Кървава целувка

5

Беше... коктейлно парти?

Когато пристъпи в спортен салон с размерите на стадион, Парадайз с изненада видя униформени догени, стиснали сребърни подноси с ордьоври в облечените си в бели ръкавици ръце, покрита с дамаска маса, която играеше ролята на бар. Носеше се тиха класическа музика.

Сонатите за цигулка на Моцарт.

Онези, които баща й слушаше пред камината след Последното хранене.

Вляво имаше пункт за записване и шейсетимата новопристигнали бързо се наредиха на опашка пред една жена доген с щастлива усмивка и лаптоп. Тъй като не искаше да изглежда така, сякаш очаква специално отношение, Парадайз също застана на опашката и търпеливо зачака да съобщи името си, да потвърди адреса си, да бъде снимана и да отиде встрани, за да проверят сака и палтото й.

- Ще желаете ли ордьовър? - предложи й един доген.

- О, благодаря, не, но оценявам вниманието ви.

Догенът се поклони ниско и се приближи до мъжа, който беше зад нея на опашката. Парадайз погледна през рамо и докато му кимваше, си даде сметка, че го беше виждала на фестивалите, които глимерата организираше преди нападенията. Като всички членове на аристокрацията, двамата бяха далечни братовчеди, макар тя да не беше близка с никого от семейството му.

Името му беше Анслам, ако не се лъжеше.

Той й кимна и лапна един ордьовър.

Парадайз се обърна напред и плъзна поглед по спортните уреди, пръснати из помещението. Успоредки, лостове, тепихи, гимнастически кон, преса за крака... о, чудесно, имаха и ергометър.

Поне в едно нямаше да се провали.

Погледна през рамо и забелиш, че мнозина от новобранците неловко отклоняват поканите на догоните с подносите, с вид, сякаш за първи път виждаха прислужници. Пейтън здравата се тъпчеше... което изобщо не я учудваше. А Акс, потенциалният сериен убиец, стоеше встрани от всичко, скръстил ръце на гърдите си, а очите му обхождаха сцената пред него, сякаш избираше следващата си жертва.

Защо имаше татуировки само на едната половина от тялото си, зачуди се Парадайз, Ами пиърсингите?

Все едно.

Освен това, леле, в момента тук май имаше само още една жена и ако се съдеше по широките и рамене и суровото изражение върху слабото и лице, тя вероятно бе по-подходяща за програмата, отколкото мнозина от мъжете в стаята.

Парадайз отърка овлажнените си длани в бедрата си и опита да се отърси от обзелото я разочарование - Крейг, мъжът, който бе дошъл в къщата за аудиенции, търсейки формуляр за кандидатстване, не беше тук.

Което може би беше за добро. Беше успял да я развълнува още в мига, в който се беше приближил до бюрото й, а ако искаше да се справи с онова, което предстоеше, Парадайз трябваше да му отдаде цялото си внимание.

При положение че тази нощ ги очакваше нещо друго, освен ордьоври.

Къде ли бяха братята, зачуди се тя.

Някакво движение в крайчеца на периферното й зрение я накара да обърне глава. Един от мъжете беше скочил върху коня и поддържано от яките му ръце, долната половина на тялото му бавно описваше кръгове. Плющящият звук, с който дланите му се удряха в подплатената кожа, беше ритмичен съпровод, който ставаше все по-бърз, докато скоростта на движенията му се увеличаваше.

- Никак не е зле... - промърмори Парадайз, докато, тласкани от невероятно силното му тяло, краката му се въртяха над коня, превръщайки се в размазано петно.

Той не допусна пито една грешка. Нито веднъж. И колкото по-бързи ставаха движенията му, толкова повече Парадайз се убеждаваше, че е трябвало да прекара във фитнеса последните осем години, а не седмици. Ами ако и останалите кандидати бяха като този тип? Тя нямаше никакъв шанс.

От друга страна, определено не беше единствената, почувствала се застрашена. Всички бяха престанали да се разхождат насам-натам и го бяха зяпнали, смаяни от невероятното представление в иначе празния спортен салон.

Звукът от затварянето на врата накара Парадайз да хвърли поглед през рамо... и преди да успее да се спре, тя ахна.

Ето го и него, онзи, когото беше чакала, когото се бе надявала да види отново.

Парадайз докосна прибраната си на опашка коса, за миг превърната от хормоните си в шестнайсетгодишно момиченце, докато той се приближаваше до пункта за записване.

По-висок. Беше много по-висок, отколкото си го спомняше. И по-едър - раменете му опъваха огромния суйтшърт на университета „Сиракюз“ до пръсване. Отново носеше сини дънки, различни и все пак скъсани по същия начин като предишните. Беше обут с износени мръсни маратонки. Този път не беше нахлупил шапка.

Наистина хубава тъмна коса.

Очевидно се беше подстригал наскоро, толкова ниско, че Парадайз виждаше черепа му под деликатната тъмна сянка около ушите и на тила му. Лицето му беше... е, едва ли би накарало някой друг да затаи дъх - носът му беше мъничко голям, линията на челюстта му - твърде остра, очите му - прекалено дълбоко разположени, за да изглеждат дружелюбни. Ала за нея той беше Кларк Гейбъл; Марлон Брандо; Скалата; Чанинг Тейтъм.

Беше, сякаш го виждаше през розови очила, помисли си тя, някаква химия в нея го превръщаше в нещо много повече, отколкото изглеждаше.

Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да улови миризмата му... и се почувства като някаква обсебена преследвачка.

Е, защото си беше такава.

