Кървава целувка

15

До залез-слънце на следващия ден Пейтън вече беше решил, че не харесва никого от тях.

Не че се мислеше за по-добър от останалите петима новобранци. Просто с всеки от тях нещо не беше както трябва.

Да вземем Акс, онзи аутсайдер с пънкарско-готическия вид, да-разбрахме-че-си-страшно-опасен-тип. То беше очевидно -копелето беше на един кухненски нож разстояние от това, да стане сериен убиец. Бун, мускулестият Адонис? Да, да, знаем, че можеш да ходиш на ръце и да си подмяташ задника така, сякаш е закачен за гърлото ти с въже... но кой го е грижа? Тук си, за да се биеш, не да си облечеш балетна пачка и да се пробваш за акробат в цирка. Анслам? Третокласен „аристократ“, който дори не беше от едно от Първите семейства. Беше без капчица значение и си бе истинско чудо, че изобщо беше стигнал дотук.

Онзи, когото наистина не харесваше обаче, беше Крейг... но то бе, защото всички, дори Парадайз, се отнасяха с него, сякаш беше помазаният лидер на групата.

Не че Пейтън искаше мястото, но я стига. Никой не знаеше какво им предстои. Нямаше причина да покачват когото и да било на пиедестал.

А и това не беше единственото, което го дразнеше у него. Имаше и още нещо, макар Пейтън да не беше сигурен какво точно. Някакъв инстинкт може би? Усещане за заплаха?

Не знаеше, но беше твърдо решен да разбере.

И разбира се, онази жена Ново.

Изтегнат в стола си в общата стая, Пейтън й хвърли поглед крадешком. Беше се опънала на дивана вляво, невероятно дългите й крака бяха кръстосани в глезените, ръцете й - сключени върху корема, сякаш беше мъртва. Косата й беше с цвят на нощ и съвършено права, кожата й имаше меднокафеникав цвят и той никога, никога не бе виждал жена с такива мускули.

Беше прекарал по-голямата част от деня, мъчейки се да не се опитва да прецени наум размера на гърдите й... най-вече защото не беше сигурен, че тя няма да му отреже топките, ако забележи.

Докато разтъркваше очи, толкова отчаяно му се прииска да запали един джойнт, че трепереше.

Може би Парадайз беше права за наркотиците.

И все пак бяха преживели адски дълга нощ и адски странен ден. След като се беше уверил, че Парадайз е будна и се е нахранила, те (без Великия вампир Крейг, който превъзхождаше всички тях) бяха отишли на обиколка из мястото, открили бяха един доген и бяха помолили за още храна. Когато се върнаха, откриха, че Парадайз отново бе заспала в стаята с леглата, а Крейг седеше на един от столовете, затворил очи.

Вероятно потънал в мисли за това, как и ушната му кал превъзхожда тази на другите.

Тогава, без много приказки, всеки от тях си намери място в простичко обзаведената стая и се опитаха (не особено успешно) да поспят. Колкото и да му беше неприятно да си признае подобна слабост, Пейтън все още подскачаше при всеки по-особен звук, надбъбречната му жлеза беше в бойна готовност, въпреки че сестрата, която го беше прегледала, го бе уверила, че изпитанието е свършило и че не ги заплашва нищо свързано с ток или оръжие...

Без предупреждение, Парадайз подаде глава от стаята с леглата, сякаш очакваше да са я изоставили.

Пейтън отвори уста, за да я поздрави, и в този миг забеляза как очите на Крейг се плъзват по нея... по онзи начин, по който го правеха мъжете, когато бяха шибани женкари.

Та това беше неговата запазена марка, по дяволите.

Преди да успее да му се сопне да престане, вратата към коридора се отвори и двама огромни мъжаги влязоха в стаята така, сякаш си бяха у дома.

Братя.

На това му се казваше да застанеш мирно. И шестимата кандидати скочиха от местата си, сякаш някой ги беше сръчкал отзад. До вратата на спалното помещение, Парадайз се изпъна и пристегна халата около себе си.

Братът вляво беше по дънки и черна тениска... и като нищо бе най-огромното създание, което Пейтън бе виждал, ако не се брояха слоновете. Освен това беше толкова невероятно красив, че не можеше да не се зачудиш защо Скрайб Върджин беше събрала толкова много сексапил на едно място... вместо да го раздели поравно между няколко хиляди.

Мъничко по-нисък, мъжът до него беше як като булдог и носеше червен суйтшърт на „Ред Сокс“. В ръката си държеше чаша с кафе.

- Кралицата на красотата до мен е Рейдж - заяви типът със суйтшърта. - Аз съм Бъч. Вече знаем кои сте вие. Сега е шест часът вечерта. Разполагате с един час, за да си вземете душ в съблекалните, да се преоблечете в униформите, които ще ви бъдат осигурени, и да се върнете тук, за да се нахраните. След това ви искаме подредени в коридора навън. Всеки, който закъснее, ще изхвърчи от програмата.

