Кървава целувка

11

Един по един те всички рухнаха.

Пръв се отказа мъжът, когото Парадайз познаваше от тържествата на глимерата, нейният много далечен братовчед Анслам: постепенно той забави крачка и започна да куца все по-силно, докато накрая цялото му тяло се предаде. И той просто спря.

Останалите се опитаха да го насърчат, но той само поклати глава и седна, за да развърже връзките на лявата си маратонка.

- Аз съм дотук. Нека ме застрелят. Аз бях дотук.

Дори и в мрака Парадайз видя кръвта по белия му чорап.

- Хайде, Парадайз - побутна я Пейтън. - Трябва да продължим.

Парадайз погледна към гъстата гора и се запита къде ли бяха братята. Какво ли щеше да се случи с Анслам.

Когато групичката отново потегли, тя ги последва, защото не искаше да се откаже и защото, макар да я беше срам да си го признае, никога не го беше харесвала. Той имаше лоша репутация с жените.

Не мина много време, преди още някой да се предаде. А после, един по един, те всички рухнаха. Беше заради краката. Или пък заради бедрото. Рамо. Един по един те се свлякоха на земята, в пръстта, която стъпките им бяха изровили. Парадайз искаше да помогне на всички, особено когато Пейтън започна да се олюлява до нея... а после да криволичи, сякаш не беше сигурен какво има напред.

При него бяха последиците от повръщането. Водата, която беше изпил, бе отказала да остане в стомаха му и обезводняването си казваше думата.

Парадайз не можеше поне да не опита да му помогне. Задърпа го за ръката, опитвайки се да го накара да се изправи, когато той най-сетне рухна на колене.

- ...вкъщи - избъбри той. - Сега си отивам вкъщи. Легло, трябва ми... храна... съвсем близо съм до нас, виж.

Беше ужасяващо да го види как сочи към гората с прехласнат поглед, сякаш наистина виждаше имението, в което живееше.

И тогава Парадайз разбра, че не бива да го притиска повече.

- Хайде - повика я другата жена. - Ако все още си на крака, трябва да продължиш.

Парадайз се взря в синьо-зелените й очи.

- Ненавиждам това.

- Нищо няма да му се случи. Никакви изстрели, забрави ли... за никой от онези, които се предадоха.

- Върви - подкани я Пейтън с внезапно прояснен ум. - Аз ще се оправя.

В крайна сметка Парадайз сама не бе сигурна защо продължи да мести крака. Може би липсата на вглеждане в мотивите си бе симптом на нейното изтощение. Може би тя също не беше на себе си и следваше останалите от групичката, защото умът й ги беше взел за нещо като „дом“.

Може би тялото й беше минало на автопилот.

А после останаха само двама.

Другата жена, онази с яркосините очи, много скоро повтори същото, което на Парадайз вече й беше познато от другите преди нея. Първо забави крачка и започна да се препъва, а после спря. Не падна обаче на земята и Парадайз се върна при нея, мислейки си, че все още има надежда.

- Не - заяви другата жена, слагайки край на какъвто и да било разговор. - Аз ще остана тук. Ти продължавай.

Парадайз погледна към единствения мъж, който още се държеше на крака - Крейг, все така вървеше начело. Както през цялото време.

Не беше спрял заради никого.

Не беше опитал да насърчи никого.

Просто вървеше напред, без да се отклонява и без да се разсейва.

- Не си губи времето и енергията с мен - каза жената. - Аз взех решение. Не си чувствам краката и мисля, че рамото ми е счупено. Ако си в състояние да продължиш, трябва да го направиш. Прекалено си уморена, за да ме носиш, но дори ако не беше, отказвам да бъда товар за когото и да било.

В очите на Парадайз запариха сълзи.

- Ами... по дяволите.

По лицето на другата жена пробяга слаба усмивка.

- Ти ще спечелиш.

- Какво?

- Просто върви. Ще се справиш, момиче.

Е, добре, ето че още някой не беше на себе си.

Другата жена я побутна леко и й кимна.

- Докажи на момчетата, че не само сме им равни, а дори ги превъзхождаме. Не ме разочаровай.

Парадайз поклати глава. Ако някой щеше да спечели войната на половете, много по-вероятно бе да е жената пред нея.

- Върви. Можеш да го направиш.

Ругаейки наум, Парадайз се обърна и продължи напред. Лудост. Истинска лудост.

Докато краката й се носеха по отдавна отъпканата пръст, тя отново вдигна очи към небето. Звездите грееха все така ярко, което означаваше, че до изгрев-слънце остава още много време.

Откога ли вървяха, зачуди се тя. И колко още...?

