Дяволът в теб

Шестнадесета глава

— Следователно мисля, че това чувство за надвиснала заплаха, или мания за преследване, е съпътствало кралицата по време на цялото й управление. Дипломатическите умения, които е усвоила при множеството периоди, прекарани в килия, са били умело прилагани за избягване на брак.

Джейкъб Ротщайн прекъсна изказването си и остави куп напечатани листове.

Всички в стаята въздъхнаха и се облегнаха назад на местата си. Роуз забеляза, че са възхитени от красноречието на Ротщайн. Имаше приятен плътен глас, а тонът, с който говореше, издаваше непоколебима увереност. Може би дори бе посещавал уроци по ораторско майсторство. Бе погледнал всеки от присъстващите право в очите, включително и професора, за да ги убеди в аргументите си. Очевидно бе свикнал да говори пред публика. Роуз полагаше усилия да не гледа към него твърде често, защото някой щеше да долови презрението в очите й.

Джейкъб Ротщайн се държеше като човек, убеден в правото си да говори пред тази аудитория и да бъде слушан от нея с уважение.

— Джейкъб, беше чудесно — замърка Марион Уотсън.

Роуз не можа да повярва на очите си, когато я видя да примигва съблазнително срещу него. Марион Уотсън, която сякаш не осъзнаваше, че на света съществуват мъже!

Е, добре, Ротщайн бе привлекателен. Роуз не можеше да отрече очевидното. Но тя не бе от момичетата, които се подлъгват по бляскава външност. В университета бе пълно с богати красавци.

— Да, много интересно — съгласи се Кийт.

— Не съм съгласна с изводите ви — намеси се Роуз.

Всички я изгледаха учудено.

Професор Бартлет се почеса по веждата.

— Добре, госпожице Фиорело. Надявах се неофициалната обстановка да ви предразположи да излезете от черупката си. Можете да предложите друга гледна точка?

Роуз кимна и не откъсна очи от тези на Ротщайн, когато срещна погледа му. Явно не бе свикнал да му отправят предизвикателства тук.

— Мисля, че господин Ротщайн, както и повечето историци търсят факти в подкрепа на предварително изградени тези — хладно каза тя. — Реалният живот не се вмества в подобни рамки или това е много рядко. В случая с Елизабет не е така.

— Мисля — също толкова хладнокръвно каза Ротщайн, — че фактите, които изложих, подкрепят заключенията ми.

— Разбира се — Роуз учтиво се усмихна, но изразът на очите й остана сериозен. — А фактите, които не изложихте? Щом Елизабет е изпитвала такова чувство на страх, защо е реагирала толкова смело, когато на погребението на Мери I свещеникът е казал: „По-добре мъртъв лъв, отколкото живо куче“? Щом разиграването на принцове, кандидати за ръката й, е доказателство за невероятни дипломатически умения, усвоени вследствие на дългогодишно пълзене пред баща й, брат й и сестра й, какво ще кажете за обидите по адрес на французите и испанците и за славата й на развратница?

Бартлет се взираше в нея, явно впечатлен. В очите му проблесна задоволство.

— А подозренията, че кралицата е поръчала убийството на съпругата на един от фаворитите си? Когато графиня Есекс е загинала при подозрително падане по стълбите, мнозина са предполагали, че зад това стои Елизабет. Откровеното й флиртуване в двореца, което е създало опасност за трона й при ирландското въстание, поведено от Есекс, не се вписва в теориите ви за наплашена кралица, отчаяно разчитаща на дипломатически средства.

Роуз дълбоко си пое дъх и седна на мястото си. Студентите я гледаха с ненавист. Изведнъж й стана ясно, че Джейкъб е звездата на групата. Бледосините й очи го пронизаха с поглед.

Ротщайн изпъчи гърди, готов да отговори на предизвикателството.

