Кървава целувка

35

В гаража на тренировъчния център Бъч придружи четиримата новобранци до вратата на автобуса и след като се увери, че се качиха по живо по здраво, си влезе вътре и пое бавно по коридора, отвеждащ в офиса. Нямаше представа къде е Мариса, но се надяваше, че когато се появи в имението, ще открие, че му беше позвънила, пратила съобщение, каквото и да е.

Без да иска, беше оставил телефона си на масата в трапезарията, ала може би така беше по-добре. На Първото хранене едва не се беше побъркал от непрекъснатите проверки.

Докато вървеше по празния коридор, съвсем ясно си даде сметка, че на практика е сам: Ви и Тор вече се бяха отправили към имението заедно с доктор Джейн, Мани и Елена, за да се приготвят за Последното хранене, всички догени бяха в кухнята, а Парадайз, Крейг и Акс се хранеха в общата стая.

Господи, ами ако Мариса се беше изнесла от Дупката?

Мамка му, какво щеше да прави...

Отвори вратата на офиса и се вкамени.

- Здравей - каза неговата шелан иззад бюрото.

Беше толкова красива, седнала там със служебните си дрехи и разпусната руса коса. Господи, обожаваше тези вълни, стелещи се по раменете й, сякаш беше излязла от „Игра на тронове“, а нежнорозовата копринена блузка подчертаваше кожата й така, сякаш беше слязла от страниците на каталог на „Есте Лодер“.

- Получих обажданията ти. Съобщенията ти - заяви тя, впила поглед в него.

Бъч пристъпи в стаята и остави вратата да се затвори зад него, несигурен дали трябва да седне. Да падне на колене и да започне да се извинява.

- Съжалявам...

- Съжалявам...

Те млъкнаха и в последвалата тишина и двамата зачакаха другият да продължи. Най-сетне Бъч реши да хване бика за рогата:

- Виж, трябваше да ти кажа за Хекс. Не го направих, защото... то беше, преди нещата между нас да станат сериозни. Срещнах я една вечер в клуба на Рив... беше само тази нощ и не означаваше нищо за никой от нас. Нямах представа, че в крайна сметка всички ще заживеем заедно, а когато това се случи, тя вече беше само още нещо, което оставях зад себе си. Разбираш ли?

- Разбирам. Продължавай.

Бъч почака Мариса да каже още нещо, но когато тя просто сведе поглед към ръцете си, той се намръщи и се настани в стола насреща й.

- Сигурна ли си?

- Да.

Бъч поклати глава във възцарилото се мълчание.

- Знам, че не постъпих както трябва, но ако си мислиш, че бих предпочел нея вместо теб, здравата ще се вбеся.

- Не, знам, че не е така.

И отново Мариса не каза нищо повече. В последвалия вакуум, докато се мъчеше да не изскочи от собствената си кожа, Бъч си спомни как двамата с Хекс пляскат тържествуващо длани и се шегуват как й е длъжник, защото му беше спасила живота в битка с няколко лесъри.

- Тя е една от нас, за бога.

- Знам.

Бъч вдигна ръка и разтърка лявото си око, което бе започнало да играе.

- Нима?

Исусе, какво им ставаше? Открай време им беше толкова лесно да говорят, беше като дишането. А сега цялото това мълчание...

- Просто го кажи - промълви той. - Каквото и да е, колкото и да ме заболи, изречи го на глас... но не ме оставяй да си седя тук и да се чудя за какво си мислиш. Главата ми ще експлодира.

- Защо не ми каза за косата? - избъбри тя на един дъх и Бъч вдигна рязко глава.

- Моля?

- Видях интервюто. С онзи новобранец. - Мариса махна към компютъра. - Изгледах част от него. Частта, в която казваш на един съвършено непознат нещо, което никога не си споделил с мен.

- Интервюто...? О, онова интервю.

- Да, онова интервю.

Бъч отново потърка окото си.

- Не беше нищо важно.

- Ами да, предполагам, че не ми остава друго, освен да се чудя за колко още неща си решил съвсем същото. Искам да кажа, какво още не знам за теб? След цялото това време, прекарано заедно, мислех, че знам всичко... мислех... - Думите сякаш я задавиха, но тя успя да продължи. - Какво още не знам, Бъч?

Бъч се взря в очите й и усети как по гръбнака му се разлива смътна тревога. Гледаше го така, сякаш изобщо не го познаваше.

