Дяволът в теб

Шестдесет и шеста глава

— Надявам се да съм се представила добре, Роберто — замърка момичето.

Той се надигна и сатененият чаршаф се свлече по подпухналото му тяло, което бе в грозен контраст с младата й здрава плът с нежна кожа. Изгледа я намръщено и я накара да сведе поглед.

— Искам да кажа, принц Роберто — поправи се тя. Мразеше го, но трябваше да заслужи двете си хилядарки, а и искаше да запази безплатния си апартамент и личен шофьор.

— Така е по-добре — каза Роберто. Никога не позволяваше на тези уличници да се обръщат към него само по име. — Що се отнася до представянето ти, напоследък ставаш все по-безинтересна. Следващия път се постарай повече.

— Разбира се, принц Роберто — обеща момичето и наведе глава, за да прикрие яростта в очите си, докато събираше дрехите си. Бързо щеше да се облече и да си тръгне. Нямаше право да ползва банята в разкошния му хотелски апартамент. Роберто обичаше да се уединява след секс и самодоволно да си почива, и жените, които го обслужваха, се стараеха да не се бавят дълго.

Това бе един от многобройните му капризи.

След като манекенката си тръгна, Роберто Париджи дълго пуши от любимите си кубински пури. Поръча си чаша десертно вино и бисквити. Обожаваше този ритуал, който бе възприел, след като братовчед му Луиджи бе споделил, че го прилага. Чувствена наслада, следвана от удоволствието от добрите пури и вино. Това винаги му напомняше за най-сладката победа в живота му. За да се надсмее над братовчед си и вещицата, за която се бе оженил, след като бе изиграл съвършено ролята си на скърбящ роднина, се бе оттеглил и дълго бе пушил от неговите пури и пил от виното му.

Вкусът бе неповторим.

Днес, докато сръбваше от своето vino santo23, Роберто пропусна съобщението, оставено в апартамента му. Бе получено по факс от сеньор Гручи, който не го бе погледнал, защото не смееше да се намесва в плановете на шефа си. Роберто машинално се облече и напусна хотела. Шофьорът му го чакаше в лимузината, за да го откара обратно на „Виторио Емануеле“.

Нямаше представа, че го очаква нещо необичайно. За него бе ден като всички други.

Попи намери място за паркиране. Не бе законно, но щяха да платят глоба, както всеки шофьор в Рим. Това не бе проблем. Не ги интересуваше дори дали полицията ще откара колата им. Важното бе само да стигнат навреме до апартамента на Роберто.

Попи слезе и простена, когато раздвижи изтръпналите си крака. Застанаха пред сградата на номер осемдесет. Бе модерна и лъскава и се открояваше сред старинните къщи, църкви и дворци. Тя погледна сестрите си.

— Готови ли сте, момичета?

Дейзи подаде ръка на Попи, а после и на Роуз. Роуз усети, че очите й се премрежват от сълзи, които бликнаха, когато заговори.

— Знаете ли, за мен няма почти никакво значение какво ще правим с него. Защото най-сетне чувствам, че съм намерила сестрите си.

Дейзи се усмихна.

— И за мен. Все пак има значение, Роуз. Да дадем урок на това копеле.

— Но не разбирам — учтиво каза сеньор Гручи. Озадачено погледна трите жени. Определено бяха от типа, който Париджи харесваше: невероятно красиви, макар и малко по-възрастни от обичайните му компаньонки, с екзотичен чар. Очевидно тризначки. Е, бе напълно в стила на шефа му да потърси нещо повече от традиционните мъжки фантазии за близначки. Но нали Париджи трябваше да се прибере след сеанс с онази французойка?

Секретарят се поколеба. Предпазливостта му се сблъска с неизменния страх. Париджи не обичаше други мъже да се месят в отношенията му с проститутките. Само той имаше право да ги обижда или гони. На никого от персонала не бе позволено да се държи грубо с жена, преди Роберто да й се насити.

