Кървава целувка

46

- Не, добре съм.

Парадайз потръпна, докато го казваше... но пък доктор Джейн тъкмо светваше с едно фенерче право в очите й.

- Имаш сътресение на мозъка - заяви лекарката и приседна на леглото. - Повдига ли ти се?

Е, ами да... но дали беше, защото едва не беше убита от един от своите съученици, или пък защото бе спасена от мъжа, на когото само преди час бе заявила да върви на майната си...

- Какъв беше въпросът? - попита тя. - О, да. Да, повдига ми се мъничко и главата ме понаболява.

Доктор Джейн се усмихна.

- Ще се оправиш. Просто си почини хубаво. И да, преди да си ме попитала, можеш да посетиш занятията утре вечер, но никакъв спаринг и карай по-полека с упражненията.

- О. Добре. - Господи, не можеше да си представи как се връща в тренировъчния център. - Благодаря.

- Няма защо. Не е нужно да ти давам друго, освен обезболяващото, което изпи току-що.

- О... окей. Благодаря.

- И трябва да поговориш с Мери - добави доктор Джейн, докато се изправяше. - И не, едно „добре съм“ не е достатъчно. Можеш да очакваш известен посттравматичен шок от случилото се. Тялото ти ще се оправи по-бързо, отколкото умът ти.

- Коя е Мери?

- Нали се сещаш, шелан е на Рейдж. Тя е терапевт.

- О.

Може би и този път трябваше да добави едно „благодаря“?

- Тук съм, ако имаш нужда от мен - каза лекарката, преди да излезе.

И ето че Парадайз остана сама.

Странно, въпреки че беше в безопасност в собственото си легло и въпреки че на долния етаж имаше братя, къщата изведнъж вече не й се струваше толкова сигурна. И може би именно заради това трябваше да поговори с Мери.

Господи... Анслам беше убиец? Навярно дори сериен убиец?

Никога не бе показвал признаци на нестабилност. Изглеждаше като сравнително нормален, макар и мъничко неприятен мъж, досущ като нея или който и да било от класата им, от расата.

Само като си помислеше, че бе седяла близо до него в час, тренирала бе с него, шегувала се бе и се бе смяла с него... а през цялото това време той бе издевателствал по този начин с жените?

Истински кошмар... и то преди да стигне до частта, в която се бе опитал да я убие.

Парадайз погледна часовника и усети, че тревогата й нараства още повече. Оставаше само час до зазоряване, а нямаше представа къде е Крейг. Дали си беше тръгнал?

Трябваше да го види.

Простенвайки, тя посегна към домашния телефон...

- Искаш ли да ти помогна?

Дръпна рязко ръка и когато вдигна очи, го видя да стои на прага. Той махна с палец през рамо.

- Доктор Джейн ми каза, че може да вляза. Трябва да вървя, но исках лично да се уверя, че си жива.

Парадайз затвори очи и извърна глава. Не бе в състояние да удържи бликналите сълзи, ала не искаше той да ги види.

Вратата се затвори с тихо изщракване и за миг тя си помисли, че Крейг си е тръгнал. После обаче си пое дълбоко дъх и улови миризмата му.

- Запознах се с баща ти - каза той дрезгаво.

Парадайз тръсна глава, за да се съсредоточи, и си заповяда да го погледне. Не беше пристъпил по-навътре в стаята и това й се струваше правилно. Гласът му беше далечен, тялото му -напрегнато, излъчването му беше като това на някой, който вече си бе отишъл от къщата, въпреки че уж стоеше пред нея.

- Така ли? - попита тя тихичко.

- Симпатичен тип.

- Такъв е.

Дълго мълчание. По дяволите, реши тя най-сетне, и си взе една кърпичка. Издуха си носа, извади друга и си попи очите.

- Съжалявам, малко съм емоционална.

- И как няма да си? Едва не те убиха.

Парадайз направи кърпичките на топка и ги метна в кошчето до леглото си. Пое си дълбоко дъх.

- Съжалявам, че ти наприказвах всички онези неща. Че ти се разкрещях.

- Не се тревожи за това.

- Окей. - Човече, по някаква причина този безразличен отговор, сякаш нищо от случилото се нямаше значение, болеше повече, отколкото сътресението. - Добре.

- Виж, Парадайз, ти и аз...

- Какво? - Тя го погледна. — Може би искаш да ми кажеш, че не е било писано да бъдем заедно? Да не би това да е моментът, в който ми изреждаш всички причини, поради които не можем да се съберем, включително (ако не и най-вече) моя произход? Защото, ако е това, почти съм сигурна, че вече си го изяснихме по телефона.

Той не каза нищо, просто се взираше в килима и Парадайз предположи, че упражнява последното им довиждане в главата си. И това беше довиждане на връзката им, не сбогуване завинаги. Защото тя нямаше никакво намерение да напусне програмата, това поне бе сигурно. Дори само в тези първи нощи (които сякаш се равняваха на хиляда години) вече бе вложила твърде много, за да се откаже.

- Най-добре си върви - предаде се Парадайз. - Просто...

- Защо аз?

Тя се намръщи.

- Моля?

Очите му, приковани в нея, бяха невероятно сериозни.

- Предполагам, че не разбирам... защо аз? Би могла да имаш когото си поискаш в расата. Искам да кажа, цели родове биха дали всичко, за да имат син от теб. Ти си буквално най-скъпоценното нещо на планетата... И това е, преди да открият колко си силна, умна... издръжлива. Колко смела... и умна. Споменах ли умна? -Той отново сведе поглед към килима. - И красива. Да не забравяме и този твой глас. - Той описа кръг до слепоочието си. - Подлудява ме твоят глас. Всеки ден, след като затворим, аз заспивам с шибания телефон на гърдите си. Сякаш частица от гласа ти, частица от теб все още е в него.

