Дяволът в теб

Четиридесет и втора глава

Самолетът се спускаше над Манхатън. Дейзи погледна през прозореца. Градът блестеше от топлото следобедно слънце. Бе седяла неподвижно шест часа, но полетът бе приятен и се чувстваше заредена с енергия. Радваше се, че ще прекара известно време далеч от Лондон.

— Мога ли да взема това, госпожо? — попита стюардът с чаровна американска усмивка.

Дейзи побутна високата си кристална чаша.

— Разбира се.

Не пиеше много по време на полет, но бе поискала две чаши шампанско малко преди кацането, за настроение.

— Среща със специален човек ли имате?

Дейзи се замисли.

— Може би — каза тя.

Странно бе да дойде тук без планове. Бе резервирала стая във „Виктрикс“, за който се твърдеше, че е най-великолепният хотел в един град, прочут с луксозните си хотели.

Не бе разочарована. Оказа се висока сграда в стил „арт деко“ с прекрасен изглед към Сентръл Парк. Докато попълни формулярите за регистрация и разгледа разкошното фоайе с мраморни колони, фонтани и саксии със зелени растения, багажът и бе отнесен и когато се качи с асансьора на двадесет и третия етаж, вече я очакваше в стаята й, до голямото двойно легло. През огромните прозорци се виждаше слънцето, което вече се спускаше зад короните на дърветата в парка и високите сгради на Манхатън. Имаше скъп килим, мебели, напомнящи за епохата на Регентството, вана, достатъчно голяма, за да плува в нея, работеща камина и толкова факс апарати, че би могла да управлява цяла бизнес империя.

Дейзи взе ароматна узряла нектарина от купата с плодове и отхапа. Беше превъзходна, точно както бе очаквала.

Е, ако целта й бе да забрави Едуард Пауърс, бе дошла на най-подходящото място.

Влезе в банята, облицована с мрамор, за да вземе душ. Имаше предостатъчно безплатен шампоан и лосиони. Чудесно. Щеше да се почувства ободрена и готова да прекара една приятна вечер навън.

„Какво от това, че не познавам никого?“, дръзко си каза тя. Живееше в деветдесетте. Една жена можеше да влезе сама в заведение, без да се смущава. Щеше да поговори с администратора. В хотел като този навярно можеха да й препоръчат добри развлечения.

Веднага щом седна до бара, усети, че всички мъже гледат към нея.

В списанията се говореше, че в Ню Йорк е истински кошмар. На всеки пет необвързани жени се падал по един свободен мъж, така че младите госпожици и отчаяните разведени жени трябвало да се състезават за малкото останали заклети ергени.

Това не безпокоеше Дейзи. Сърцето й вече бе разбито и нямаше смисъл да мисли за каквото и да е бъдеще. Знаеше, че изглежда добре, и разполагаше със собствени пари. „Ако ме харесат, добре, ако не, страхотно“, помисли си тя и избра табуретка точно в средата на бара.

Беше в „Льо Спинас“, изключително луксозен ресторант в центъра на града, обзаведен като Версай и почти толкова скъп. Предястията струваха двадесет долара, а чаша вино бе почти на същата цена. „Не съм дошла тук, за да бъда пестелива, за бога“.

Предизвикателно погледна множеството господа с костюми, които се взираха в нея. Бе изправила косите си и облякла семпла рокля от сребрист шифон, която чудесно се съчетаваше с цвета на очите й, жилетка от сива дантела, сандали и кашмирена бледорозова пелерина, която бе оставила на гардероба. В кадифената си чанта имаше билети за „Клетниците“ и бе решила да пийне коктейл и да хапне нещо преди постановката. За каква ли я смятаха тези мъже? Елитна проститутка? Вероятно някои от тях предполагаха, че е такава.

„Е, всички вървете по дяволите“, каза си Дейзи и приветливо се усмихна на барманката. Започваше да се превръща в мъжемразка.

— „Кин Роял“, ако обичате — поръча Дейзи, когато момичето престана да обслужва бизнесмените със златни часовници, които седяха до нея.

— Разбира се, госпожо — защо всички американци се обръщаха към нея така официално? Започваше да се чувства като кралска особа. — Само ми покажете документ за самоличност, ако обичате.

Дейзи примигна. Документ за самоличност? О, разбира се, американците не сервираха алкохол на хора под двадесет и една години. Глупав пуританизъм.

— На двадесет и три съм — услужливо каза Дейзи.

— Вярвам ви, госпожице, но трябва да видя документ за самоличност.

— Например?

— Шофьорска книжка, паспорт.