— Не можете да се опитвате да отречете, че Елизабет майсторски се е изплъзвала на ухажорите си, докато най-сетне загубят надежда. Освен това тази… съблазън… — когато изрече думата, Джейкъб съзнателно плъзна поглед от краката на Роуз към гърдите й, преди отново да срещне втренчения й поглед. — … била използвана не само пред чуждестранни кралски особи, но и за оказване на натиск върху собствените й министри, които търсели престолонаследник.

— Не отричам това — каза Роуз.

Джейкъб сви рамене.

— Е, добре.

— Оспорвам причинно-следствената връзка, която се опитвате да докажете — продължи тя. — Твърдите, че това умение е резултат от детство, прекарано в страх и демонстриране на лоялност пред баща, брат и сестра, на което е била принудена, за да запази главата си на раменете. По-скоро е било вродена способност. Ако се бе чувствала преследвана и заплашвана през целия си живот, не би се осмелила да върти любов с женени мъже, стоящи по-ниско от нея, които биха могли само да й попречат да постига политическите си цели. Нито пък би дала благословията си за пиратски нападения в Испания…

— Много интересно — прекъсна ги Бартлет с равния си, отмерен тон. — Виждам, че двамата можете да водите дебат цяла нощ. Очевидно групата ни се сдоби с още един ценен участник — леко кимна към Роуз. — Особено при положение, че госпожица Фиорело не бе подготвена за темата на днешната дискусия. Нали сте съгласен, господин Ротщайн?

Джейкъб Ротщайн огледа съперницата си с лека усмивка, която ужасно подразни Роуз.

— Да — тихо потвърди той.

— Следващата седмица ще обсъждаме ренесансовата литература. Госпожице Уотсън, вие ще говорите за Данте. Бих искал останалите да разгледате темата по двойки и всяка от тях да направи кратко изложение след госпожица Уотсън. Господата Крауфорд и Блейк, господин Джавитс и господин Йънг, господин Оливър и господин Джоунс, госпожица Фиорело и господин Ротщайн.

Роуз се изчерви от гняв, но какво би могла да стори? Да откаже? Бартлет я гледаше с дяволито пламъче в очите.

— Нали нямаш нищо против, Роуз?

— Разбира се, професор Бартлет — промълви тя.

— Чудесно. Ще се видим следващата седмица.

Студентите станаха и излязоха от кабинета в колона по двама. На площадката до стълбите се получи стълпотворение и Роуз се озова обградена от обожатели.

— Беше страхотна — искрено каза Стенли Йънг. — Как успя да поведеш този спор без предварителна подготовка?

— Винаги съм харесвала Елизабет — промърмори тя в отчаян опит да се измъкне.

Джейкъб Ротщайн хвърли поглед към нея над главите на другите.

— Трябва да си уговорим час за среща, госпожице Фиорело. Къде е стаята ви?

— Не живея в общежитието — троснато отвърна Роуз.

Той написа нещо на гърба на визитна картичка, която извади от кутийка от масивно злато.

— Това е адресът ми. Утре в дванадесет устройва ли ви?

— Когато и да е — сопна се Роуз.

— Тогава до утре.

Ротщайн слезе по стълбите и я остави сред тълпата обожатели.

Следващата сутрин Роуз поразпита за него.

Джейкъб Ротщайн. Цар на дебатите, женкар, боксьор и безспорен отличник на курса. Колежките му тичали след него и както се бе изразило едно момиче, което случайно бе заговорила в тоалетната, бил „твърде учтив, за да откаже“.

В него бил съчетан чарът на джентълмен от Юга и изтънчеността на нюйоркския елит. Освен това бил наследник на огромно състояние.

— Името им е включено в списък на „Форбс“ — осведоми я Анна със закачливо намигване. — Проявяваш ли интерес?

Вечно бил заобиколен от момичета.

— Значи ги прелъстява и изоставя? — попита Роуз.

— Да, но без да постъпва непочтено.

— Стига. Как може подобно поведение да се нарече „почтено“?