След като му направиха снимка, той се обърна и плъзна поглед по множеството с безизразно лице. Смътно Парадайз си даде сметка, че жената доген, която ги беше записала, си събира нещата и излиза... заедно с прислужниците, които вероятно отиваха да напълнят отново подносите си.

Сякаш това изобщо я интересуваше.

Погледни към мен - изпрати тя мисълта си към новодошлия. -Погледни към мен...

И той го направи.

Очите му я подминаха... но после се върнаха и се впиха в нея. Електрически импулс премина през цялото й тяло и тя... Изведнъж спортната зала потъна в мрак.

Непрогледен.

Мрак.

В подземната клиника на Хавърс, ако не беше стъклената стена, на която се беше облегнала, Мариса не би успяла да се задържи на крака.

Особено когато брат й издърпа белия чаршаф над вкамененото лице на жената.

Прескъпа Скрайб Върджин, не беше готова за тишината на смъртта... за това, как щом Хавърс оповести часа на смъртта, всички и всичко беше спряло, алармите бяха заглъхнали, усилията бяха утихнали, животът си беше отишъл. Не беше готова и за това, да види как изключват всички уреди, задържали до този миг жената при тях: една по една тръбичките в гърдите, ръцете и стомаха й бяха извадени, изключен беше и сърдечният монитор. Последното, което свалиха от нея, бяха компресионните чорапи от тънките й прасци.

Мариса усети, че примигва учестено, виждайки колко нежно пипаха сестрите. И в смъртта бяха толкова внимателни с нея, колкото и в живота.

Докато жените от персонала излизаха от стаята една по една, в белите си престилки и тихичко поскърцващи обувки, на Мариса й се искаше да им благодари. Да стисне ръцете им. Да ги прегърне.

Вместо това остана на мястото си, парализирана от усещането, че не тя трябваше да стане свидетел на смъртта, разиграла се пред очите й. Тук трябваше да бъде семейството, помисли си с ужас. Господи, как щеше да открие близките на починалата?

- Толкова съжалявам - каза Хавърс.

Мариса се канеше да го попита защо й се извинява... а после си даде сметка, че говори на пациентката си; беше се навел над леглото, положил ръка върху неподвижното рамо под чаршафа, сбърчил вежди зад очилата с рогови рамки.

- Ще имам задължението за тленните останки да се погрижат както трябва.

- Което означава?

- Ще бъде кремирана с подобаващия ритуал.

Мариса кимна.

- Искам да ми дадете праха й.

Хавърс кимна на свой ред и двамата се уговориха тя да ги вземе на следващата вечер. Мариса прекрасно си даваше сметка, че не й остава много време - ако не се махнеше от брат си, от тази стая, от тялото, от клиниката... щеше да рухне пред него.

А това беше немислимо.

- А сега, ако ме извиниш - каза тя, - имам да свърша някои неща в „Убежището“.

- Но разбира се.

Мариса погледна към жената, забелязвайки разсеяно, че чаршафът беше почервенял на няколко места, вероятно там, където бяха извадили тръбичките.

- Мариса, аз...

- Какво? - попита тя уморено.

В напрегнатата тишина, която последва, Мариса си спомни колко дълго му беше ядосана, колко дълго го беше мразила... ала в този миг не беше способна на нищо от това. Просто стоеше пред своя брат, нито в позиция на сила, нито в позиция на слабост, и чакаше.

Вратата се отвори и някой дръпна завесата настрани. Една сестра, която не бе присъствала на смъртта, надникна вътре.

- Докторе, готови сме в номер четири.

Хавърс кимна.

- Благодаря ти. - Когато сестрата изчезна, той се обърна към Мариса: - Ще ме извиниш ли? Трябва да...

- ...се погрижиш за пациентите си. Разбира се. В това те бива най-много и си наистина добър в него.

Мариса излезе от стаята и след моментно колебание се сети, че трябва да тръгне наляво. Тук, навън, й беше по-лесно да се овладее и да запази маската на лицето си, докато се връщаше в приемното помещение. Всички погледи се впериха в нея, сякаш новината се беше разнесла сред персонала. Странно бе, че не разпозна никого... и това отново й напомни колко много от расата бяха загинали в нападенията и колко отдавна не бе идвала тук.

Как, въпреки кръвната връзка, двамата на практика си бяха непознати.

Изкачи се с асансьора до подобното на килия помещение на приземното ниво и излезе навън.

За разлика от предишната нощ, луната грееше ярко, обливайки гората в светлина. Не се виждаше никакъв път и Мариса си помисли, че подземната клиника действително има няколко входа, някои за доставки, други за пациентите, които можеха да се дематериализират, а трети - за линейки.

Всичко бе толкова логично организирано, несъмнено — благодарение на съветите и влиянието на брат й.

Защо ли Рот не й беше казал, че помага на Хавърс с всичко това?

Разбира се, то всъщност не й влизаше в работата.

Дали Бъч беше знаел, зачуди се тя.

Толкова съжалявам.

Гласът на брат й, отекнал отново в главата й, накара гнева й да се завърне десетократно по-силен, толкова, че трябваше да разтърка гърдите си заради болката, стиснала я неочаквано.

Всичко това е минало - напомни си тя. - Време е да се връщам на работа.

И все пак не можеше да събере сили да си тръгне. Всъщност само при мисълта да отиде в „Убежището“ й се прииска да побегне в обратната посока: все още не бе в състояние да каже на персонала там за случилото се току-що. Смъртта на тази жена като че ли обезсмисляше всичко, което те се опитваха да направят там: да помагат, да защитават, да обучават, да вдъхват сили.

Не. Точно сега не бе в състояние да се върне в „Убежището“.

Проблемът бе, че нямаше представа къде да отиде.