Дейзи започна да се изчервява. Привлече вниманието на доста хора. Това нямаше нищо общо с дръзките й намерения да се позабавлява сама в Ню Йорк. В погледа на барманката не се долавяше и най-малък признак за снизходителност. „Злобарка“, помисли си Дейзи.

— Слушайте — убедително заговори тя. — Не съм американка, така че не нося шофьорската си книжка, а паспортът ми е в хотела…

— Съжалявам — каза барманката и се обърна.

Лицето на Дейзи пламна. Не можеше да повярва. Бе облечена така, а щяха да я изхвърлят от бара. Всички я зяпаха. Искаше да си каже, че е просто дребно недоразумение, но гореше от срам. Трябваше да стане от табуретката и да си тръгне, но не помръдна.

— Кейти — каза плътен басов глас до нея.

Барманката веднага се завъртя.

— Да, господин Сорен?

— Младата дама е на двадесет и три години. Мога да гарантирам за нея.

Дейзи погледна мъжа, който бе заговорил. Бе около тридесет и пет годишен, със загар и мускулесто тяло, скрито под тъмносив костюм. Имаше тъмноруси коси, скандинавски черти и осанка на викинг.

— Разбира се, господин Сорен.

Беше привлекателен, но Дейзи не желаеше съжалението на някакъв богат сноб. Чувстваше се дълбоко унизена:

— Не познавам този човек — рязко каза тя и слезе от табуретката.

Момичето се поколеба и погледна Сорен, сякаш очакваше знак как да постъпи.

— Не се познаваме, все още — нехайно каза Сорен. — Но мога да ви уверя, че е на двадесет и три години, защото това е Дейзи Маркъм.

Дейзи застина с поглед, прикован в него.

— „Кин Роял“ — каза момичето — веднага, за сметка на заведението. Извинете за неудобството, госпожо — смутено се обърна към Сорен. — Господин Сорен, надявам се, че не съм обидила никого…

„Кой е този мъж, за бога?“, запита се Дейзи. Да не би ресторантът да бе негова собственост?

Казваше се Магнус Сорен. Правилно бе предположила, че е скандинавец. Бе роден в Швеция, но от десет години работеше в Ню Йорк и бе получил американско гражданство.

— Компанията ми работи в областта на медиите. Имаме широки интереси, свързани с книгоиздаване, кино, телевизия и няколко списания. Старая се да се съобразявам с новите тенденции. Миналия месец предизвикахте голяма сензация. Често чета подобни материали. Видях снимката и биографията ви и бях впечатлен — суховато завърши той.

— Не мога да повярвам, че сте запомнили лицето ми от една снимка — каза Дейзи. — Е… благодаря.

— Съгласието ви да пийнем заедно е достатъчен израз на благодарност.

— Не ме попитахте какво правя тук сама — изтъкна тя.

— Защото не е моя работа.

Дейзи повдигна чашата си към него.

— Много сте тактичен.

Той избухна в смях.

— А вие сте много забавна.

— Щях да ходя на театър — каза Дейзи — след вечерята, за която нямаше да остана, ако не ми бяха донесли „Кин Роял“.

— А аз тъкмо щях да се прибирам у дома след дълга и скучна делова среща. Какво щяхте да гледате?

— „Клетниците“.

— Но това е твърде класическо. Не сте от типа момичета, които обичат класика. Струва ми се, че повече би ви допаднало „Чикаго“. Може би ще ви убедя да промените плановете си и да отидем заедно.

— Разбрах, че е невъзможно да се намерят билети — каза Дейзи.

— Няма невъзможни неща, освен „Ред Сокс“ да спечелят световна титла — Сорен извади мобилния си телефон. — Извинете ме за момент — проведе кратък разговор с някого и отново се обърна към нея. — Готово, имаме места в ложата.

— Впечатлена съм — сподели тя.

— Добре — усмихна се той. — Именно това е целта.

— Как се казва компанията ви? — попита Дейзи.

— „Сорен Ентърпрайсиз“.

Излязоха от театъра в девет. Представлението истински й бе харесало, но бе изтощена и й се струваше, че ще заспи права.

Сорен бе направил някаква магия, за да уреди места в ложата. Бяха пропуснали вечерята, но покрай тях често минаваха сервитьори, които носеха табли с малки сандвичи от черен хляб с пушена сьомга, сребърни кани с охладено шампанско, миниатюрни пици и хайвер.

Дейзи с интерес следеше действието и Магнус не се опитваше да я заговори. Чувстваше се малко нервна, защото това бе истинска среща с мъж, влиятелен почти колкото Руди Джулиани, а още преди антракта бе започнала да клюма.

— Изглеждаш много уморена — отбеляза Сорен. — Да повикам ли шофьора си, за да те откара?