- Мариса...

- Гледката на онова пребито момиче върху дивана в „Убежището“ ме сломи. Цялата... насилствена грозота, страданието, болката, видяна толкова отблизо, начинът, по който тя ме гледаше, молбата в очите й. - Крехките рамене на Мариса потръпнаха. - Не ти го казах, защото се боях, че то ще ти напомни за сестра ти. Не говорих с теб за станалото, защото не исках да те разстройвам. Ето, казах го. Това не ме радва, пито ме кара да се чувствам по-добре... но то е, което криех от теб. О, и да видя брат си, отново разби сърцето ми, просто ме смаза. Усетих как ми липсват някои неща от предишния ми живот и имах чувството, че те предавам. - Мариса вдигна ръце. - Това е всичко. Какво криеш ти?

Бъч отвори уста, но тя го спря.

- Преди да ми отговориш, искам да знаеш, че те обичам. Обичам те с цялото си същество. Но ако не можеш ми покажеш истинското си Аз, ще отида в Дупката, ще си събера нещата и ще се преместя в „Убежището“ за известно време. - Очите й, приковани в неговите, не трепваха. - Връзката ни няма да оцелее дълго, независимо от любовта и обвързването ни, ако ти продължаваш да замазваш нещата. Ако аз го правя. Не е добра стратегия и ако сега се чувстваш притиснат до стената? Ако ти се струва, че ти поставям ултиматум? Не ме е грижа. Ако нещо, каквото и да е, застане на пътя на връзката ни, ще го срина със земята... дори това да си ти.

Бъч си даде сметка, че е престанал да диша, едва когато дробовете му пламнаха... и глътката въздух, която си пое на пресекулки, не облекчи особено усещането, че се задушава.

Мариса поклати мрачно глава.

- Не става дума за това, че си бил с Хекс. А за това, че си решил, че не мога да се справя с истината. Не си искал да нараниш чувствата ми и това е благородно, но недей да омаловажаваш станалото между вас, като казваш, че не означава нищо. Това е... -Тя поклати тъжно глава. - Същото е и с онзи секс клуб. Както и проблемът ти със свирките... за който също отказваш да говориш с мен. Истината е, че си си създал страшно ласкателна, но и ужасно ограничаваща представа за мен. Искаш да ме закриляш, но по този начин ме затваряш в клетка... и не се засягай, ала аз израснах в глимерата, слушайки непрекъснато какво не мога да правя заради това, коя съм. Повече няма да го търпя.

Господи... имаше чувството, че са го простреляли. И не защото го болеше. А заради усещането за настъпващ студ, докато кръвта ти изтича. Същото чувство на замайване и откъсване от реалността.

- Е, какво избираш, Бъч? - попита тя тихо. - Как ще постъпиш?

Когато млъкна, Мариса нямаше никаква представа къде се намира нейният хелрен, за какво си мисли и дали изобщо беше чул и дума от това, което му беше казала. Колкото и да беше странно, сърцето й не думкаше в гърдите, а дланите й не бяха изпотени... което, като се имаше предвид кръстопътят, на който се намираха, бе истинска изненада.

Разбира се, тя бе говорила толкова спокойно и мило, колкото й беше възможно. Сега всичко зависеше от него; бъдещето им бе в неговите ръце.

Бъч се раздвижи в стола си и тя се приготви да го види как излиза от стаята, ала той просто облегна лакти на коленете си и потърка челюстта си, потъмняла от едва наболата брада. Другата му ръка извади огромния кръст, който носеше под черната си тениска.

Е, добре, сега ръцете й започнаха да се изпотяват мъничко.

- Аз, ъ... - Той се прокашля. - Това си е доста за преглъщане.

- Съжалявам.

- Недей.

- Окей.

По някаква причина тихото бръмчене на компютъра изведнъж стана адски силно, сякаш ушите й, мъчещи се да доловят и най-слабия звук откъм нейния хелрен, усилваха всичко наоколо.

Той отново се прокашля.

- Не знаех, че съм се справял толкова ужасно с това.

- С кое?

- С връзката ни.

- Все още те обичам. Все още те желая. Не си се провалил във всичко... пък и аз също имам вина. Едва ли бих могла да се нарека особено приказлива.

- Не съм толкова сигурен. За провалянето ми.

