Дяволът в теб

Петдесет и четвърта глава

В Ню Йорк валеше. Сиви дъждовни струи се изливаха от навъсеното небе, по което не се виждаше нито едно синьо късче. В студената бетонна джунгла на Манхатън свиреше вятър и издигаше във въздуха найлонови торбички и пластмасови чашки от кафе. Беше януари, сърцето на мразовитата зима.

Дейзи Маркъм не чувстваше студа. Бе получила безброй съвети от отзивчиви читатели, които бяха я накарали да се чувства обичана и желана, но не се бяха оказали особено полезни. Единственото, което й се бе сторило ценно, бе анонимно предложение да се обърне към детективска агенция „Дженъс“ в Съединените щати.

Беше го направила и затова бе пристигнала тук.

Дейзи вървеше по Пето Авеню, плътно загърната в зимното си палто, под което бе с вълнена рокля и непромокаеми високи ботуши. Изглеждаше чудесно и се чувстваше изпълнена с енергия, въпреки времето. Намираше се в Ню Йорк и имаше важна работа.

„Дженъс“ бяха наследници на гиганта „Крол Сикюрити“, доайени сред компаниите за детективски разследвания, които бяха разполагали с мрежа почти колкото тази на ЦРУ. „Крол“ имаха изключителна репутация и навярно услугите им бяха скъпи, но Дейзи бе уморена от напразно търсене.

Искаше час по-скоро да открие биологичните си родители.

Кантората не изглеждаше така, както си я бе представяла. Намираше се на Двадесет и трета улица, близо до великолепната сграда „Флетайрън“, чиято форма напомняше герой от анимационен филм, сплескан при падане в пропаст. „Дженъс“ се помещаваше в небостъргач с офиси, висок само четиридесет етажа. Подът бе застлан с мокет, а покрай стените бяха подредени червени саксии с фикуси. Интериорът не говореше за много пари, въпреки невероятно високите хонорари, но Дейзи предположи, че това е част от внушението за дискретност.

Забеляза, че вратите на всички офиси са затворени. Никакви стъклени кабини, през чиито стени всеки би могъл да чува разговорите в съседното помещение…

— Зная какво си мислите — Дъг Бъркшир, мъж на средна възраст с елегантен костюм и очила с дебели стъкла, който се бе заел със случая й, се усмихна малко самодоволно. — Всички стени са шумоизолирани. Обръщаме голямо внимание на вътрешната сигурност.

— На входа не преминах през никаква проверка — изтъкна Дейзи.

Усмивката му не изчезна.

— Защото вече сме ви проверили. Просто предпазна мярка, нали разбирате?

— Искам да открия биологичните си родители — каза тя. Никак не го харесваше, но знаеше, че той е идеалният човек, на когото може да се разчита да свърши работата.

— Да, както ми казахте — разпери ръце. — Постарали са се да заличат следите си… но за нас не са неоткриваеми.

— Давате ли гаранции?

— Никакви. Сто хиляди долара, петдесет хиляди в аванс, без възвръщаемост.

Дейзи примигна.

— Колко?

Очите на Бъркшир алчно светнаха зад очилата.

— Можете да си го позволите, госпожице Маркъм. Това е цената.

— Откъде знаете колко мога да си позволя?

— Имате двадесет и шест банкови сметки в цял свят — тихо каза Бъркшир. — Балансът ви в „Барклис“ на Слоун Скуеър в девет часа сутринта местно време е бил четиристотин деветдесет и девет хиляди осемстотин седемдесет и две лири и шест пенса.

Дейзи се взира в него тридесет секунди.

— Всъщност бяха осемстотин шестдесет и четири…

Бъркшир поклати глава.

— Добавили са лихвата.

— Дяволски добри сте — каза Дейзи, възхитена, колкото и да не й се искаше да признае. — Наемам ви.