Е, добре, ето че беше на път отново да се разплаче... но по съвсем различна причина.

Крейг посочи с ръка стаята.

- Дори ако ми простиш, задето се държах като истински задник... не мога да ти предложа нищо такова. Къщурката на родителите ми има две спални и кухненски бокс. Плотовете са от пластмаса, подовете са застлани с линолеум и адски грозни килими. Дървото е изкуствено, не старинно. Най-старото, което притежавам, е от седемдесетте... и е отвратително. Не мога... не мога да ти купувам бижута, нито коли...

- Престани.

При звука на гласа й той млъкна.

- Не мисля по този начин - прошепна Парадайз. - Ти също не бива да го правиш.

- Ами ако това се промени?

И тогава Парадайз си даде сметка, че никога досега не й бе показвал своята уязвимост. И я чакай, наистина ли говореше така, сякаш все още бяха заедно?

- Няма да се промени - зарече се тя. - Не ме е грижа за нищо от това и то никога няма да се промени.

- Как можеш да си сигурна? - меко попита той. - Защото... аз съм влюбен в теб. И ако утре или пък след седмица, след година ти решиш, че това е просто авантюра или пък че искаш да бъдеш с някой по-изискан от мен, няма да го преживея. Това е едничкото, което може да ме съкруши необратимо. Така че просто ме остави да си вървя, окей? Сложи край на мъките ми... остави ме да си вървя.

Парадайз избърса очи и се усмихна.

- Наистина ли току-що ми каза, че ме обичаш? - Когато Крейг не отговори, тя настоя: - Мисля, че го направи.

- Говоря сериозно, Парадайз.

Изведнъж не я боляха нито тялото, нито главата, а страхът, плъзнал като отрова по вените й, изчезна.

- Аз също - прошепна тя.

- В такъв случай, да, наистина току-що ти казах, че те обичам. И съжалявам, че реагирах така заради теб и семейството ти. И освен това съм истински задник, задето оприличих теб и баща ти на онези, които убиха баща ми. Не знам... достатъчно е само да си спомня онази първа нощ, когато не искаше да ме оставиш на пътеката. Държеше се по същия начин и с всички останали, не само с мен. Ти би останала навън, ако това означаваше, че някой друг би могъл да се спаси в скривалището.

Крейг изпусна дъха си на пресекулки и избърса лице с тежката си длан, сякаш се бореше с емоциите си.

- Крейг, единственото, което мога да ти кажа, е това. -Парадайз изчака той да вдигне очи и да я погледне. - Онази нощ победих всички, нали? Аз бях последната, останала права, нали така?

Той кимна.

- Да. Беше невероятна.

- Е, бих направила всичко това отново, ако така ще ти докажа недоказуемото... и то е, че сърцето ми знае какво иска. Наистина е толкова простичко. Ако искаш, можеш да си измисляш причина след причина защо след време бих могла да мисля различно, ала чувствата ми никога няма да се променят. Знаех, че ти си единственият още в нощта, когато те видях за първи път, когато се появи в къщата за аудиенции. Седмици наред се чудех дали ще се върнеш с попълнената молба. Онази първа нощ в тренировъчния център? Чаках и се молех да те видя как влизаш. И когато ти най-сетне го направи, единствената ми мисъл бе: „Слава богу, той е тук“.

Парадайз му протегна ръка.

- Все още си го казвам всеки път щом те видя, след като съм била далеч от теб. „Слава богу... той е тук.“

Крейг се приближи бавно, сякаш й даваше възможност да размисли. Ръката му докосна нейната и ето че той седеше на леглото до нея. А после се приведе и устните му откриха нейните.

След това обаче се дръпна и стана сериозен.

- Ще отмъстя за баща ми. Знам, че не си съгласна, но не мога да го променя. Съжалявам.

Парадайз затвори очи, жегната от болка в гърдите.

- Моля те... недей. И не го казвам, за да защитя някой свой далечен братовчед. И така вече имаше толкова много смърт. Опитвам се да защитя един живот.

- Живота на страхливеца, убил баща ми.

- Може би има друг начин да получиш справехшвост. -Парадайз стисна ръката му. - Просто... нека помислим за това. Може би съществува друг начин. Обещай ми. Заради мен. Направи го заради мен.

Мина страшно дълго време, преди той да отговори. Ала когато най-сетне го стори, думите му прозвучаха като обет.

- Добре. Ненавиждам това... но добре.

Парадайз обви ръце около него и усети как и той я прегръща.

- Обичам те.

- Господи, Парадайз... аз също те обичам.

Останаха така цяла вечност, прегърнати, мълвейки тихи думи, докосвайки, чувствайки, целувайки се.

А после на вратата се почука.

И Крейг скочи толкова рязко, че направо се блъсна в отсрещната стена.

Парадайз се засмя.

- Да?

- Бъч е - разнесе се дълбок глас. - Тръгвам си. Крейг, трябва да дойдеш с мен.

- Окей - каза Крейг и се отправи към вратата.

- Кога ще те видя? - попита Парадайз. - Утрешните часове също са отменени.

Той сложи ръка на бравата и я погледна през рамо с премрежени очи.

- Вдигни си телефона в седем часа и ще го обсъдим.

С тези думи и едно страшно сексапилно намигване излезе навън, затваряйки тихичко след себе си.

Докато се отпускаше върху възглавниците, Парадайз се усмихваше толкова широко, че бузите я заболяха.