Крейг вече беше дръпнал доста напред. От време на време Парадайз долавяше миризмата му, довявана от вятъра, ала сега тя бе само далечен повей. Ето кой щеше да „спечели“ това тук - беше по-силен и по-корав... и макар то да беше в разрез с най-съкровените й принципи, тя вярваше, че тази негова целенасочена, непоколебима отдаденост на собствените му интереси щеше да му свърши по-добра работа от нейната състрадателна загриженост към останалите.

Всеки товар, бил той физически, умствен или емоционален, можеше единствено да те забави.

И докато крачеше напред през студения вятър, който вече дори не забелязваше, Парадайз ясно усещаше загубата на всеки от малката им групичка... и всички останали, които бяха страдали по-рано в спортната зала, в басейна...

Не, онзи мъж пред нея щеше да бъде последният кандидат, останал на крака.

Тя зави и установи, че нещо препречва пътя й. Все още беше сравнително далеч, но определено беше препятствие насред пътеката.

Не просто препятствие.

Беше... Крейг.

Умът й мина на по-бърза предавка, заповядвайки й да се втурне към него... тялото й обаче не бе в състояние да реагира на прилива на адреналин. Въпреки че мозъкът й задействаше най-различни аларми, крачката й не се ускори и тя продължи да се тътри с накъсани движения, на които не можеше да се отрази дори паниката.

Когато стигна до него, видя, че се беше свлякъл по лице на пътеката, ръцете му - разперени отстрани, сякаш не бе имал достатъчно сила или съзнание, за да се предпази от удара. Краката му бяха отпуснати, маратонките му - обърнати навътре.

- Крейг?

Парадайз опита да коленичи и на свой ред падна, защото коленете й отказаха да се сгънат, а после, когато понечи да го обърне, пръстите й непрекъснато се плъзгаха от дрехите, от рамото,

от ръката му.

Макар че това може и да се дължеше на това, че Крейг тежеше двойно повече от Пейтън.

Успя да го обърне само на една страна и господи, толкова беше блед, че лицето му сияеше почти като лицето на призрак. Но поне дишаше и след миг клепачите му се повдигнаха с усилие.

Странно, ала първият й порив бе да му предложи вената си... което не й беше хрумнало до този момент, нито дори когато Пейтън беше рухнал.

Импулсът беше толкова силен, че тя вдигна китката към устата си...

Той я спря, сваляйки ръката й надолу.

- Не... - изхриптя.

- Тече ти кръв.

Парадайз кимна към голямото червено петно върху дънките му.

- Нужна ти е сила.

Очите му се впиха в нейните и изведнъж всичко друго сякаш изчезна и в целия свят останаха само те двамата: гората около тях, пътеката, по която се бяха препъвали, усилията им до този миг... всичко това се изпари заедно с болката в тялото и главата й.

Погледът му я пречисти. Освежи я. Вдъхна й енергия.

- Остави ме тук - промълви той, поклащайки глава на земята. - Върви. Ти си последната...

- Можеш да се изправиш. Можеш да продължиш...

- Стига си си губила времето. Върви...

- Трябва да се изправиш.

Той затвори очи и извърна глава, сякаш беше приключил с разговора. После обаче каза:

- Става въпрос за твоето оцеляване. То означава да продължиш, независимо от цената, независимо от жертвата. Така че недей да си хабиш въздуха, изправи се и продължавай.

- Не искам да те оставя тук. - Не искаше също така да се замисля твърде внимателно защо бе оставила Пейтън, а сега не бе в състояние да изостави този непознат. - Няма да продължа без теб.

Очите му се обърнаха към нея; изглеждаше наистина ядосан.

- Какво ще кажеш за това, че не искам помощ от такива като теб. Не искам да ме спасява някаква тъпа жена... някаква тъпа, слаба, смотана жена, която изобщо не е трябвало да бъде допусната в тази програма.

Парадайз се олюля и седна на земята, пронизана от мъчителна болка в гърдите. После обаче поклати глава.

- Не го мислиш наистина. Не това ми каза първия път, когато те срещнах. Каза ми да дойда дори когато баща ми не искаше да го направя.

- Излъгах.

- Сега лъжеш.

Той отново затвори очи.

- Не ме познаваш.

Той замълча и Парадайз усети, че я залива мощна вълна на изтощение.

- Така е, не те познавам.

Погледна покрай него към пътеката напред, опита да си представи как се изправя и продължава по нея... и не можа. Не знаеше кога, но докато седеше на земята, очевидно беше качила няколко хиляди килограма... И това не беше всичко. Някой беше дошъл и я беше налагал по краката с чукове. По главата. По рамото.

