Дяволът в теб

Петдесет и осма глава

Дейзи стоеше със Сорен и не можеше да събере мислите си, докато чакаше на вратата най-сетне да се позвъни. Магнус й бе предложил питие.

— Да успокои нервите ти — бе казал той, но Дейзи бе отказала. Искаше да бъде с ясно съзнание.

Щеше да бъде един от най-важните мигове в живота й, стига да не се окажеше злонамерена шега, но защо Джулия би й скроила подобен номер? Нима бе възможно да е толкова жестока? Или глупава? През съзнанието й преминаха какви ли не мисли, но дълбоко в сърцето си знаеше, че не са истина.

Едва ли вълнението в гласа на Джулия бе престорено. Дейзи закрачи нервно и когато най-сетне чу звън, се втурна към вратата, както правеше дебелата хлапачка в училище, щом прозвучеше последният звънец.

Магнус тръгна на крачка след нея.

Дейзи рязко отвори вратата, погледна Роуз и затаи дъх. Почувства световъртеж.

— Добре ли си? — попита Сорен, хвана я и погледна копието й, което стоеше срещу него. Другата жена също изглеждаше пребледняла и се подпираше на касата. — А вие? — пристъпи напред и подаде ръка на двойницата на Дейзи. — Казвам се Магнус Сорен — спокойно каза той и тази любезност накара Роуз да дойде на себе си.

— Аз съм Роуз Фиорело — представи се тя.

— Значи е истина — промълви Дейзи. — Близначки сме. Не зная какво се е случило.

— Заповядайте, госпожице Фиорело — учтиво я покани Магнус.

Роуз огледа великолепната къща. Изглеждаше като имот на фамилията Ротщайн. Всъщност, доколкото знаеше, Сорен бе по-богат дори от тях. Хвърли любопитен поглед към сестра си и се запита дали влечението към богати и безмилостни мъже е генетично заложено и у двете.

— Благодаря, господин Сорен — отвърна тя със същата учтивост.

— О, за бога! — намеси се Дейзи. — Не мислите ли, че би трябвало да си говорим на „ти“?

Този път Дейзи прие чаша шардоне, както и Роуз. Магнус тактично ги остави насаме в хола и каза на Дейзи да го повика, ако имат нужда от нещо.

— Аз съм осиновена в Ню Йорк — каза Роуз. — А ти?

— В Лондон. Кога празнуваш рождения си ден?

— На двадесет и осми юни. А ти?

— На дванадесети май — за секунда Дейзи бе озадачена, но после се засмя. — О, всъщност това е датата, на която са ме осиновили.

— И при мен е така — каза Роуз и за първи път се усмихна.

— Но агенцията, чрез която са ме взели, се намира в Лондон. Изчезнала е без следа.

— Както и онази в Ню Йорк — Роуз сви рамене. — Всичко това е много мистериозно. Чувствам се странно. Не те познавам, а си откраднала моето лице.

— Мисля, че ти си откраднала моето — подхвърли Дейзи и Роуз отново леко се усмихна.

— Значи търсиш родителите си?

— Да — Дейзи нетърпеливо се приближи към нея. — Имаш ли някакви сведения за тях. Защо са ни разделили?

Роуз поклати глава.

— Мисля, че не си приличаме чак толкова, Дейзи, защото на мен не ми пука. Баща ми почина, а майка ми живее тук, в града, и каквото и да са направили онези хора, които и да са, не ме интересува. Не би имало никакво значение за мен, дори ако бях зачената от анонимен донор. Вече попитах майка си, но не знае нищо, а агенцията е изчезнала. Никога не съм се измъчвала заради това.

Дейзи каза просто:

— Искам да сложа точка на миналото.

— Според мен човек може да стори това, като изгради бъдеще — сподели Роуз. — Държа да узная защо са ме отхвърлили. И дали наистина са ме изоставили.

— Последното ми се струва пределно ясно.

— Без информация не можем да узнаем какво е станало. Може би майка ни е била изнасилена и не е могла да се привърже към нас. Или баща ни е починал, а майка ни е останала без пукната пара.