— Слушай — Анна развя русите си къдрици и подсили молива и червилото си. — Той не обещава нищо, нали разбираш? Не е използвач. Кара те да очакваш единствено да си прекараш добре. Страхотно приключение. Когато всичко свърши, ти изпраща някое скъпо бижу — въздъхна. — Много е щедър.

Роуз подозрително изгледа Анна. Бе нисичко, привлекателно момиче с чувствени устни, платиненоруси коси и пищни форми. Макар и леко закръглена, изглеждаше от типа жени, които лесно съблазняват мъжете.

— Откъде знаеш всичко това?

— Виждаш ли тези обици? — Анна завъртя глава. — Трябва да се възползваш. Той харесва момичета като теб. Може би дори ще поиска да ходите сериозно. Струва си да опиташ.

Роуз прехапа устни. Нямаше смисъл да споделя, че не би правила секс без обвързване с когото и да било, особено с арогантен тип като Джейкъб Ротщайн. Анна не споделяше разбиранията й за света.

— Не е мой тип. Просто ще учим заедно — обясни тя.

Анна отново се засмя.

— Така ли го наричат напоследък?

Роуз замълча. Явно не можеше да я убеди, че няма желание да опита.

Застана пред вратата на Ротщайн точно в дванадесет.

— Влез — извика той в отговор на дискретното й почукване.

Роуз отвори, но не прекрачи прага. Стаята бе луксозно обзаведена. Интериорът напомняше за къща в английско провинциално имение.

— Защо не учим в библиотеката? — предложи тя.

— Хм, защото там не можем да разговаряме — отвърна Джейкъб Ротщайн. Отново я огледа от главата до петите и тя настръхна.

— Не ме гледай така.

— Как? — невинно попита той. — Привлекателна си. Какво искаш, да се правя на сляп ли?

Роуз влезе в стаята му и затвори вратата.

— Да бъдем наясно. Аз не те харесвам.

Джейкъб щракна с пръсти.

— По дяволите. Първото ми впечатление беше, че си готова да ме разкъсаш. Изглеждаше толкова пленена от неустоимия ми чар.

— Запази тези приказки за момичета като Анна Кент.

— Аха — очите му заблестяха. — Анна. С нея беше много забавно.

— И тя твърди същото. Е, да се залавяме за работа, за да си тръгна по-скоро оттук.

— Чудесно — Джейкъб посегна към учебниците си. — Любопитен съм да узная с какво съм спечелил антипатията ти.

„Господи, прелестна е“, помисли си Ротщайн. Неприятно й бе, когато я гледаше. Жалко. Все пак бе успял да забележи тънката й талия, дългите й стройни крака в онези секси джинси, водопада от лъскави черни коси, които, за негово удивление, не изглеждаха боядисани, матовата й кожа и онези невероятни очи.

Навярно носеше цветни контактни лещи. Не можеше човек да има толкова бледосини очи, като вълчи. Погледът изпод гъстите й мигли бе смразяващ. Запита се дали и гърдите й са естествени, но нима това имаше значение?

Притежаваше всичко, което привлича мъжете, и явно го осъзнаваше. Ротщайн имаше слабост към жените. По отношение на физиката не бе твърде придирчив. Харесваше и ниски момичета със заоблени бедра и едър бюст, и арогантни красавици с фигура на манекенки. Не си падаше нито по пълни, нито по твърде слаби, но освен тези две крайности, нищо друго не го отблъскваше. Ротщайн обичаше секса и не търсеше обвързване. Гордееше се с умението си да доставя наслада на жените и гледаше на това като на изкуство. Когато стенеха и го драскаха по раменете, се смяташе за велик.

Но Роуз Фиорело не желаеше да бъде ничие завоевание за една нощ и затова се държеше надменно и студено. Сякаш ледът в очите й бе пуснал корени в цялото й тяло. Бе пълна противоположност на хубавиците, които сами го приканваха. Нейната красота бе недостъпна. Чиста. Това правеше влечението му към нея още по-силно.