— Ще издържа до края — заяви Дейзи. — Сега е моментът да опиташ късмета си с мен, а? Нямам сили да се съпротивлявам.

Леко залитна, докато говореше.

— О, не! — намигна й той. — Не би било забавно. Искам жените да ми казват „да“, когато са с напълно ясно съзнание.

Все пак не би се изненадала, ако се бе опитал да пофлиртува с нея, когато се качиха в лимузината, лъскав черен звяр, който ги чакаше отпред след края на спектакъла. Но той просто нареди на шофьора да кара към „Виктрикс“.

— Когато поспиш, ще се почувстваш по-добре — подаде й визитна картичка със златист надпис и тя я пъхна в чантата си. — Обикновено не чакам момичето да ми се обади, но ако имаш настроение да хапнем заедно утре, позвъни ми. Зная един чудесен ресторант.

— Благодаря — сънено отвърна тя.

Лимузината спря пред хотела и Сорен помогна на Дейзи да слезе. Целуна ръката й.

— До утре — каза той.

— Много сте самоуверен, господин Сорен — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Сорен и отново се качи в лимузината.

Дейзи се дотътри до асансьора, качи се в стаята си, със сетни сили се съблече, просна се върху покривката на леглото и моментално заспа.

На сутринта се събуди рано, когато през прозореца едва започваше да нахлува светлина. За миг не можа да си спомни къде се намира, но постепенно всичко изплува в съзнанието й. Питието… Магнус Сорен.

Бавно се усмихна. Господи, колко романтично. Магнус Сорен, а? Спомни си колко бе привлекателен и галантен. Но не можеше да бъде сигурна, че е такъв, защото вечерта разсъдъкът й бе замъглен от алкохола.

Усещаше хлад. О, да, дори не бе успяла да се пъхне под завивките. Лежеше гола. Това означаваше, че не е могла нито да изтрие грима си, нито да измие зъбите си. Изтича до банята да провери как изглежда. За щастие не бе твърде зле. Бързо напълни ваната и почисти лицето си от размазания грим.

След като се изми, изсуши косите си и сложи нов грим, Дейзи разопакова багажа си. Облече елегантна бяла рокля на цветя, която стоеше чудесно с колан от крокодилска кожа и бели обувки. Беше свеж и секси тоалет. Усука косите си на френска прическа, сложи червило и руж и очерта очите си с молив, за да не изглеждат притворени. „Не е зле — каза си тя. — Полъх от шестдесетте“.

Дали бе достатъчно красива за Магнус Сорен? Разбира се. Извади визитката от кадифената си чанта.

Под името Магнус А. Сорен имаше надпис: Президент и главен изпълнителен директор на „Сорен Ентърпрайсиз“.

Беше едва седем сутринта, но в Англия вече бе обяд. Дейзи набра номера на Тед Елиът.

— Само за да си почина, Тед. Не, не изоставам с книгата. Кажи ми нещо, чувал ли си за фирма, наречена „Сорен“? — изслуша отговора му. — Добре. Просто любопитство. Ще поговорим, когато се върна.

Интересно. Явно Магнус Сорен бе постигнал всичко сам. Бе започнал с малка издателска къща в Стокхолм, а след това бе закупил рекламна агенция и империята му се бе разраснала. Смятаха го за преуспял млад предприемач, само на тридесет и седем години.

Бе понечила да попита дали е женен, но бе премълчала въпроса. Нямаше намерение да скача в леглото с първия срещнат. Единственият мъж за нея бе Едуард, а не Магнус Сорен. „От твърде висока класа е“, помисли си Дейзи.

Все пак не би било зле да има приятел… при това богат и влиятелен. Мъж, който да й бъде прикритие, докато търси начин да раздели Уина и истинския си любим.

Потупа с палец по визитката и взе решение да се обади. Наближаваше обяд, а бе гладна.

— „Сорен Ентърпрайсиз“ — каза женски глас с професионална учтивост.

— Бихте ли ме свързали с Магнус Сорен, ако обичате?

— Кой го търси? Ще видя какво мога да направя — уклончиво отвърна жената.

— Обажда се Дейзи Маркъм.

— Госпожице Маркъм — припряно заговори тя. — Разбира се, почакайте само момент.

Дейзи бе поласкана. Явно Магнус бе наредил, ако позвъни, да я свържат незабавно.

— Дейзи — каза Магнус. — Добре ли спа?

— Чудесно.

— Радвам се да го чуя. Да се срещнем в единадесет в „Бо Арт“, а?

— Добре — каза Дейзи.

— Идеално, до тогава! — каза Магнус и затвори.