Бъч, учуди се Пейтън. Името на брата беше Бъч?

Сякаш беше от света на човеците...?

Я чакай.

- Ти си Дистройър - чу се да казва Пейтън. - Мамка му, знам кой си. Ти си обвързан с Мариса, дъщеря на...

- Някакви въпроси? - попита Бъч, без да му обръща внимание. - Много добре. Така си и мислех. Разполагате точно с един час.

След което се обърна и си тръгна.

Мъжът, на име Рейдж, им се усмихна.

- Опитайте филето. Страхотно е. Агнешкото също. О, и картофеното пюре. Пропуснете салатата, само ще си губите времето да дъвчете. До скоро.

Поне не изглеждаше така, сякаш иска да ги убие, помисли си Пейтън, докато вратата се затваряше.

- Чудя се какви ли ще бъдат униформите - каза Парадайз.

- Това не е модно ревю - сопна се Крейг.

Пейтън оголи зъби насреща му.

- Белята си ли търсиш, задник такъв? Защото ще си я намериш.

Крейг обърна глава към него.

- Не говорех на теб.

Пейтън нямаше представа какво накара краката му да се размърдат, но преди да се усети, вече беше заврял лице на сантиметри от това на кучия син.

- Да се разберем за едно. Няма да я гледаш. Няма да говориш с нея. И определено няма да проявяваш неуважение към нея. Ясен ли съм?

Очите на копелето се спряха върху Парадайз.

- Струва ми се, че момчето ти се опитва да си защити територията. Имаш ли нещо против да го озаптиш, преди да е пострадал?

И това беше то.

Пейтън не помнеше да е решавал да се нахвърли върху кучия син, ала в следващия миг вече беше отгоре му, размахал юмруци и сипещ пестници.

Никога досега не се беше сбивал, ала по някаква причина тялото му знаеше какво да прави... не че не му сритаха задника. Крейг беше по-висок и по-едър и ударите му се сипеха отвсякъде, стоварвайки се в лицето, в корема, в гърдите му.

Хората около тях крещяха. Мебели изпопадаха. Пейтън усети, че го блъсват в стената... и си върна за това, като завъртя Крейг и го запрати във вратата толкова силно, че тя се строши и те се озоваха счепкани в коридора.

Без да престават да се бият.

При положение че едва преди дванайсет часа беше полумъртъв, Пейтън установи, че има енергия в изобилие.

Беше като нещо от „Мори“.

Докато отиваше в коридора след сбилите се, на Парадайз й се стори, че беше излязла от тялото си. Половината от нея беше част от драмата, мъчейки се да се вкопчи в някоя размахана ръка, и крещейки с надеждата поне един от двамата да я чуе, другата половина не знаеше на кой свят е, защото не можеше да повярва, че това се случва пред нея, заради нея.

Пейтън си имаше достатъчно недостатъци, но не беше агресивен.

А Крейг... е, тя не знаеше кой знае колко за него, но й се бе сторило, че е в състояние да се владее по-добре.

- Стига! - викна тя. - Престанете вече!

Двете тела се блъснаха в бетонната стена с ужасяващо пращене - някой от тях сигурно си беше счупил нещо... не, всъщност беше една от бетонните тухли. От тялото на Пейтън шурна кръв и оплиска бялата боя, а тениската на Крейг се скъса, оголвайки...

Леле. Имаше страхотно тяло: яки мускули покриваха гърба му, раменете му се издуваха и отпускаха при всяко замахване с юмрук, невероятно тесният му кръст...

Е, добре, това беше неуместно.

Обаче мамка му.

Парадайз тръсна глава и се хвърли напред в поредния опит да улови някой от тях и да се опита да ги спре. Посегна към дясната ръка на Пейтън, защото не бе в състояние да се справи с цялата голота пред себе си...

Ново я сграбчи и я издърпа назад миг преди да я цапардосат по лицето.

- Остави ги - каза другата жена.

- Някой ще пострада.

- По-добре те, отколкото ти. - Ново направи физиономия. - Мъжете са идиоти. Бият се за надмощие. Лично аз предпочитам да си пазя енергията за истинската работа, вместо да я хабя в подобни тъпи демонстрации и ерчене.

Парадайз изруга, запъхтяна.

- Ще ги изритат от програмата!

- Сами ще са си виновни.

Застанал край биещите се, Анслам се смееше и пляскаше с ръце.

- Сритай му задника, Пейтън!

Парадайз го изгледа свирепо.

- Нали ти е ясно, че това не е бой с петли.

- Как ли пък не.

Добавяйки името му към бързо нарастващия списък със задници, Парадайз се огледа нагоре и надолу по коридора. Никой не се беше появил, но при всички тези врати наоколо това едва ли щеше да продължи дълго...

