движеше се съвсем добре.

- Направи го въпреки това. - Тя го сграбчи за хълбоците и го притегли към себе си. - Танцувай с мен.

Движейки се в ритъма на музиката, притисната в него, тя почувства мигновената му реакция: пенисът му се надигна, отърквайки се в корема й, защото той бе много по-висок от нея.

- Другите ще разберат - процеди той... ала ръцете му вече бяха на кръста й, прилепвайки долните половини на телата им. - От класа.

- Много важно. Сякаш вече не го знаят.

Ново знаеше. По дяволите, та тя бе част от причината двамата да се целунат за първи път. Пейтън? Както беше решила по-рано, можеше да се оправи с него. Бун? Той се интересуваше единствено от тренировъчната програма; Парадайз не беше сигурна дали изобщо знае имената на някой от останалите. Акс нямаше да дойде. Нито пък Анслам. А никой член на глимерата не би се появил в място като това.

Живей за мига, помисли си, изгубвайки се в усещането да бъде с него, близо до него, да се намира в прегръдките му.

Придърпа главата му към себе си и прошепна:

- Не нося бельо.

Стонът, изтръгнал се от него, бе по-силен дори от музиката.

- Извини ме - заяви той и се изправи. - Трябва да отида да свърша нещо.

- Мммм - измърка Парадайз, представяйки си го как се погрижва за възбудата си в тоалетната. - И какво е то?

- Трябва да убия всички човешки мъже в клуба, които те гледат. Няма да отнеме дълго, те са слаби и не могат да тичат бързо.

Парадайз се разсмя, отметнала глава назад, и усети как сърцето й се зарея високо, високо, особено когато силните му ръце я прегърнаха още по-силно.

Това щеше да бъде най-прекрасната нощ в живота й. Сигурна бе.