Погледна назад, натам, откъдето бяха дошли. Наистина ли си беше помислила, че малко разходка не е чак толкова зле?

- Мястото ти не е тук - чу го да казва и направи физиономия.

- Омръзна ми от това. Ако действително го мислеше, нямаше да ми дадеш онзи съвет в началото на вечерта.

- Съжалих те. Стана ми мъчно за теб.

- Значи, имаш сърце.

- Не.

- Тогава как може да ти стане жал за мен или за когото и да било? - Когато той просто изсумтя, Парадайз съвсем ясно си даде сметка, че са двама тласнати до крайност души, които говорят празни приказки. - Окей, да забравим за мен. Ако нямаш сърце, защо си направи труда да провериш бутилките с вода за всички? Енергийните блокчета. Това не беше само заради мен.

- Напротив, беше.

Парадайз застина. Беше извърнал глава от нея, ала тя изпита странното чувство, че й беше казал истината.

- И все пак ти дори не ме познаваш.

- Казах ти. Съжалих те. Останалите можеха да се грижат за себе си, а колкото сме повече, толкова по-сигурно е.

- Чакай малко, кое е вярното, че си женомразец със съвест или съотборник-въпреки-че-съм-момиче? Сменяш си версията като политик.

Той простена и вдигна ръка.

- Главата ме заболя от теб.

- Мисля, че е от теста за издръжливост, не заради мен.

- Ще се махнеш ли? Още малко от този разговор и ще повърна като гаджето ти.

- Гад... Пейтън? За Пейтън ли говориш?

Окей, наистина ли седяха тук и си приказваха, сякаш не се случваше нищо особено?

Е... всъщност се караха, сякаш не се случваше нищо особено.

- Направи ми услуга - каза той. - Виждаш ли онзи камък ей там?

Парадайз погледна наляво.

- Онзи? С размерите на хладилна чанта?

- Аха. Можеш ли да го донесеш и да ми го пуснеш върху главата? Би било чудесно. Благодаря ти.

Парадайз разтърка очи, а после отпусна ръце покрай тялото си, защото стана прекалено трудно да ги държи върху коленете си.

- Как е цялото ти име? Ако ще те убивам по твое желание, трябва да знам какво да издълбая върху надгробния камък.

Очите му се върнаха към нейните. Небесносини. Смайващо яркосини.

- Какво ще кажеш за компромис? - измърмори той. - Остави ме да си умра тук сам и няма нужда да се притесняваш, че ще си изцапаш обувките с кръв... нито пък за това, как се казвам.

Парадайз извърна поглед.

- На третия път може и да ми излезе късметът.

- Какво?

Тя го зачака да й каже потеклото си и когато той не го направи, го отдаде на изтощението му... и на това, че произхожда от простолюдието.

- Ще си вървиш ли най-сетне, ако обичаш? - прошепна той. -Колкото и да ми беше „приятно“ да си побъбрим, всеки момент ще изгубя съзнание... и май предпочитам да се заема с това. Малко почивка ще ми се отрази добре.

- Можеш да го направиш... можеш да продължиш.

Той не отговори нищо, дори не показа, че я е чул, и колкото и да беше глупаво, Парадайз се почувства така, сякаш бе отхвърлил подарък, който тя се бе опитала да му направи. Ама че арогантно!

- Значи, това беше - каза тя... най-вече на себе си.

Отново не получи отговор, ала не мислеше, че наистина е припаднал.

А после, досущ както преди, той проговори, когато тя най-малко очакваше:

- Време е да решиш коя си. Става в мигове като този. Дали си някой, който се отказва... или продължава.

Ала аз винаги бих спряла, за да ти помогна. А да помогнеш на някого не е същото, като да се откажеш.

- Не искаш ли да откриеш какво още би могла да бъдеш... освен рецепционистка?

Парадайз се намръщи.

- Всяка работа е достойна.

- А може би те очаква величие... стига само да се изправиш и да продължиш напред.

Господи, не знаеше... ами почти нищо в този момент.

След като пламът на гнева й угасна, у нея остана единствено изтощение, което заплашваше да смаже костите й.

Коя съм аз, зачуди се тя.

Добър въпрос.

Нямаше представа какъв бе отговорът. Онова, което знаеше? Парадайз, дъщеря на Абалон, пръв съветник на Рот, Слепия крал, не бе жена, която би останала до някакъв непознат, който не я искаше и не я беше молил да го спасява, когато съществуваше възможността да е в състояние да извърви поне още една крачка, един метър, една миля в това предизвикателство.

