Дяволът в теб

Девета глава

— Искаме да поздравим Дейзи Маркъм — заговори сестра Клер с плътния си глас в тържествената зала. Подпря се със сбръчканите си ръце на дървената катедра и погледна момичетата, които седяха кротко на редовете със спретнатите си тъмносини униформи. — Дейзи е класирана на трето място на националния писателски конкурс и макар и да не получи голямата награда, представянето й е достойно. Сигурна съм, че всички се гордеем с нея.

Дейзи седеше на лакираната скамейка до Изабел и Ема, които въодушевено изръкопляскаха. Цялото училище я удостои със заслужени аплодисменти. Чу Виктория злобно да мърмори зад гърба й. Госпожица Крауфорд бе позеленяла от яд на мястото си сред другите учители. Хубаво бе, но Дейзи не се чувстваше удовлетворена. Трето място. Нито първо, нито дори второ. Очакванията й не се бяха оправдали.

— Ела да приемеш почетната грамота, Дейзи — развълнувано каза сестра Клер.

Дейзи се изправи и тръгна към нея с фалшива усмивка. Не желаеше да издаде разочарованието си. Пълен провал. Всички обичаха възрастната директорка със закачливия блясък в очите и дългите поли от туид, които обикновено носеше. Сестра Клер винаги се радваше на успехите на „своите момичета“. Явно смяташе, че това е голямо постижение за Дейзи. Резултатите й в училище бяха достатъчни, за да влезе в университет, но не в Оксбридж, Единбург или дори второкласните висши учебни заведения в Лондон и Дърам. Беше се разминала с прехвърляне в политехнически клас, но на косъм, така че никой не предвиждаше академични лаври за нея.

„За какво ми е тази глупава грамота?“, помисли си Дейзи докато се качваше на подиума.

— Браво, скъпа! — весело каза сестра Клер и й подаде луксозния лист хартия със златисти кантове. — Усмихни се за училищното списание.

„Господи, не и това унижение!“ Дейзи се изчерви, но успя да разтегне устни. Невероятно висока ученичка от шести курс със съвършено прави крака, малки гърди и дълги лъскави коси, които бяха запазена марка на момичетата от „Сейнт Мерис“ застана пред нея и я снима за страниците на „Газет“.

Сега всички родители, както и цялото училище щяха да узнаят, че не е победила в конкурса.

„Трябва да изпитвам благодарност“, каза си Дейзи.

Но не можеше. Чувстваше се като неудачница, проиграла единствения си шанс.

— Можеш да се върнеш на мястото си, скъпа — каза сестра Клер.

— Благодаря, сестро — промълви тя.

— Какво ще кажеш за този?

Изабел стовари пред Дейзи поредния проспект. Тупна върху купчината други брошури, разпилени на леглото й.

— Университет „Ракъм“ — прочете Дейзи. — Малък университет в сърцето на историческия град Оксфорд… О, стига, в Оксфорд има само един истински университет. Всички останали са колежи за секретарки и училища, лепнали към имената си думата „колеж“, за да подлъгват глупави американци, които си въобразяват, че имат нещо общо с Оксфордския университет.

Изабел се засмя.

— Вярно е за повечето. Но „Ракъм“ не е толкова лош. Имат изискване за прием две петици и една четворка. Лесно би се справила. Можеш да изкараш и три петици, ако обръщаш малко повече внимание на ученето.

Дейзи се нацупи.

— Всички предмети са толкова скучни.

— Разбира се. Но трябва да положиш усилие. Специалности те са свързани с изкуствата. Изучават се история, френски, литература, история на изкуството… и е близо до университета „Крайст Чърч“. Само помисли колко интересни хора можеш да срещнеш там. Впрочем — многозначително продължи Изабел — разбрах, че Едуард Пауърс ще следва в „Крайст Чърч“.

Дейзи въздъхна.

— Голяма хитруша си, а?

— Миналия уикенд излязох с Том.

— Как мина? Много повече се интересувам от твоя любовен живот, отколкото от това, което се опитваш да ми уредиш.

— Той спомена — невъзмутимо продължи Изабел, — че Едуард иска да знае къде ще кандидатстваш ти.

— Едуард Пауърс е приятно момче.

— Така каза и след последната ви вечеря заедно.

— Но не си падам по него — добави Дейзи и удари с крак по пода. — Никак. Не харесвам толкова кльощави момчета. Предпочитам да имат мускули. Знам, че не съм първа красавица и трябва да бъда благодарна на Едуард, че танцува с мен и се интересува що за човек съм. Но по-добре да остана сама, отколкото да се срещам с някого само защото съм… отчаяна дебелана, която трябва да тръгне с първия, решил да я заговори.