— А аз напълно разбирам — решително заяви Роуз. — В замъка ни казаха, че е станало недоразумение, и ни изпратиха тук — говореше с престорен тексаски акцент. — Предложиха ни доста високо възнаграждение, господине, и пътувахме на негови разноски с „Конкорд“ до Лондон, а после дотук с „Гълфстрийм IV“. Ако поръчката бъде отменена, агенцията ни ще поиска неустойка за…

Гручи пребледня.

— Не разговаряйте с принца с този тон.

— Зная — нехайно каза Роуз. — Хайде, момичета, да вървим.

— Не! Почакайте!

Гручи попи потта от челото си. Проклети кучки! Какво да прави? Бяха летели с „Конкорд“, а после с „Гълфстрийм IV“, един от четирите самолета на компанията. Пресметна колко е струвало пътуването им. Роберто бе платил доста и навярно би искал да види стоката. Тризначки. Това бе необичайно. Похотливо ги огледа с крайчеца на окото си и погледна часовника си.

— Принцът трябва да пристигне всеки момент — каза той. — Можете да почакате тук, в коридора.

За щастие не се наложи да чакат дълго. Нервите на Дейзи бяха обтегнати. Попи стискаше ръката й и се опитваше да я успокои, за да не ги издаде. Самата тя не бе наясно какво изпитва. Гняв, нетърпение, любопитство, ненавист, напрежение… всичко това се бореше в нея, но маниерите, които бе усвоила в скъпо частно училище, й дойдоха на помощ за първи път в живота й. Прикри чувствата си зад маска на спокойствие и хвърли поглед към Роуз. Очите й святкаха като на кобра и Попи бе доволна, че не е на мястото на Роберто Париджи.

— Принцът вече е тук — дребничкият мазник се върна при тях. — Влезте в хола.

Придружи ги дотам. Роберто не обичаше край него да се мотаят хора от персонала, когато е в компанията на жени. Това го изпълваше с презрение и срам. Роберто бе обсебен от собствената си порочност, гласът на съвестта му отдавна бе заглушен, но чувството му за достойнство безспорно бе живо.

Не се срещаше открито с компаньонки или скъпи държанки и сеньор Гручи бе свикнал да се преструва, че не забелязва присъствието им.

— Добро утро, принце — промълви той. — Предполагам, че портиерът ви е съобщил, че имате гости. Аз не съм ги видял.

Това бе нормалният, дискретен начин за съобщаване, че са пристигнали проститутки.

Роберто примигна. Не бе поръчвал компания. Сигурно бе станало недоразумение в някоя от елитните агенции, към които се обръщаше понякога. Но сега имаше Елен и не им се бе обаждал най-малко от месец…

Не желаеше да изясни въпроса в присъствието на Гручи.

— Свободен сте — каза той.

— Благодаря, принце — отвърна Гручи с лек поклон и се оттегли. Бе доволен, че ще има дълга обедна почивка.

Щом вратите на асансьора изсъскаха и се затвориха след Гручи, Роберто отвори позлатената двойна врата на хола си, за да изгони кучките с подвити опашки. Не обичаше грешки, особено след сеанс с Елен, когато бе твърде изтощен за…

На дивана му седяха три млади жени. Примигна. Бяха красавици, с дълги и лъскави черни коси, стройни, с леко матова кожа и високи, изпъкнали скули. Наистина бяха прелестни, любимият му тип жени. Учудено втренчи поглед в тях, когато забеляза, че изглеждат съвсем еднакво. Еднояйчни тризначки.

Първата му мисъл бе одобрение за идеята на Мадам, която ги бе изпратила. Не ги искаше сега, но би могъл да им се наслади по-късно. Пристъпи напред и трите момичета станаха.

— Не съм ви поръчвал — каза той на италиански.

Роуз заговори. Предишната вечер внимателно бе обмислила точно какво да каже.

— Вие сте принц Роберто Париджи — започна тя. — Аз съм графиня Роуз Париджи. Това е графиня Дейзи Париджи, а това е графиня Попи Париджи. Вие сте убили баща ни, граф Луиджи, и майка ни, графиня Мозел. Открихме ви. Знаем цялата истина и сме дошли за отмъщение.