Тридесет минути по-късно Дейзи бе в хотелската си стая. Бе избрала „Парамаунт“, шикозен хотел близо до Таймс Скуеър с най-привлекателните пикола в Ню Йорк. Но й доскуча. След като бе изпълнила мисията си в „Дженъс“, започна да се пита какво да прави. Неволно се загледа в телефона. „Недей — каза си тя. — Няма смисъл да му се обаждаш“.

Магнус Сорен. Плейбой. „Новоизлюпен милиардер“, както го бяха нарекли във „Форбс“.

През последната година не бе имала връзка, по-дълга от месец. Беше се одобрила с Едуард, но вече гледаше на него само като на приятел. Бавно и постепенно бе осъзнала, че и двамата мъже в живота й са прави. За всичко. А тя, професионалната романтичка, винаги досега бе грешила.

Причината да не се обвърже с Едуард, когато бе имала възможност, бе ясна. Той просто не я привличаше. Дълбоко в сърцето си знаеше тази истина. Бе изпитвала само физическо влечение към Брад и приятелски чувства към Едуард. И с двамата бе готова да се задоволи с половината от това, което истински желае. Непрекъснато бе подхранвала чувството за отхвърленост от детството си и бе отказвала да даде на сърцето си всичко, за което копнее.

Дейзи се усмихна с тъга. Даряваше повече радост на милионите си читатели, отколкото на себе си.

Бе харесвала Магнус и бе изпитвала влечение към него. Но го бе зарязала.

„Умна постъпка, малката“, каза си тя.

Е, той не бе потънал в самосъжаление. Бе осъществил голямата си сделка и сега бе мечта за всяка жена, търсеща богат и известен съпруг. Макар и да се опитваше да го забрави, не можеше. За него се говореше в колоната на Найджъл Демпстър в „Тотлър“, „Харпърс“, „Воуг“… а „Хелоу!“ и „ОК!“ не можеха да му се наситят.

„Все още имам номера му — каза си Дейзи. — Мога да му се обадя“.

Пръстите я сърбяха да го стори. „Не! Защо да изглеждам жалка? Какво да му кажа? Че просто искам да го зърна?“

Дейзи изведнъж се отърси от колебанията. Не биваше да повтаря старите си грешки и да си казва, че не заслужава да бъде щастлива. Какво толкова, по дяволите, ако не желаеше да разговаря с нея, щеше да я разкара. „Ще го преживея — помисли си Дейзи. — Няма да ми бъде за първи път“.

— „Сорен Ентърпрайсиз“.

— Магнус Сорен, ако обичате.

— Секунда.

След кратка пауза заговори друг глас:

— Офисът на господин Сорен.

— Бихте ли ме свързали с него? Обажда се Дейзи Маркъм.

— От коя компания сте, госпожо?

— Приятелка — уверено отвърна Дейзи.

— Разбирам — равнодушието на жената бе вбесяващо. — Бихте ли продиктували името си буква по буква?

Дейзи изпълни молбата й.

— В каква връзка го търсите?

— Казах ви, че съм просто приятелка — напомни й Дейзи. Започваше да става нервна.

— Господин Сорен има много „приятелки“ — промърмори секретарката с нескрита враждебност. — Политика на фирмата е да питаме във връзка с какво се обаждате.

— Във връзка с Дейзи Маркъм — троснато заяви Дейзи. — Просто му предайте, че съм го търсила, по дяволите!

Затвори и закри лицето си с длани. Е, добре, поне бе събрала кураж да му позвъни…

Влезе в малката разкошна баня, напълни ваната с гореща вода и започна да сипва джинджифилово масло. Имаше секси аромат и поне докато е в банята, нямаше час по час да поглежда към телефона. Вероятно Магнус не бе в града. Тази вечер щеше да отиде на кино или може би на театър…

Телефонът звънна. Дейзи се втурна към него.

— Дейзи Маркъм — каза тя. Надяваше се гласът й да е прозвучал нормално, а не като писък.

— Магнус Сорен. Сигурно си гениална, щом си способна да ядосаш секретарките ми, Дейзи.

— Почакай да спра водата. Тъкмо се готвех да вляза във ваната.