По бузите й изби руменина, най-ярка в средата, както когато бе дълбоко засрамена. За първи път бе толкова откровена с Изабел. Всъщност и със себе си.

За секунда приятелката й загуби ума и дума.

— Но навярно го харесваш като приятел — каза тя.

— Разбира се. Той наистина ми е приятел — усмихна се Дейзи. — Толкова е умен. И е страхотен джентълмен. Как може човек да не го харесва?

— Е, добре тогава. Аз ще кандидатствам в „Сейнт Анс“, така че ще имаш двама приятели. Освен това винаги си казвала, че държиш мястото да бъде красиво.

— На всяка цена — Дейзи най-сетне прояви интерес. — Не бих понесла да живея в сив индустриален град. Имам нужда от зеленина или поне красиви сгради.

— „Ракъм“ е от червени тухли — осведоми я Изабел, — но околността е прекрасна. Разходките из Оксфорд ще бъдат много приятни. Освен това има много музика, камерни представления, беседи. Можеш да членуваш в синдиката…

Дейзи погледна проспекта.

— Не е зле да започнеш да четеш по литература.

— Ако трябва да изуча повече от една Шекспирова пиеса, ще полудея. Приятели, романтика, селяни, шибана работа — каза Дейзи.

Изабел избухна в смях.

— Ужасна си. Причината е в госпожица Крауфорд. Тя прави всичко толкова противно.

— Може би история на изкуството. Нямам нищо против чести посещения в галерии и музеи.

— Тогава действай — широко се усмихна Изабел. — Благодари на щастливата си звезда, а не на мен. Трябва да зубря по три часа на вечер за кандидатстването в Оксфорд.

— Да.

Дейзи се усмихна на приятелката си, но мислите й бяха саркастични. „Трябва да се радвам, че не съм от класата на Изабел!“ Голямо щастие бе това, че тя нямаше шансове за Оксфордския университет. Едва ли някога щеше да блесне с нещо.

Близо до върха, но не и на него. Сякаш й бе писано да живее така.

Дейзи прекара следващите шест месеца в учене без особено старание. Подигравките почти бяха престанали, откакто Едуард Пауърс бе дошъл в училището, за да я види. Виктория Кембъл и подмазвачките й подхвърляха жестоки реплики, че Едуард тежи четиридесет килограма с мокри дрехи, но не ги изричаха твърде често. С известно злорадство Дейзи осъзна, че й завиждат.

За момичетата като Виктория не бе от значение дали едно момче изглежда добре, щом има пари и наследствена титла.

След смъртта на баща си Едуард щеше да стане сър Едуард, а съпругата му лейди Пауърс. Дейзи осъзна каква снобка е Виктория едва когато видя реакцията й, след като Изабел й каза, че Едуард е син на баронет. Съперницата й стана бледа като платно, а по-късно Дейзи изпита задоволство, когато я завари в библиотеката, забила нос в том на „Бъркс“, отворен на страница „Пауърс“.

— „Хадли Парк“ — мърмореше Виктория на новата си вярна сянка Катрин Джаксън. — Осем акра гора с дивеч, сграда от осемнадесети век, езеро и…

— Не си прави труда, Виктория. Зает е — тържествувайки каза Дейзи. После се упрекна за думите си, защото самата тя не проявяваше интерес към Едуард. Но изражението на Виктория й бе достатъчно.

— Твоят кльощак не ме интересува — отвърна Виктория, но се изчерви. — Двамата сте страхотна двойка.

— Да, да — Дейзи докосна герба на фамилията Пауърс и самодоволно се усмихна. — Яд те е, нали?

След това излезе, без да вземе учебника по история, за който бе дошла. Тръгна си като победителка.

Оттогава Виктория я избягваше, както и повечето други жестоки момичета. Дейзи се убеди, че преценяват съученичките си по стандарта на момчетата, с които излизат. Щом Дейзи бе привлякла вниманието на богаташки син, значи не бе такава неудачница. Въпреки че бе същата дебелана като преди, със същите лоши оценки.

През последните си години в училище Дейзи бе незабележима. Дори Изабел не я безпокоеше често, защото знаеше, че вече не се нуждае от закрила. Престана да пише и я завладя пълно безразличие. Издържа изпитите и успя да завърши с две много добри и една добра оценка, от което родителите и учителите й бяха безкрайно доволни.

Знаеше, че би могла да постигне и повече, но не виждаше смисъл.

Бе приета в „Ракъм“ със специалност история на изкуството и се обади, за да потвърди, че ще постъпи там. Когато родителите й пристигнаха да я вземат от „Сейнт Мерис“ за последен път, Дейзи изпита облекчение.

Вече бе зрял човек. В Оксфорд със сигурност щеше да бъде различно. Време бе за промяна в живота й.