Джейкъб я бе виждал и по-рано. Повечето му познати, които изучаваха история, я бяха забелязали. След края на лекцията винаги скачаше като ужилена и тръгваше към изхода на аудиторията с обемистата си папка, без да се оглежда нито наляво, нито надясно, като банкер от Уолстрийт, бързащ за работа през тълпата. Държането, с което сякаш казваше „стойте далеч от мен“, бе характерно за Ню Йорк.

Невъзможно бе да остане незабелязана. Бе висока и ослепителна. Красотата й бе очевидна, въпреки семплите дрехи, които носеше. В ерата на хевиметъла бе изненадващо, че косите й не бяха тупирани или превърнати в стърчаща грива. Бяха просто гладки и лъскави, като козина на видра, изплувала от поток. Имаше поразителни очи и стройно, но не твърде слабо тяло. „Заоблена е там, където трябва“, помисли си той с одобрение. Лицето й, от неповторимите очи и високите аристократични скули до чувствените устни и правилния римски нос, бе просто… съвършено.

Никак не приличаше на куклите от Малибу, но какво от това? Другите студентки в Колумбийския университет и в Бърнард, който се намираше отсреща, се обличаха по-секси. Имаха силиконови гърди, миниполи, обувки с висок ток, маникюр и изрусени коси. В района бе пълно с хубавици с млечнобяла кожа и румени бузи. Но никоя от тях не бе като Роуз Фиорело.

Ако я поканеше да излезе с него, би изложил егото си на риск. Знаеше, че други са се опитвали да я заговорят и никой не е стигал по-далеч от „Здравей“ или „Извинявай, сладур“, след което Роуз продължавала с бързи крачки хъм вратата.

Не дружеше с никого. Не се движеше в компания. Не посещаваше политически сбирки, репетиции на театрални трупи или вечерни занятия.

Имаше прелестно тяло, но не проявяваше никакъв интерес към никого около себе си.

Джейкъб бе предложил на професор Бартлет да покани Роуз в симпозиума. Бе направил старателно проучване за нея. Според информаторите му следяла с най-голямо внимание лекциите на Бартлет. Бе предположил, че едно предизвикателство ще я заинтригува.

„Е — суховато си помисли той, — оказах се прав“.

— Да видим — Роуз затвори вратата и седна на ръба на единия от столовете му, сякаш се боеше от някаква зараза. — Защо не те харесвам. Може би защото дочух някои неща. Не си падам по евтини прелъстители.

Джейкъб повдигна вежди.

— В мен няма нищо евтино, сладкишче.

— Не ме наричай „сладкишче“.

— Не вярвам да си чула нещата, за които намекваш, преди срещата снощи. Може би след това си поразпитала. Ясно бе, че не знаеш нищо за мен — засмя се той. — Мисълта, че си се поинтересувала по-късно, ме ласкае. Е, кажи ми, с какво те засегнах снощи?

— Да си ме засегнал? Не — Роуз присви очи. — Може би ме е подразнило това, че носиш костюм и часовник, които струват колкото издръжката на някои студенти за цяла година. Може би съм забелязала колко си самонадеян и съм решила, че някой трябва да те поохлади.

Джейкъб понечи да се пошегува, че Роуз определено не му действа „охлаждащо“, но размисли.

— Може би не харесвам малки принцове, които идват в колежа с парите на татковците си и се държат като господари.

— Може би не бива да се палиш толкова, за да не ти запари отзад.

— Моля? — гневно извика Роуз.

Джейкъб я погледна хладнокръвно.

— О, стига, малката. Можеш да ме нападаш, но не съм длъжен да се оправдавам. Не се извинявам за успеха на семейството си. Всъщност се гордея с него.

— Не се и съмнявам.