— Продължавай да се събличаш, докато навъртам сметка — каза Сорен.

— Задръж.

Остави слушалката на леглото си. „Трябва да овладея положението“, помисли си Дейзи. Бързо спря водата и отново грабна слушалката.

— Къде си отседнала?

— В „Парамаунт“.

— Стая?

— 206. Слушай, Магнус, хрумна ми, че бихме могли да се видим… нали разбираш…

— Идвам веднага — каза Сорен и след миг прозвуча сигнал „свободно“.

През следващите десет минути Дейзи трескаво се зае с външния си вид. Изми зъбите си, намаза лицето си с крем, сложи нов грим, среса дългите си гарвановочерни коси и се преоблече. Тъмносинята вълнена рокля бе елегантна, но тя се боеше, че ще плувне в пот от вълнение. Избра дълга бяла рокля с цип и кашмирена жилетка. Този тоалет не се мачкаше и макар и консервативен, подчертаваше невероятните й форми и матовия оттенък на кожата й.

На всяка цена трябваше да го впечатли. Искаше да се държи уверено и шеговито и да бъде пълна противоположност на хленчещата нещастница, която бе видял последния път. Посегна към чантичката с „бижута за път“… Това бе последната лондонска мода. Богатите момичета имаха по един комплект резервни дрънкулки, които можеха да носят със себе си и да не се тревожат твърде много за застраховката. Женски играчки. Дейзи имаше огърлица от златисти перли, които щяха да смекчат яркия контраст на кожата й с бялата рокля. Сложи ги и пръсна парфюм на китките и в деколтето си. Избра „Хермес 64 Руфоборг“, любимия си аромат напоследък, малък къс от лятото сред зимната сивота…

Застана пред огледалото. „Много елегантно — помисли си тя. — Не е зле“.

На вратата се позвъни.

Дейзи отвори. На прага стоеше Магнус Сорен с тъмен костюм, който бе в контраст с русите му коси и светли очи. Тялото му бе толкова мускулесто, че навярно сакото бе ушито по специална кройка.

Бе зашеметяващ. Дейзи едва не се изчерви. Усети как зърната на гърдите й се втвърдиха. Добре че бе сложила сутиен с подплънки.

— Влез — хладно го покани тя. — Радвам се да се видим.

Сорен не отвърна. Влезе, затвори вратата и дълго остана загледан в нея.

— В града съм за кратко — непринудено каза Дейзи. — Реших, че не е зле да си поговоря с един стар приятел. Как си?

Приближи се и изпрати въздушни целувки към двете му бузи. Кокетни, хладни целувки на светска дама.

Магнус Сорен плъзна ръце около талията й и я притисна в прегръдката си. Когато Дейзи затаи дъх от изненада, той се наведе към нея. Чувствените й устни неволно се разтвориха и неговите жадно се впиха в тях, а зъбите му леко ги погъделичкаха…

Дейзи никога не бе изживявала подобно усещане. Ръцете му обходиха цялото й тяло и тя се предаде на завладяващите им ласки. Роклята се свлече в краката й като облак от бял ефирен плат и стегнатото й тяло с матова кожа остана по бяло дантелено бельо.

— Магнус…

— Шшт — задъхано каза той до шията й и ръцете му обхванаха гърдите й под сутиена.

В тялото на Дейзи нахлу гореща вълна. Сякаш разсъдъкът й се замъгли, а кожата й пламна от целувките му. Сорен я поведе към леглото и тя не се съпротиви.

— Харесва ли ти? Не се безпокой за куфара. Дженкинс ще се погрижи за него.

— Разбира се, сър — потвърди шофьорът и взе багажа на Дейзи. След изтощителен любовен маратон, продължил през целия следобед и дори вечерта, Магнус бе настоял да й помогне да събере нещата си и да напусне хотела.

— Ще отседнеш при мен.

Дейзи го целуна, малко смутена.

— Сигурен ли си, че е редно?

— Защо не? — изглеждаше учуден. — Ти си моята избраница, Дейзи.