Роуз се замисли за миг, но бързо се опомни.

— За мен вече няма значение. Бих се отказала.

— Значи сме различни — каза Дейзи, изведнъж обзета от негодувание заради безразличието на Роуз. Как бе възможно да не иска да узнае истината?

Роуз се усмихна.

— Ако ни погледне човек, не би казал.

Дейзи отвърна на усмивката й. Беше се добрала поне до част от семейството си, макар и тази висока красавица да не проявяваше интерес.

— Досега не бях предполагала колко съм хубава.

Роуз се засмя.

— Да, по-добре е от огледало. Мисля, че гласът ми би звучал по-добре с твоя английски акцент.

— Струва ми се твърде предвзет — Дейзи надникна в кухнята, където Магнус стоеше в очакване. — Повече ми допада американският.

— Трябва да ми разкажеш и за приятеля си.

— С удоволствие. Дано не мислиш, че е лоша идея да се опознаем — каза Дейзи. — Каквото и да са направили кръвните ни родители, не съм участвала.

Роуз въздъхна.

— Не виждам причина да не бъдем приятелки, но сестри…

— Не можем да отречем, че сме сестри — настоя Дейзи.

— Биологични. Израснала съм без теб.

— Но аз нямам никаква вина.

Роуз потъна в размисъл.

— Слушай, не зная дали би ти харесало да поддържаш връзка с мен. Аз съм работохоличка, живея за кариерата си, нямам приятел и гледам на майка си като на истински родител. Не вярвам да открием нещо общо помежду си. Не искам да те нараня, но това е истината.

— Не би ли искала поне да ме опознаеш? Това може да бъде първата стъпка.

Роуз сви рамене. Тя нямаше никакъв личен живот. Никакви приятели. Изведнъж изпита завист към Дейзи за красавеца, с когото излизаше, и вероятно пълния й с радост живот. Самата тя понякога се чувстваше самотна. Трябваше да го признае пред себе си. Не би й навредило да се сприятели с това момиче…

— Разбира се — усмихна се тя. — Защо не?

Цялото лице на Дейзи засия.

— Магнус! — извика тя. — Ела при нас. Би ли донесъл бутилката?

Попи се обади на издателите на Дейзи Маркъм.

— Здравейте — каза тя. — Мисля, че съм нейна сестра.

— Задръжте, ако обичате — каза женски глас. След миг прозвуча друг: — Офисът на Джулия Файн.

— Джулия Файн е редакторката на Дейзи Маркъм, нали? Зная, че звучи налудничаво, но мисля, че съм нейна сестра.

— Да, разбира се. Госпожица Фиорело, нали? Добре — озадачаващо каза секретарката и я накара отново да почака. След секунда заговори трета жена:

— Джулия Файн е на телефона — каза тя. — Роуз, радвам се да те чуя. Как мина срещата с Дейзи?

— Какво? — промълви Попи, напълно объркана. — Не се казвам Роуз, а Попи. Попи Алън. Какво става тук?

— Станало е недоразумение. Днес тук дойде друга жена, която се оказа сестра на Дейзи Маркъм.

— Невъзможно! — каза Попи. — Всичко това е някаква шега. Как сте се сдобили с онази моя снимка? И защо сте я сложили на задната корица на книга?

Джулия Файн замълча.

— Няма да се обадя на Дейзи, преди лично да се уверя.

— Можете да позвъните във всяка звукозаписна компания в Америка — хладнокръвно каза Попи — или да дойдете в хотела и да се видим във фоайето до рецепцията.

Щом чу, че жената е отседнала във „Виктрикс“, съмненията на Джулия, че е откачена шегаджийка, се разсеяха. Едва ли някоя откачалка можеше да си позволи това.

— Как да ви позная? — попита Джулия Файн.

— Ще бъда онази, чието лице е на корицата на книгата — отвърна Попи.