Сведе поглед към Крейг. Също като нейните, дрехите му бяха съсипани от кръв, пот и пръст, косата му — щръкнала от това, че беше изсъхнала, без да я среши, тялото му - безжизнено отпуснато и разкривено под ужасни ъгли.

- Пази се - каза тя и се изправи с усилие.

Той не й отговори. Може би най-сетне беше изгубил съзнание? Или просто беше облекчен, че тя си отива. Така или иначе... то не я засягаше.

Когато опита да премести единия си крак, установи, че всеки сантиметър от тялото й - шията, гръбнакът, прасците и всички стави - беше кълбо от болка. Въпреки това успя да сложи крак пред себе си. Отново. И отново. И...

Нямаше представа какво я накара да продължи. Не я беше грижа дали ще спечели. Не го правеше, за да докаже на когото и да било, че греши или че жените имат значение. Дори не си даваше сметка, че са й останали съзнателни мисли.

Просто продължи да върви... защото го направи.

Гореше.

След известно време единственото, което усещаше, бе, че гори: стъпалата и краката... стомахът и дробовете... гърлото й... господи, гърлото й гореше... черепът... лицето й.

Огън около нея, в нея, през нея, сякаш във вените й течеше пламнал бензин и мускулите й се овъгляваха отвътре.

Ярка светлина я заслепяваше.

Толкова ярка.

Прекалено ярка.

Само че не беше зората. Небето все още беше тъмно... или поне така й се струваше.

Смътно, някаква мисъл си проправи път през агонията. Дали това не беше Небитието? Тази светлина, болката? Горещината?

Възможно ли бе да е умряла?

Не си спомняше да е умирала - не би ли трябвало да знаеш, че си умрял? Ала какво друго би могло да обясни тази изпепеляваща агония?

Вървеше... все още вървеше. А може би светът се движеше под краката й, а тя стоеше неподвижно? Трудно бе да се каже. Виждаше двойно, дърветата се сгъстяваха от двете страни на електрическата ограда, пътеката, която следваше, се разделяше в далечината и тя непрекъснато си мислеше, че трябва да избере дали да поеме наляво, или надясно... ала когато погледнеше надолу, виждаше, че има само една пътека.

Огън... Небитието.

Не, подгониха се объркани мисли в главата й. Господи, баща й! О, това беше ужасно... Абалон щеше да остане съвсем сам, сам-самичък в онова огромно имение сега, когато и двете жени в живота му си бяха отишли...

Парадайз спря.

Пътят й беше препречен.

Съсредоточи се върху високата, солидна бариера пред себе си и двойното й зрение се оправи, давайки й по-вярна представа за действителността. Онова, което видя, беше редица от мъже.

Цяла дузина... може би повече.

До един - облечени в черно, с качулки на главите и въоръжени.

Братята я приветстваха в Небитието?

В това нямаше логика.

Парадайз се олюля, а после си даде сметка, че те се приближават към нея, движейки се заедно, група невероятно огромни тела.

Бягай! - извика един вътрешен глас. — Бягай! Това е ново изпитание!

Само че не й беше останала никаква енергия и пристъпът на паника не можа да предизвика нещо повече от една трескава мисъл.

Олюлявайки се, пламнала както отвътре, така и отвън, тя си помисли: Майната му. Беше нарушила ограничението във времето, не беше издържала тази фаза от изпитанието, провалила се бе в каквато и част от тренировката да беше това... за нея играта беше свършила. Не можеше да опита пак, не й беше останала никаква мотивация. Ако искаха да я застрелят, да я накълцат на парчета, да я съборят, за да я прегазят? Тя не бе в състояние да се съпротивлява.

Значи, това беше краят й. Човече, баща й толкова щеше да се ядоса, когато я убиеха.

Едновременно, сякаш ръководени от един-единствен мозък, братята се заковаха на място пред нея и вдигнаха ръце. Парадайз се приготви за поредното болезнено изживяване...

Те заръкопляскаха.

Приковали погледи в нейния, братята удряха тежките си длани. И докато аплодисментите продължаваха, те свалиха маските си, разкривайки се пред нея.

- Какво? - смотолеви тя. - Не разбирам.

Или по-точно, това възнамеряваше да каже. Само че не й беше останал никакъв глас, нищо, което да изрече думите, които умът й искаше да изговори.

Бъч, онзи с бостънския акцент, пристъпи напред.

- Поздравления - каза той мрачно. - Ти си примасът.

Парадайз нямаше представа какво означава това. И така и не можа да го помоли да повтори.

Досущ сякаш някой бе изключил компютъра... само за миг всичко около нея потъна в мрак.