Спряха пред красива кооперация в Гринуич Вилидж. Порталът бе с плъзгащи се железни врати, които се отвориха, за да влезе колата, а край оградата в стил „арт деко“ бликаха фонтани с причудливи фигури.

— Чудесно — каза тя с одобрение. — Кой е твоят апартамент?

Сорен се усмихна широко.

— Всичките. Цялата сграда е моя собственост. Влез, ще ти я покажа.

Покани я да влезе и я разведе из къщата. Бе разкошна, както бе предполагала, но Дейзи се изненада, че сред хладния интериор със скандинавски дизайн, съчетаващ дърво и светъл мрамор, Сорен е поставил саксии и водоскоци. В средата на къщата му имаше римски вътрешен двор с шадраван и алпинеум. В далечния край на градината се издигаха дървета, ябълково и черешово, а оградата, която отделяше имота от съседния, бе обрасла с трендафил. Горните етажи бяха пълни с ароматни тропически растения, папрат и лилии, като оранжерии с теракота на пода.

— Това е великолепно — възкликна Дейзи.

— Зимна градина — Сорен сви рамене. — Когато бях дете, в Швеция се стараехме да направим зимата приятна. Слагахме свещи навсякъде, за естествена светлина. Тук, в Ню Йорк, това не е необходимо. Искам край мен да има зеленина и когато не мога да бъда сред природата, да мога да се насладя на част от нея в дома си. Ако не съм обграден с растения, изпадам в депресия.

Сърцето на Дейзи преливаше от любов.

— Не мога да си те представя изпаднал в депресия.

Той й намигна.

— Защото не го допускам, скъпа — махна с ръка към растенията. — Вземам предпазни мерки. Ела да пийнем по нещо.

Сорен я заведе в приемната на приземния етаж, която бе застлана с мек килим, а в камината гореше буен огън. Дейзи изпита искрена радост. Навън цареше мразовита манхатънска зима, но между тези стени тя й се струваше на милиони километри. Беше с Магнус и най-сетне бе направила крачка към откриването на семейството си…

Сорен отвори шкаф, зареден с напитки колкото цял бар, и извади бутилка шампанско, украсена с цветя.

— „Перие-Жуе“. Любимото ми — каза Дейзи, когато той отстрани тапата и наля от златистата пенлива течност в две високи чаши.

— Зная — светлите му очи срещнаха погледа й и я накараха да се изчерви при спомена за това, което бе сторил с тялото й по-рано. — Чета всичко, свързано с теб.

— Аз също чета за теб.

Магнус се усмихна.

— Страхотен начин двама души да получават вести един за друг, а? Чрез пресата.

— Можеше да ми се обадиш.

— Ти също — погледна я сериозно. — Вече ти казах, че не желая да свиря втора цигулка след женен мъж.

— Тази история приключи.

— Значи ще се оженим — уверено каза Магнус. — Не искам да бъдеш поредното момиче, с което имам мимолетна връзка. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Дейзи се засмя.

— О, значи просто така! Ще се оженим. Ха-ха!

— Казвал съм това и по-рано, но ти не желаеше да го чуеш.

— Магнус — заговори Дейзи, повдигна чашата си и отпи глътка, — бъди разумен, за бога. Като че ли не те виждам по страниците на вестниците всяка седмица с нова приятелка.

— Досега бях необвързан — невъзмутимо каза той. — Вече не съм. Огледай се — посочи към невероятната обстановка в къщата си, картините по стените и увивните растения в градината. — Аз съм от хората, които знаят точно какво искат. Постигнал съм всичко благодарение на това, че се доверявам на инстинктите си. Защо да губим време? Да се позабавляваме известно време? Да излизаме заедно? Вече сме преминали този етап. Какъв смисъл има да отлагаме?

„Господи, наистина говори сериозно“, помисли си Дейзи и започна да става напрегната.

— Аз не съм решителна като теб. Трябва ми време да помисля — каза тя.

— Мисли колкото искаш, но е неизбежно — увери я той.