— Дейзи Маркъм е реално съществуващ човек — увери я Джулия. — Случайно да сте осиновена?

Попи притисна слепоочията си.

— Просто елате тук, госпожо Файн. Моля ви.

Джулия Файн погледна Попи и избухна в смях.

— Какво е толкова смешно? — гневно попита Попи.

— Извинявайте. Нерви — каза редакторката. — Колко сте вие? Да не би да сте клонинги? — подаде й няколко биографични справки и статии за Дейзи. — За съжаление нямам нищо за другата сестра.

— За какво говорите? — попита Попи. Държеше се агресивно, защото бе започнала да я обзема уплаха. Жената, чиято снимка държеше, бе нейна еднояйчна близначка.

— Едва ли ще ми повярвате, ако ви кажа.

— Опитайте.

— Имате две сестри, абсолютно еднакви с вас. Дейзи и жена на име Роуз Фиорело.

— Права бяхте, не ви вярвам — сопна се Попи.

Джулия я погледна.

— Госпожице. Ако ми позволите, ще ви заведа да видите сестрите си. Мисля, че в момента все още са заедно.

— Заповядай — каза Магнус. — Пийни малко вино. Помогна на сестрите ти.

— Не зная дали са ми сестри — промърмори Попи. — Предполагам, че с ДНК тест…

— Просто ги погледни — каза Магнус.

Роуз изсумтя.

— Това е твърде много. Не ми харесва. До тази сутрин бях единствено дете, а сега съм част от цяло котило.

— Мислиш ли, че на мен ми харесва? — извика Попи. — Сутринта знаех кои са родителите ми. Коя съм. А сега съм осиновена. Нямам представа какво става. Бог знае колко още има като нас. Може би Джулия е права, че сме клонинги и по света живеят още двадесет мои двойници — отпи голяма глътка вино. — Според мен това е шибан сюрреалистичен кошмар.

— Зная, че не бива да се намесвам, но бих искал да предложа нещо — тихо каза Магнус.

Попи престана гневно да се взира в Роуз и Дейзи и го погледна.

— Говори. Всяка капка здрав разум, която някой успее да влее тук, е добре дошла, поне за мен.

— И за мен — съгласи се Роуз.

— От опит зная, че за всичко се намира обяснение. Просто все още не знаем какво е то в случая. Не допускайте шокът, който изживявате, да ви заслепи.

— Ако имаш обяснение, да го чуем — настоя Дейзи с умоляващ тон. — Исках срещата със семейството ми да бъде щастлив момент, а сега всички тук ми се сърдят.

— Не се сърдя на теб — каза Попи, вече поуспокоена. — Не мисля, че имаш някаква вина.

— Първо, не сте клонинги, защото е невъзможно. Тризначки сте. Еднояйчни тризначки.

— Откъде знаеш, че не сме четири или пет? — попита Роуз.

— Не зная — смирено призна той, — но обмислям вероятностите. Дори тризнаците са рядко явление. Повечето четиризнаци не оцеляват дълго и шансовете човек да е тризнак са далеч по-големи, отколкото да е част от по-голямо „котило“, както се изрази Роуз.

— Продължавай — подкани го Роуз.

— Освен това вие сте сестри, осиновени на различни места, чрез различни агенции, и сте били кръстени с имена на цветя преди осиновяването… Не е трудно човек да открие общите неща. Особено като се има предвид, че и трите агенции явно са изчезнали без следа. Бих казал, че това определено навежда на мисълта, че се е случило нещо странно.

И трите жени, неговата Дейзи и двойничките й, се наведоха напред с еднакъв израз на интерес. „Гени — помисли си той. — Нещо доста силно“.

— Но какво, какво? — промълви Дейзи.

— Това вече не зная — отвърна Магнус. — Но очевидно някой не е искал този момент да настъпи и се е погрижил да предотврати срещата ви. Дали подбудите му са били добри или лоши, нямам представа.

Дейзи се намръщи.

— Ще се обадя на „Дженъс“ и ще съобщя това.