Дейзи заби старателно лакираните си нокти в дланта си. Дали това не бе лудост? Дълбоко в себе си знаеше, че все още е влюбена в Едуард Пауърс.

Погледна стройното си тяло със съблазнителни извивки и красив тоалет и си спомни за онази вечер, в която дебелата Дейзи, която никой не харесваше, бе слязла с тромава походка от автобуса и момчетата й бяха дали оценка по десетобалната система. По дланите й изби пот само при мисълта за това. Кой я бе поканил на танц тогава? Кой я бе спасил? Едуард.

Сигурна бе, че той е съдбата й. Мъжът, който бе намерил в нея нещо привлекателно, когато бе дебело, грозно пате.

Понякога Дейзи се чувстваше като измамница. Бе свикнала да бъде отхвърлена, това бе в кръвта й. Писането я бе избавило, но не и от прокрадващото се чувство на неудобство. Нищо чудно, че отново се бе обърната към Едуард в Оксфорд, където никой друг не би й се притекъл на помощ. Със сигурност тогава я бе обичал. Но сега бе женен за друга.

Трябваше поне да опита да се отърси от тази обсебеност от него. Магнус Сорен бе динамичен в привлекателен. Може би трябваше да се възползва от шанса си. Не желаеше да си казва: „Съмнявам се, че ще се получи“.

Ресторантът „Бо Арг“ бе малко бижу на Ъндър Ийст Сайд, с градина и маси от ковано желязо. Когато пристигна Магнус я чакаше.

— На дневна светлина си също толкова красива — каза той, изправи се и я целуна по бузата. — Забележително.

Дейзи му се усмихна. И тя си бе помислила същото за него. Наистина бе невероятно чаровен. Очите му бяха тъмнозелени на кафяви петънца, а русите му коси контрастираха с широки рамене, мощен гръден кош и строги черти. За разлика от много американци, не носеше някакви аксесоари. Нямаше игла на вратовръзката нито пръстен с голям камък. На ръката му нямаше и венчална халка.

— Е, какво би препоръчал?

— Всичко — Магнус поиска меню. — Предлагат чудесна здравословна храна, ако си падаш по такава. Плодови салати, омлети от белтъци е ароматни подправки.

— Предполагам, че би трябвало да се храня здравословно — каза тя.

— Продължавай да спазваш сегашния си режим, защото какъвто и да е, очевидно резултатът е страхотен.

Дейзи се изчерви.

— Нали нямаше да ме сваляш?

— Разбира се, че ще те свалям — дяволито й се усмихна. — Дадох ти възможност да възстановиш силите си. Вече мога да открия сезона.

— Е — засмя се Дейзи, — благодаря, че ме предупреди.

— Ще поръчам хрупкав пържен бекон с домати, препечена филийка, пресен портокалов сок и кафе с канела — изрецитира той на сервитьора.

Това събуди апетита й.

— Същото.

— Мой тип момиче — когато сервитьорът донесе кана прясно изцеден сок, Сорен напълни чашите и вдигна своята за тост. — Мой тип момиче. Кажи ми нещо за себе си, което не бих могъл да узная, като чета цифрите за продадените копия от книгата ти. Имаш ли братя и сестри?

— Не, единствено дете съм. Всъщност съм осиновена — каза Дейзи.

След миг се запита защо бе споделила това. Беше нещо лично, за което никога досега не бе говорила.

— Интересно — той се вгледа в лицето й. — Никой не би могъл да го скрие от теб, разбира се. Имаш невероятни очи. Знаеш ли нещо за биологичните си родители?

— Не, защо? — попита Дейзи. — Никога не са търсили връзка с мен.

— Обяснимо — каза Магнус и учтиво премълча нещо, което се канеше да добави.

— Нямам нищо против да говорим за това — Дейзи бе забелязала, че се опитва да бъде тактичен. — Темата не ми е неприятна. Какво искаше да кажеш?

— Баща ми е бил осиновен. Дълго време не можеше да се примири.

— Аз никога не съм се замисляла — сподели Дейзи.

— Накрая откри, че баба ми и дядо ми са успели да го измъкнат от еврейско гето. И двамата са загинали по време на Холокоста. Донякъде се успокои, когато разбра, че истинските му родители са го обичали.

Дейзи бе впечатлена.

— Удивителна история.

Сорен поклати глава.

— Не исках да преминаваме към сериозни теми, поне до довечера — каза той.

— Значи ме каниш на вечеря? — попита Дейзи.

— Разбира се. Едва ли имаш други планове, но дори и да имаш, ще ги отмениш.

Поклати глава.

— Ти си много самонадеян мъж — отбеляза тя.

— Може би — усмихна се Магнус Сорен. — Разчитам повече на себе си, отколкото на съдбата.