Мариса се приведе напред и протегна ръка през бюрото, въпреки че не можеше да го достигне... и това като че ли беше

съвършената метафора.

- Бъч, недей... моля те, не се измъчвай. То няма да помогне на никого. Говори с мен. Трябва да говориш с мен... само това се опитвам да ти кажа.

- Казваш много повече.

Мариса вдигна отчаяно ръце.

- Не е нужно да отида в клуба, ако това толкова те ужасява. Не е нужно да те карам да свършиш в устата ми, ако това не те възбужда. Искам просто да ми казваш защо, така че да можем да го обсъдим... трябва да съществува друг начин да го направим, освен ти да млъкнеш, след като ми заявиш, че е, понеже съм „добро момиче и добрите момичета не правят такива неща“.

Бъч долепи връхчетата на пръстите си пред себе си и ги допря до устните си.

- Не ти казах за кошмарите, защото те са толкова ужасни, когато ме връхлетят, че последното, което искам, е да говоря за тях, когато си отидат. Адски се вбесявам на всички гадости, които все още ме преследват, и имам чувството, че ако говоря за тях, сякаш им давам още по-голяма власт над себе си.

Мариса си спомни разговора си с Мери от предишната нощ.

- Сигурна съм, че Мери ще каже обратното. Колкото повече говориш за нещо, толкова по-малка власт има то над теб.

- Може би. Няма откъде да знам.

На Мариса й се прииска да продължи да настоява, но не го направи. Струваше й се, че вратата се беше открехнала и последното, което искаше да стори, бе да го уплаши и да я накара да се затръшне.

- Що се отнася до свирките... - По бузите му плъзна червенина. - Права си. Не искам да говоря за това, защото се срамувам от себе си.

- Защо? - прошепна Мариса.

- Защото...

Кажи ми, молеше го тя наум, докато го гледаше как се бори със себе си. Можеш да го направиш... кажи ми.

Очите му се вдигнаха към нейните.

- Виж, не искам да ми изнесеш лекция за това, което ще ти кажа сега, окей? Да не ставам глупав и разни такива. Ясно?

Веждите на Мариса подскочиха.

- Разбира се. Обещавам.

- Искаш да говоря, добре тогава. Но ако ми излезеш с някакви политически коректни простотии, няма да го понеса добре.

Тъй като никога не му беше излизала с „някакви политически коректни простотии“, Мариса се досети, че поставя условия, защото се чувства уязвим.

- Обещавам.

Той кимна, сякаш бяха сключили сделка.

- Бях отгледан като католик. Истински католик, не някаква бледа имитация. И съжалявам, обаче резултатът бе, че ме научиха... че само курвите и уличниците правят такива неща. А ти... ти си всичко, за което някога съм мечтал у една жена.

Изведнъж Бъч наведе очи, сякаш не бе в състояние да продължи.

- Защо се срамуваш? - прошепна Мариса.

Той направи такава гримаса, че лицето му почти се скри във веждите.

- Защото...

- Защото искаш да те накарам да свършиш по този начин?

Той кимна, а после вдигна рязко глава.

- Защо изпитваш облекчение от това?

- Моля?

- Току-що въздъхна така, сякаш бе обзета от облекчение.

По устните на Мариса се разля усмивка.

- Мислех, че никога няма да ми позволиш да го направя... а винаги ми се е искало да разбера какво е усещането.

Лицето на хелрена й почервеня като домат. Като. Домат.

- Аз просто... не искам да проявя неуважение към теб. А възпитанието ми казва, че именно това става, когато го направиш в устата на едно момиче - не я харесваш, не я обичаш, не я уважаваш. И да, знам, трябва да се отърся от тези предразсъдъци, но не е толкова лесно.

Мариса се замисли за борбата, която самата тя водеше с остатъците от собственото си възпитание.

- Човече, разбирам те, и още как. Знам, че трябва да престана да се чувствам озлобена и несигурна по отношение на брат ми и годините, прекарани в глимерата. Ала то е, сякаш съм се опарила прекалено силно, разбираш ли?

- Абсолютно. - Бъч се усмихна лекичко. А после разтърка лицето си. - Толкова ли съм червен, колкото си мисля?

- Да. И е очарователно.

Той се разсмя... но после отново стана сериозен.

- Има и още една причина. Е, поне за клуба, има и още една причина... само че е наистина лудост. Ама наистина.