Изведнъж двамата си размениха местата, Крейг сграбчи Пейтън за раменете, завъртя го и го блъсна в стената така, сякаш възнамеряваше да строши бетона с него.

- Ама че дивотия - долетя провлечен мъжки глас.

Парадайз погледна назад и видя Акс, облегнат на прага на общата стая с невероятно отегчено изражение, скръстил ръце на гърдите си.

Парадайз присви очи срещу него.

- Трябва да ги спреш.

Една от гарвановочерните му вежди подскочи.

- Нима?

- Да! Ще ги изключат от програмата!

- И какво ме засяга това?

Парадайз трябваше да си заповяда да не изтрие с шамар сардоничното изражение върху лицето му, наполовина покрито с пиърсинги.

- Би искал някой да ти помогне, ако беше на тяхно място.

- Аз не бих се сбил заради теб. Не се засягай, но да те изпукам, би било същото, като да правя секс с манекена от някоя витрина. Ти си красива, но в леглото няма да струваш нищо.

Челюстта на Парадайз увисна.

- Това е най-грубото нещо, което някога са ми казвали.

- Значи, си точно онова саксийно цвете, за което те смятах. А това, че си обидена, с нищо не променя истината.

Парадайз се обърна към Бун и отвори уста, но той поклати глава - не, не и аз.

- Какво ви има на всичките? - попита тя.

Поне боят започваше да замира... или пък не: Крейг сграбчи Пейтън през кръста и го метна на пода; двамата се счепкаха, а босите им крака скърцаха по лъснатия под.

И точно в този миг се появиха Бъч и Рейдж.

Парадайз улови главата си в ръце и зачака да се разнесат викове. Ако това се случваше в армията на човеците, за която беше чела и беше гледала по филмите, вероятно всички щяха да отнесат наказание за станалото. Може би щяха да я изхвърлят като подстрекателка, въпреки че не бе направила нищо, освен да подхвърли една притеснена забележка.

Може би щяха да накажат само Пейтън и Крейг.

След като на единия, а може би и на двамата им махнеха гипса.

Когато не се случи нищо и двамата продължиха да се бият, Парадайз погледна братята през пръстите на ръцете си. Те стояха настрани и си приказваха, докато гледаха ставащото. А после Рейдж кимна и те си стиснаха ръцете.

Парадайз потърси с поглед останалите от групичката... и установи, че до един бяха изчезнали в общата стая.

Мина известно време, преди Пейтън най-сетне да изгуби.

Един лошо преценен опит да удари противника си с глава и челото му се заби право в циментовия под. В коридора отекна ужасяващ звук, сякаш някой беше изтървал топка за боулинг върху каменна плоча... и тялото му се отпусна, сякаш костите му се бяха превърнали в течност.

Крейг го блъсна настрани и рухна по гръб, задъхан, кашлящ, триеш; кръвта от очите си.

- Колко каза? - обърна се Рейдж към Бъч.

- Петачка.

- По дяволите, мислех, че моето момче ще се справи по-добре. - Рейдж бръкна в джоба си и измъкна черен портфейл. Извади една банкнота и я плесна върху дланта на Бъч. - Двойно или нищо за следващото сбиване.

Парадайз се дръпна назад, когато те се обърнаха и се отдалечиха, сякаш нищо не се беше случило.

- Вие шегувате ли се! - прошепна тя под носа си.

Искаше й се да извика след тях, че Пейтън все още лежи в несвяст на пода... не, чакай. Той простена и се обърна по гръб.

Поне беше жив, помисли си Парадайз и се приближи до него.

- Какво не е наред с теб, по дяволите? - попита тя. - Искаш да те изритат ли?

Е, вярно, тази заплаха вероятно би прозвучала по-стряскащо, ако двамата им преподаватели бяха направили нещо повече от това, да се обзаложат кой ще спечели проклетото сбиване.

Двамата мъже вдигнаха замаяни погледи. Господи, изглеждаха толкова зле, колкото предишната нощ, ако не и повече. И на двамата щяха да им излязат синини под очите, а устната на Крейг беше цепната толкова дълбоко, че вероятно щеше да се нуждае от шевове.

- Добре... съм - измърмори Пейтън и изплю малко кръв.

- Да - изфъфли Крейг. - Съвсем добре.

Което прозвуча по-скоро като сфсем допре.

- Кажете ми - сопна се Парадайз - колко пръста виждате?

И като вдигна ръка, тя даде възможност на двамата задници хубавичко да се съсредоточат върху факта, че им показва среден пръст. След което се обърна и отиде да потърси някой в униформата на лекар... на медицинска сестра...

Мамка му, на чистач.

Ясно бе, че коридорът трябваше да бъде изчистен... и всеки, въоръжен с метла, би могъл да започне от двамата боклуци, които бяха оплескали всичко.