Кървава целувка

22

Огромна ерекция.

На следващата вечер, когато Крейг изплува от дълбокия си, подобен на кома сън, пенисът му беше в пълна бойна готовност. Лежеше на една страна (очевидно по някое време през нощта се беше обърнал в любимата си поза) и ръката му беше на няколко сантиметра от пениса му... а от вътрешната страна на затворените му клепачи се редяха картини с Парадайз - прожекция, от която той начаса се втвърди и очевидно щеше да си остане така, докато не се погрижеше за себе си.

Е, да, съвестта му опита да се възпротиви, ала това беше обречена битка.

Нямаше обаче да го направи в леглото. Сестрата идваше да го нагледа през петнайсет секунди и с неговия късмет, със сигурност щеше да избере най-неподходящия момент, за да надникне и да провери дали все още диша.

Крейг събра сили и...

...се надигна без никакъв проблем. Преметна крака през ръба на леглото. Изправи се. Всъщност струваше му се, че е спал цял месец.

Беше заради кръвта на Парадайз, разбира се. И по някаква причина от това мъничко го достраша от нея.

Откачи една по една машините и торбичките с течности, висящи по него, и когато алармата запищя, той занатиска копчетата по монитора, докато не млъкна. След това се отправи към банята, пусна душа и се затвори вътре - сестрата, която несъмнено щеше да дотърчи като пожарникарски отряд при пламнала къща, щеше да установи, че той вече е достатъчно добре, за да става.

И наистина - едва беше свалил болничната нощница и се беше пъхнал под струята, когато на вратата се почука.

- Крейг? Всичко наред ли е?

- Аха. Вземам си душ и съм готов да хапна нещо.

- Чудесно. Все пак внимавай... имаш ли нужда от помощ?

Той сведе очи към огромната ерекция, щръкнала право напред.

- Не, мисля, че и сам ще се оправя.

- Добре. Знаеш къде е копчето за помощ, ако се наложи, нали? Повикай ме, ако ти се завие свят.

- Да. Благодаря.

Изчака още миг, за да види дали има нещо друго, и когато от другата страна долетя единствено прекрасна тишина, той взе сапуна. .. но не посегна към пениса и топките си. Прокара го по гърдите и раменете си, по шията и лицето, краката и стъпалата, давайки възможност на тялото си да се откаже от блестящата си идея.

Как ли пък не. Тъкмо обратното - кадифеното усещане на сапунената пяна върху кожата му го накара да си спомни как седи на пода пред Парадайз и милва нежната й кожа.

Насапунисването на косата също не помогна. Когато въздухът в банята натежа от влага, а на него вече не му оставаха места, които да измие, той най-сетне се предаде и се примири с неизбежното.

- О, господи - простена, когато се улови.

Подпря се на стената с една ръка и облегна чело в сгъвката на лакътя си. Усещането беше страхотно... всъщност не помнеше някога самозадоволяването да му се беше струвало толкова невероятно. Беше... рай.

Или Парадайз.

По-силно, по-бързо, а после свали другата си ръка и улови топките си в шепа...

Разтърсен сякаш от поредица мълнии, пенисът заподскача в ръката му и обля стената на душ кабината.

Когато най-сетне се отпусна безсилно, от гърдите му се изтръгна ругатня, отново и отново.

След всичко, което беше преживял, защо точно сега? Защо точно сега мислите му трябваше да са обсебени от една жена?

Беше просто стрес, каза си. Привличането беше реакция на стреса, под който се намираше, нещо, върху което да се съсредоточи, за да не експлодира.

Излезе изпод душа и се избърса. Откри самобръсначка, така че се обръсна, имаше и дезодорант за под мишниците, както и гребен за косата му, колкото и да беше къса.

Мамка му, нуждаеше се от дрехи.

Излезе от банята...

И откри чиста униформа (панталон и широка риза) върху леглото, както и чифт спортни обувки с неговия размер. Разсеяно се запита по колко ли комплекта имаха за новобранците. При записването бяха дали размерите си, но все пак...

Няколко минути по-късно излезе в коридора и се отправи към подобната на столова обща стая.