- Не се боя. Докато говориш с мен, не се боя от нищо.

Вече усещаше как връзката между тях укрепва... и то не по онзи краткотраен начин, когато просто споделяте страхотни оргазми, след което се връщате към всичко онова, останало неразрешено.

Тази връзка беше солидна. Като скала.

От типа и-преди-обичах-партньора-си-ала-сега-го-обичам-още-повече.

Мариса разбра, че се кани да заговори за сестра си - видя го в начина, по който се вкамени цялото му тяло, толкова, че сякаш бе престанал да диша. А красивите му лешникови очи овлажняха.

Изправи се, за да отиде при него, но той махна рязко с ръка.

- Да не си посмяла. Не ме докосвай, не се приближавай. Ако искаш да говорим, точно сега трябва да ми дадеш лично пространство.

Мариса бавно се отпусна в стола си. Сърцето й задумка в гърдите и тя отвори устата си, за да не се задуши.

- Открай време съм суеверен... - започна той тихо, сякаш говореше на себе си. - Нали се сещаш, суеверно мислене. Виждам цял куп връзки между нещата, които в действителност изобщо не съществуват. То е като онова, което казах на Акс за ръкавиците на местопрестъплението. Рационално погледнато, знам, че не оставям част от себе си върху онези тела, но на мен ми се струва другояче.

Той замълча, ала Мариса остана на мястото си.

- Сестра ми... - Ново прокашляне, но въпреки това, когато отново заговори, дрезгавият му глас бе станал още по-хриплив. -Сестра ми беше добър човек. Семейството ми беше доста голямо и не всички бяха мили с мен. Тя обаче беше.

Мариса си спомни онова, което знаеше за момичето: изчезването, изнасилването, убийството, тялото, открито седмица по-късно. Бъч бе последният, видял я жива.

- Тя обаче си имаше и друга страна - продължи той. -Излизаше с доста... по дяволите, трудно ми е да го изрека... излизаше с доста момчета, нали се сещаш?

Сега лицето му беше пребледняло, устните му бяха стиснати, а лешниковите очи - полупритворени, сякаш отново преживяваше лоши спомени.

А после млъкна. Не каза нищо повече, така че Мариса трябваше сама да попълни празнините.

- Мислиш, че е била убита - прошепна тя, - защото не е била добро момиче. Мислиш си, че може би, ако не беше правила секс с онези момчета, нямаше да се качи в колата, те нямаше да сторят онова, което са сторили с нея, и тя нямаше да умре.

Бъч затвори очи. Кимна.

- И се ненавиждаш, задето мислиш така, тъй като по този начин стоварваш вината върху нея... и това ти се струва предателство. Обвиняваш жертвата... а то е нещо, което никога, никога не би причинил на когото и да е, най-малкото на родната си сестра.

Бъч кимна, отново и отново. А после избърса една сълза.

- Сега вече може ли да дойда и да те прегърна? - попита Мариса с пресекващ глас. - Моля те.

Той кимна и тя се втурна покрай бюрото, обви ръце около него и го притегли към себе си, така че в крайна сметка приседна на писалището, а главата му се отпусна в скута й.

Приведена над него, вдъхвайки миризмата на косата и афтършейва му, милвайки широките му рамене, Мариса почувства, че го обича повече отвсякога... всъщност онова, което изпълваше сърцето й в този миг, бе толкова огромно, че не знаеше как тялото й успяваше да го задържи.

- Вината не беше нейна — дрезгаво каза той. - Знам го. Това, че си го помислих дори за миг, е толкова... грозно. Толкова ужасно, колкото и че не можах да я спася - спокойно бих могъл лично да я натикам в онази кола. Исусе, да вярвам, че проблемът са били постъпките й? - Бъч надигна глава. - Умът ми не може да го побере... ако имах дъщеря и опазил Господ - при тези думи той се прекръсти, - с нея се случеше нещо и някой се опиташе да стовари вината върху късата й пола или това, че е изпила едно... или пък седемдесет и пет питиета, или се е съгласила да прави секс, а после се е отказала по средата? Имаш ли представа какво бих направил с това сексистко копеле?

- Ще го убиеш веднага след като убиеш виновника.