Отначало Роберто помисли, че сънува или че френската кучка е сипала в питието му някакъв халюциноген. Но видя очите им.

Сърцето му се разтуптя и се почувства замаян. Залитайки, се довлече до едно кресло и седна. Лицето му стана мъртвешки бледо.

— Нима сте си въобразявали, че няма да задаваме въпроси? — попита Дейзи.

В очите му проблесна лъч надежда.

— Зная, че сте се разтършували. Но не разполагате с нищо. Не можете да докажете нищо!

Роуз се усмихна.

— Ние сме дъщери на Мозел. Знаете ли какво е станало с нас, след като сте се опитали да ни погребете? Разбира се, че знаете. Със сигурност сте поискали сведения от „Дженъс“, когато сте ги сплашили.

Беше ги получил и никак не му бяха харесали. В него закипя гняв, примесен със страх.

— Имали сте късмет — каза той.

— Не. Сами сме постигнали всичко — каза Роуз. — А вие сте откраднали това, което имате. Тук сме, за да си го върнем. До последния цент. И за да се погрижим да бъдете разобличен и да изживеете последните си дни в затвора. Знаете ли какво ще стане, Роберто? Нямате деца и вече не сте в състояние да създадете. Ще умрете в позор и ние ще наследим всичко — компанията, замъка и титлата.

— Титлата? — запелтечи той. — Циганчета… отрочета на една вещица…

Роуз заплашително пристъпи към него. Макар и по-ниска и по-слаба, сякаш го превъзхождаше.

— Да — процеди тя през зъби. — Циганки ще носят титлата принцеси на замъка Париджи. Ще поръчаме портрет на майка си, който ще закачим във фоайето на дома, в който са живели вашите… нашите предци. Може би ще успеем да издирим близките на майка си… щом толкова мразите циганите. Представете си как те се настаняват в замъка и се наслаждават на всичко, което е било най-ценно за вас през целия ви живот…

— Добра идея, Роуз — каза Дейзи. — Да напълним онази стара сграда с циганчета…

Роберто затаи дъх. В присвитите му очи се изписа неистова омраза, а после страх. Сложи ръка на гърдите си, престана да диша и се свлече на пода.

Момичетата го погледнаха.

Роуз реагира първа. Седна върху сгърченото тяло и енергично започна ритмични притискания на гърдите и изкуствено дишане. Дейзи се втурна към телефона и позвъни на портиера да повика линейка. Докато Роуз оказваше първа помощ, Попи се отърси от паниката, която я бе обзела, и грабна аптечката от банята. Изсипа съдържанието й, намери шишенце аспирин и развъртя капачката така трескаво, че се разхвърчаха таблетки. Втурна се обратно в хола, където Роберто вече дишаше на пресекулки и устните му трепереха.

— Аспирин? — попита Роуз.

Попи кимна.

— Дай го — Роуз строши една таблетка в шепата си и я пъхна в гърлото му. Той инстинктивно преглътна, докато се опитваше да си поеме въздух. Вратите се отвориха и нахълта портиерът на сградата.

— Получи сърдечен удар — каза Дейзи.

— Повиках линейка.

— Можете ли да оказвате първа помощ? — попита Роуз и имитира сърдечен масаж. Портиерът кимна и тя погледна Роберто. Все още бе блед, но дишаше равномерно и се взираше в тях с очи, в които се четеше ненавист и ужас.

— Ще се оправи — каза Роуз. — Да излезем — обърна се към портиера на разваления си италиански. — Аз съм графиня Роуз Париджи — продължи тя. — Погрижете се за чичо ми Роберто. Не сме уредили сметките си с него — погледна Роберто в очите. — Няма да ви се размине лесно — каза тя. — Пригответе се, Роберто, защото ще се видим в съда. Съсипването на репутацията ви започва още сега. Щом се върнем в хотела си, ще дадем първите интервюта. Мисля, че журналистите ще бъдат предоволни. Защото…

Дейзи се усмихна и довърши мисълта на сестра си:

— … от това ще излезе страхотен материал.