— Добра идея — каза Магнус. — Те са професионалисти, нека разнищят историята.

— Кои са „Дженъс“? — попита Роуз и Дейзи я осведоми.

Продължиха да разговарят до късно вечерта. Сорен слушаше, дълбоко заинтригуван. И трите явно изпитваха облекчение, че имат толкова различни съдби.

— Ако се бяхте захванали с недвижими имоти, не бих го понесла — сподели Роуз. Достатъчно вбесяващо бе, че в стаята имаше две жени, които бяха нейни точни копия. Различните области, в които преследваха кариера, и различните им убеждения я успокояваха. Вдъхваха й увереност, че е единствената и неповторима Роуз, а не отливка от калъп с предначертана съдба.

— Мразя бизнеса — сподели Дейзи. — А вие четете ли?

— „Форчън“ — отвърна Роуз.

— „Билборд“ — добави Попи.

— Забелязвам нещо, по което вие трите си приличате — каза Сорен. — Постигнали сте успех, всяка в своята област. Забележителен успех.

Момичетата се спогледаха и се усмихнаха.

— Така е — каза Роуз. — Не зная дали някога ще стигнем до дъното на тази история, но не мисля, че трябва да се нервираме. Човек може да полудее, ако започне да се рови в неща, случили се преди двадесет и пет години. Вече се познаваме — сви рамене. — Предлагам да продължим живота си.

— Лесно е да се каже — отбеляза Попи. — Но мисля, че си права. Точно сега имам доста проблеми за разрешаване.

— Не искам да ви загубя — възрази Дейзи. — Не може просто да се приберем по домовете си и да не се виждам с вас, освен при редките си трансатлантически пътувания…

Лицето й помръкна.

Сорен се усмихна.

— Дейзи, какво говориш? Ще останеш тук.

— Не мога да стоя цяла вечност. Трябва да пиша книга.

— Би могла да пишеш навсякъде, където може да се включи лаптоп. В къщата ми има предостатъчно контакти.

— Имам апартамент в Лондон…

— Запази го, за да отсядаме там.

— А и родителите ми…

— Ще им намерим жилище тук или ще ти гостуват. Полетът трае само пет часа.

— Те са моето семейство.

— Да, както и сестрите ти. И аз — изтъкна Сорен. — Стига игри. Това е твоят дом.

Магнус сервираше шампанско, кафе и сок, докато трите момичета продължаваха разговора си. Не можеше да престане да се взира в тях, но това бе човешко. Радваше се да види Дейзи толкова щастлива. Бе готов на всичко за своята награда, упорито преследвана с години. Щеше да се добере до отговорите заради нея, за да я направи още по-щастлива. Отдавна таеше в себе си подозрение, че Дейзи го отхвърля, защото й липсва самоуважение, и причината за това е мисълта, че е била изоставена от биологичните си родители, без да има представа какви са фактите. Въпреки че до нея седяха сестрите й, които имаха същата външност, той не изпитваше влечение към тях. Неговото момиче бе различно. Трите бяха различни и жената, в която се бе влюбил до полуда, бе единствена.

Нямаше търпение да остане насаме с нея и когато най-сетне Дейзи изпрати сестрите си около полунощ, с прегръдки и целувки по бузата, той затвори вратата и я погледна.

— Е? — каза. Магнус.

Дейзи поклати глава.

— Струва ми се като сън. Никога не бих повярвала, ако не го бях видяла с очите си.

— Може би вече ще получиш някои отговори.

— Може би. Поне зная, че имам две сестри на този свят.

Магнус се наведе към нея, целуна я толкова нежно, че устните му едва докоснаха нейните, и плъзна ръка около талията й. Устните й се разтвориха, очите й заблестяха и той почувства топлотата на тялото й.

— Не искам да бъдем само гаджета. Вече не ми е достатъчно. Не мога да понеса мисълта да се разхождаш, без да се знае, че си моя.

Дейзи настръхна и не дръзна да проговори.

— Искам да се оженим — настоя Магнус. — Възможно най-скоро.