- Абсолютно. И още как. Ала после... - Ръката на Бъч описа кръг до слепоочието му, - старата плоча отново се включва и от време на време пак чувам онази ужасна мисъл... и се чувствам толкова виновен, че ми се иска да повърна. Всъщност дори и в този момент преценявам разстоянието между мен и кошчето за боклук и се чудя дали ще стигна навреме.

Очите му се вторачиха някъде встрани от нея и на Мариса й се прииска Мери да беше с тях в стаята. Ето защо хората ходеха при терапевти, помисли си тя - когато язовирната стена рухнеше по този начин, вероятно не беше зле наблизо да има професионалист.

- И между другото - добави той, - гордея се с религията си. Църквата не е съвършена, но аз също не съм съвършен... а тя е донесла толкова добро в живота ми. Без вярата ми, без теб щях да бъда бледа сянка на онова, което бих могъл да бъда.

- Разбирам те напълно - и аз изпитвам същото за моята вяра.

Двамата помълчаха, а после Мариса взе ръцете му в своите.

- Ако утре вечер отида в секс клуба, ще си развалиш ли мнението за мен?

- Господи, не.

Тя кимна.

- И ако някой ден се съгласиш да те накарам да свършиш в устата ми, ще ме погледнеш ли отвисоко?

Бъч се разсмя.

- Вероятно ще започна да те боготворя още повече.

- Ще мислиш ли все още, че съм добро момиче?

- Знаеш ли... всъщност, да. - Звучеше облекчен. - Ами да, никога досега не се бях замислял за това... но все още ще те обичам, абсолютно.

- Значи, си в състояние да превъзмогнеш стария си начин на мислене, когато става дума за мен, нали така?

- Да.

- Иначе казано, когато в главата ти се появи мисъл, ти я разглеждаш от всички страни и я слагаш настрани, нали?

- Да. - Той изпусна дъха си. - Да, точно това правя.

- Ами тогава... защо не можеш да сториш същото и със сестра си? Остави мисълта да изплува в главата ти. Сравни я с всичко, което знаеш за нея, и я съпостави с дълбоката ти убеденост, че жертвата никога не е виновна, независимо с какво е облечена или други такива... и съм готова да се обзаложа, че начаса ще отхвърлиш възможността сестра ти по какъвто и да било начин да е допринесла за едно ужасно, непростимо престъпление спрямо едно невинно момиче. Бас държа, че ще се справиш с това съвсем сам и никога вече няма да се връщаш към тази част от болката.

Бъч примига веднъж. Втори път. А после каза:

- Забрави за свирката.

- Моля?

Гледаше я с безкрайно обожание, сякаш тя бе положила света в краката му.

- Струва ми, че току-що още повече се влюбих в теб. А не мислех, че... не бих могъл да си представя, че това изобщо е възможно.

И наистина, миризмата на обвързването му изригна в стаята, а лешниковите му очи преливаха от такова благоговение, че Мариса почувства как й се завива лекичко свят.

Улови лицето му в ръце и го целуна.

- Това е толкова по-добре от преди.

- Преди кое?

- Ако отново ще ме покачиш на пиедестал - тя притисна устни до неговите, - искам да бъда там като твоя съвършен партньор, а не защото ме смяташ за съвършено добро момиченце.

Хелренът й се усмихна.

- Имаш го. Както и мен.

Докато той я целуваше по гърба, Мариса си помисли какво представляваха щастливите завършеци и реши, че „истинска любов“ не означава „без никакво усилие“ и „завинаги“ не означава „безоблачно плаване“. Всичко започва с привличане, а после отваряш сърцето и душата си... но това, макар изобщо да не беше малко, е само началото.

Предстоят още много, много пътувания, отвеждащи до все по-дълбоки нива на приемане и разбиране.

И именно тогава откривате истинското щастие. А „завинаги“ са усилията, които винаги си готов да положиш, за да останете близо един до друг, да се учите и да израствате заедно.

- Обичам те - каза той, обвивайки ръце около нея, — Господи, обичам те.

Мариса се изви лекичко назад и като се усмихна, прокара пръсти по лицето му. Искаше да му отговори със същите свещени думи, но те не й се струваха достатъчни.

Така че каза единственото, което означаваше още повече за него:

- О, миличък... само „Ред Секс“.

Бъч отметна глава назад и се разсмя толкова гръмогласно, че стъклената врата на офиса се разтресе. И докато му се усмихваше в отговор, Мариса си помисли: Да, „обичам те“ може да бъде казано по толкова различни начини, нали?