На това му се казваше трапеза. Първото, което видя, бе маса, върху която имаше достатъчно храна за цяла армия. Грижливо подредени чинии, чакащи да бъдат напълнени, красиво сгънати салфетки от плат, в които бяха пъхнати сребърни прибори, и „бар“, предлагащ, общо взето, всяка безалкохолна напитка, за която можеш да се сетиш... включително и машина за млечни шейкове.

Братята очевидно усъвършенстваха условията с всеки изминал ден.

- Всичко е недокоснато - разнесе се мъжки глас зад него.

Крейг се завъртя рязко и вдигна юмруци, сякаш очакваше да го нападнат. Бъч седеше на масата в ъгъла, вдигнал крака върху един празен стол, а до него имаше чиния с храна. С внимателни, прецизни движения той напълни устата си с бъркани яйца, без от вилицата да падне и трошичка.

- Давай - подкани го, като дъвчеше. - Сипи си нещо. Седни при мен. Нищо няма да ти направя.

Крейг кимна и отиде при храната. Не се стесняваше с порциите - нямаше представа какво ги очаква, но можеше да се досети, че най-добрият начин да се подготви за вечерта бе, като се запаси с енергия.

Настани се през два стола от брата, така че да има добра видимост към вратата, както правеше обикновено: винаги имай открит път за бягство. Именно така беше оцелял, когато убийците нахлуха у тях.

- Виж, ще го кажа направо - заяви братът, преди Крейг да бе успял да лапне дори един залък.

Страхотно. Значи, го беше планирал, знаейки, че Крейг е в имението и вероятно ще се нахрани рано.

Крейг свали вилицата с картофен крокет и забрави за храната, приковал поглед в изхода.

- Какво?

- Смятам, че ще е най-добре да останеш в тренировъчния център.

- Моля? - Очите му се преместиха върху брата. - Имам си дом.

Другият мъж стана и се приближи, така че двамата застанаха очи в очи.

- Знам къде живееш.

Нещо в директния поглед, впит в него, го смути и той се престори, че е адски погълнат от храненето.

- Аха. Нали ви дадох адреса си.

- Не е безопасно.

- Там съм от нападенията насам.

- Онова място едва ли има водопровод. И не предлага никакво убежище от слънцето.

- Аз съм в мазето.

- Един пожар страшно бързо ще се погрижи за това и ще те постави в положение да избираш дали да бъдеш изпепелен от пламъците, или от слънцето.

Крейг разряза една наденичка на две и лапна половината.

- Тук ще имаш храна и вода... и хубаво легло, където да спиш. Пък и няма да плащаш наем.

- Не се нуждая от подаяния. - Окей, започваше сериозно да се ядосва. - Дойдох тук, за да се науча да се бия, не да ви помогна да се почувствате по-добре.

Бъч се приведе към него.

- Мислиш си, че искаме да ти бършем задника всеки път щом се изсереш? Сериозно ли смяташ, че е това?

- Виж, нямам нужда от...

- Задник - изплющя гласът на Бъч. - През следващата година се каним да инвестираме няколкостотин хиляди долара в теб, безвъзмездно... да не мислиш, че искаме всичко това да отиде по дяволите, защото гордостта ти има собствено мнение? Това не е подаяние и не търпи възражения. Тази нощ след края на часовете ще те откарам у вас, ще те изчакам да си събереш нещата, след което ще върна жалкия ти задник обратно тук. Или пък можеш да вървиш на майната си. Е, какво решаваш, здравеняко?

Крейг изруга, грубо и продължително, но тихо.

На това му се казваше да те хванат натясно.

- Е, добре - измърмори той.

Бъч го тупна по рамото.

- И за да ти докажа, че не тая лоши чувства, задето се държа като задник, ще ти уредя хубав телевизор, интернет и календар със снимки на Рейдж, та да си имаш нещо хубаво, което да гледаш.

С тези думи братът стана от масата, вземайки все още пълната чиния със себе си. Значи, беше дошъл да „хапне“ тук, за да му покаже, че храната е безопасна.