— Добре. Що се отнася до факта, че съм тук с парите на баща си, резултатът ми на CAT беше деветдесет и седем процента. Не прави грешката да мислиш, че децата от богати семейства са тъпи, само защото ти си спечелила стипендия. Заслужавам да следвам в Колумбийския университет. Всъщност бих могъл да вляза навсякъде във веригата „Айви“. Участвам в сбирките на професор Бартлет, защото съм един от най-добрите му студенти и получих отлични оценки в средата на семестъра. А относно момичетата, които ме харесват… — сви рамене. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Не е твоя работа.

Роуз го изгледа втренчено и се опита да измисли остра реплика, с която да отвърне. Не й хрумна нищо. „По дяволите!“

— Е, след като изяснихме въпроса — заговори Ротщайн след секунда с надменна усмивка, — ако желаеш, можеш веднага да изхвърчиш от стаята ми като фурия. Обади се на професор Бартлет и му кажи да намери и на двама ни други партньори.

— Не си толкова неотразим, за колкото се мислиш — процеди Роуз през зъби.

Ротщайн леко се приближи и я погледна право в очите.

— Откъде знаеш? — тихо попита той. — Ако искаш да разбереш, винаги си добре дошла тук — потупа по леглото си.

— Сваляш ли ме?

— Не се плаши. Просто отправям покана. Не лягам с мацка, ако сама не го поиска. А… — самоувереният му поглед отново се плъзна по тялото й. Роуз едва се сдържа да не се обърне — … ти ще трябва да ме помолиш най-малко два пъти.

Роуз решително се настани на стола, на който бе седнала. „Наистина е привлекателен“, призна тя пред себе си. Но не и за нея.

Спомни си за Уилям Ротщайн. Грозен, противен мазник, който по нищо не приличаше на младия принц пред нея, освен по своята арогантност. Опита се да възстанови в паметта си чертите на Уилям, но й се губеха. Бе останало само чувството на отвращение, гласът му и обидните думи, изречени с презрение.

Усмихна се със стиснати устни, обзета от ненавист към него и целия му род.

— Не се и надявай. Ако мислиш, че ще излетя оттук вбесена, за съжаление, трябва да ти кажа, че нямаш толкова силно въздействие върху мен. Е, да поработим по темата. Донесох няколко книги.

Четоха заедно около час. Роуз изтъкваше аргументите си спокойно, но щеше да се пръсне от адреналин. Искаше да се изправи срещу Джейкъб Ротщайн, наследника на компанията, която бе твърдо решена да съсипе. Той дори не подозираше на какво е способна. Искаше да изкрещи в ухото му, да го удари и да му даде да разбере, че го е набелязала и скоро с него ще бъде свършено.

Но не го направи. Просто разговаряше с него по темата й водеше записки.

Ротщайн я вбесяваше. След онзи встъпителен разговор просто бе преминал към съществената част от срещата им, сякаш нищо не се е случило. Явно бе умен и проницателен. Можеше да отвърне смислено на всяка нейна реплика и имаше свежи идеи. За час двамата успяха да съставят забележително изложение.

— Беше интересно — каза той и й подаде ръка, когато стана, за да си тръгне.

Роуз не я пое.

— Не сме приятели — каза тя.

Ротщайн сви рамене.

— Ти губиш — каза той. — Нямах търпение да те опозная.

Тя се завъртя на пети и излезе.

— До утре, маце — извика Ротщайн след нея.

Сърцето й биеше учестено, докато излезе от сградата и се отдалечи на две преки от общежитията. „Копеле, което се мисли за голям мъжкар! Самонадеян мръсник!“ Задъхваше се от ярост.

Едва след като пътува двадесет минути с автобуса, осъзна, че е направила грешка. Ротщайн бе наследник на „Ротщайн Риълти“. Щом бе решила да им отмъсти, би могла да го използва, както той използваше всички онези момичета. Приемаше я като сексуален обект и твърдеше, че се гордее с компанията. Без колебание щеше да го изиграе.

Реши на следващия ден да се държи по-мило с него.

„Арогантно копеле!“