- Ще се видим в часа - обади се Бъч от прага, след като изсипа чинията си в умивалника. - Тази вечер сме в класната стая. Бомби, системи за детонация, обезвреждане. Все такива забавни неща.

Останал сам, Крейг улови главата си в ръце.

Планове, имал беше планове за всичко това.

По дяволите.

- Какво се случи после?

Докато баща й мажеше мармалад върху препечената си филийка без корички, Парадайз се мъчеше да измисли поредната лъжа, с която да му отговори. Което, като се имаше предвид, че беше спала едва около два часа и все още се възстановяваше от всичко, бе, като да се мъчиш да закопчаеш риза в тъмното.

- Ами... - Тя отчупи парченце кроасан и го намаза с ягодов конфитюр. - След като се записахме, имаше нещо като коктейл. -С повръщане. - Събрахме се в спортния салон и се запознахме. - И едва не ни екзекутираха с ток в тъмното. - Отидохме да поплуваме. - Направихме си парти с давене. - Накрая излязохме да се поразходим. - Марш на смъртта като от роман на Дикенс.

- Накрая всички преминахме през медицински преглед. -Реанимация. - Нощта беше дълга, затова поискаха да останем там.

- Полумъртви и едва дишащи. - Това беше.

Страхотно. Ето че започваше да разтяга истината като професионален политик.

Баща й кимна.

- Братята бяха безкрайно мили да ми се обадят... както и Пейтън. Казаха, че си се справила прекрасно... че си първа в класа.

- И аз се изненадах от себе си.

А сега се чувстваше изгубена в собствения си дом. Седнала заедно с баща си на същите места, където сядаха винаги, със същите порцеланови чинии и чаши, под погледите на все същите картини на своите предшественици, Парадайз имаше чувството, че е попаднала в луксозен хотел, обзаведен като замък, с персонал, предугаждащ всяко нейно желание... и намиращ се в чужда страна.

И разбира се, баща й... Господи, баща й...

Седнал начело на дългата, лъскава маса, той грееше от облекчение и гордост (най-вече облекчение)... и от това Парадайз се почувства още по-зле. Фактът, че измислиците й имаха желания успокояващ ефект, като че ли още повече увеличаваше разстоянието между нея и баща й... да не говорим пък за угризенията й.

Които далеч не бяха свързани единствено с обучението.

Мислите й постоянно се връщаха към това, което беше направила с Крейг, и онова, което той беше направил със себе си. Част от нея отново и отново преживяваше и най-малката подробност от случилото се: погледите им, впити един в друг, всички онези звуци, миризми... изражението на лицето му, докато...

Окей. Нямаше да мисли за това на проклетата маса.

За какво обаче да мисли? Господи, колкото и да й беше неприятно да си го признае, наистина се притесняваше, че този инцидент, дори и да не се повтореше никога вече, я правеше недостойна за обвързване в очите на глимерата. Е, да, все още беше сексуално недокосната, но същото не можеше да се каже за вената й, а това бе довело до известна доза... да го наречем ексхибиционизъм от страна на Крейг.

И колкото и да ненавиждаше факта, че губи дори миг от времето си с подобни глупости, докато седеше на масата с баща си, то беше неизбежен товар.

Не можеш просто така да захвърлиш ограниченията на възпитанието, с което си отраснал. Особено когато се замислиш за нещата, които най-близкият ти родственик иска за теб.

- Парадайз?

Парадайз се отърси и се усмихна.

- Извинявай, какво?

- Струва ми се, че вече сложи достатъчно конфитюр, милинка.

Парадайз сведе поглед и видя, че беше намазала близо половината от буркана с конфитюр върху парче кроасан с размерите на палеца й. Червената сладост капеше върху чинията, ножа, ръката й.

- Ама че съм разсеяна. - Тя се зае да избърше изцапаното. - Е, как мина нощта ти?

За щастие, баща й се впусна да й разказва за работата си и за великолепния бал, който се задаваше, и тя трябваше просто да слуша и да кима от време на време.

Какво ли са ни подготвили братята за тази вечер, мислеше си в същото време. И как, по дяволите, щеше да успее да се държи нормално в присъствието на Крейг?

Трийсет минути по-късно, в униформа и с пътна чанта в ръка, тя излезе от имението и се дематериализира до мястото, от което щяха да ги вземат. Автобусът вече беше паркирал в гористата местност и шофьорът отвори вратата, щом я видя.

Парадайз изкачи трите стъпала, разкопча палтото си и срещна погледите на останалите. Ново се беше изпънала на една от по-задните седалки със слушалки в ушите и айфона пред себе си; Бун правеше същото. Акс отново спеше отзад, несъмнено сънувайки неща, които бе най-добре да си останат в ума му. Анслам пишеше нещо на телефона си - вероятно обновяваше статуса си във фейсбук, обявявайки, че е обвързан с поршето, което баща му току-що му беше купил, задето го бяха приели в тренировъчната програма. Пейтън разтъркваше лице, сякаш това щеше да го събуди.

- Здравей - каза той, когато Парадайз се приближи.

Докато тя се настаняваше на седалката от другата страна на пътеката, той се облегна на затъмнените прозорци и изпъна крака.

- Готова ли си? - попита я.

- Вероятно бих знаела как да ти отговоря, ако имах представа какво са ни подготвили.

Пейтън изсумтя.

- Добре де, ще сменя темата. Знаеш ли какво чух?

Пейтън открай време беше източникът й на клюки. Именно той й беше казал за новата играчка, паркирана в семейния гараж на Анслам, както и за последния скандал около втората му братовчедка и това, че лъжела семейството си за мястото, където отсяда в града, както и за някаква жена, която била омъжена за дърт козел и чукала цели тълпи мъже в къщичката за гости в имението им.

Ала това последното сигурно беше преувеличено.

- Какво? - Ако не друго, бъбренето щеше да отвлече мислите й от Крейг. - И не се възпирай да разкрасиш историята. Чака ни поне половин час пътуване.

- Имам и други истории. Не се тревожи.

- Слава богу. - И това, въпреки че през деня бяха прекарали толкова часове на телефона. - Споменавала ли съм наскоро, че те обичам?

- Да, но ако наистина искаш да го докажеш, ще си направиш татуировката, за която си говорихме.

- Няма да си сложа снимката ти на дупето си.

- Но пък така, когато ме задминаваш, ще имам нещо хубаво, което да гледам.

- Не и ако съм с панталон. И хей, не трябва ли да се засегна от тази забележка?

- Ами неприятно ми е да ти го съобщя, Пари, но блондинките със съвършени тела и интелигентни сини очи не стигат доникъде в този свят. Най-добре ще е отсега да се примириш с тази печална истина.

Парадайз отметна глава назад и се разсмя.

- Е, разказвай.

- От един трети братовчед научих, че тази година балът по случай Фестивала на дванайсетия месец ще се състои в балната зала на баща ти. Защо не си ми казала?

- И аз чух нещо такова - обади се Анслам, без да вдига поглед от телефона си.

Парадайз се огледа наоколо. Бун и Ново нямаше как да са чули каквото и да било, а Акс все така спеше. Тя понижи глас.

- Пейтън, не трябва да разправяш подобни неща наляво-на-дясно, забрави ли?

Приятелят й изпука кокалчетата на пръстите си.

- Извинявай. Ама нали сме на практика сами... а това си е голяма работа. Искаш ли да отидеш с мен? Или пък аз мога да го направя с теб. - Той й отправи подкупваща усмивка. - Хей, това прозвуча доста многозначително, нали?

Парадайз го стрелна със сърдит поглед, но изобщо не се беше засегнала.

- Ти си прасе. И да, наистина искам да ме придружиш. Ще имам нужда от теб, за да преживея нощта.

- Ще бъда истински кавалер... е, поне през по-голямата част от нощта. Може би някъде докъм два часа. Държа обаче отсега да те предупредя, че възнамерявам здравата да се натряскам.

Парадайз се наведе през пътеката и докато двамата пляскаха длани, тя си помисли: Слава богу, поне ще отида с приятел.