Дяволът в теб

Шестдесет и първа глава

Попи реши, че е по-добре да не се обажда на Хенри веднага. Първо трябваше да свърши някои неща.

Върна се в Ел Ей, отиде право в офиса си и повика Дани.

— Какво има? — попита „дясната й ръка“. Лицето на Попи издаваше, че иска да обсъдят нещо сериозно. — Не мисля, че трябва да съжаляваш за „Менъс“. Взе правилно решение. Отдавна трябваше да ги зарежем.

— Не ти ли се иска понякога да ги зарежеш всичките? — попита Попи.

Дани се засмя.

— Да! Следващия път, когато някое груупи заплаши с дело за бащинство или дългокос рокаджия наркоман започне да мърмори, че някой му е откраднал „бонбончетата“…

— Искам да се откажа от всичко, Дани — каза Попи със сериозен тон. — Наистина. Случаят с „Менъс“ беше върхът, но ми писна да бъда бавачка. Дори Травис започна да капризничи.

Дани примигна.

— Но, Попи, ние сме мениджъри. С какво друго да се занимаваме? — изглеждаше уплашена. — Зная, че са себични откачалки, но обичам звукозаписния бизнес. Това е животът ми и не искам да се отказвам от него. Да не би Хенри да настоява?

— Не. Но беше прав, че понякога се държа като разглезена хлапачка.

— Ти? Никога.

— Глупачка — усмихна се Попи. — И аз обичам звукозаписния бизнес, но мениджмънтът не е за мен.

— Как така? „Опиум“ е най-преуспяващата нова фирма, работиш с най-различни звезди, звукозаписните компании те молят на колене да поемеш прохождащите им групи, обадиха ми се дори от студио за записи на класическа музика, настояват да чуеш някакъв цигулар…

— Наистина ли? — попита Попи и за миг се разколеба. — Сигурно е поредната секси мацка, която свири на цигулка, и искат да издадат скандален класически албум и да я снимат как излиза от морето по оскъден бански със „Страдивариус“ в ръка.

Дани се засмя.

— Нещо такова. Но този път става въпрос за мъж. Голям сладур.

— Аха — каза Попи. — Мразя такива звезди.

Отново смях.

— Но не говориш сериозно, че ще закриеш „Опиум“.

— Наистина смятам да се оттегля от бизнеса. Човек трябва да се развива.

— Какво искаш да кажеш? — вяло попита Дани. — Известна си като мениджър. Ако се захванеш с нещо друго, ще се наложи да започнеш от нулата.

— Това не е спряло Дейвид Гефън, Клиф Бърнстейн, Питър Менсъл…

— Добре, добре — каза Дани. — За какво става дума?

Попи се наведе над бюрото и й се усмихна.

— Какво ще кажеш за собствена звукозаписна компания?

Попи не искаше да остава нито ден повече в Лос Анджелис. Повери ръководството на „Опиум Мениджмънт“ на Дани и остави на нея да състави списъци кой от персонала ще остане и кой ще бъде съкратен. Всички щяха да получат щедро обезщетение, но тя не искаше да слуша хленченето на бившите си служители и истеричните писъци на капризните музиканти, когато разберат, че трябва да се разделят с младата жена, която ги е превърнала в звезди. Обади се лично само на Травис Джаксън.

Реагира изненадващо трезво, сякаш отново бе препатилият млад симпатяга, с когото се бе запознала.

— Значи ни зарязваш, бейби. За важната клечка ли ще работиш?

— Може би и аз ще стана важна клечка — отвърна тя на закачката му. — Имам списък от имена на хора, с които мисля, че би могъл да продължиш.

— Бих предпочел да продължа с теб — въздъхна той. — Но това беше неизбежно.

— Защо?

— Жена като теб не може да работи за други хора, дори рок звезди — каза той и това бе един от най-големите комплименти, които Попи бе получавала.

— Е, а сега накъде? — попита Травис.

Попи се сети за Хенри Леклерк, следващия сенатор от Луизиана.

— Трябва да уредя някои лични въпроси — отвърна тя.

Качи се на следващия самолет за Ню Орлийнс, където бе конгресменът в момента, зает с трудоемката задача да възстанови рейтинга си, след като имиджът на Попи го бе сринал. Докато прелистваше вестниците на седалката си в първа класа, тя забеляза, че според последните статистически проучвания одобрението за него е нараснало с два пункта от раздялата им. Но Хенри отказваше коментар. „Би било под достойнството му на джентълмен да говори зад гърба ми“, помисли си Попи.

Позвъни по „Скайфоун“ на Дон Рикълс, началника на предизборния му щаб. Струваше около четиридесет долара на минута, но си заслужаваше.

— Обажда се Попи. Искам да се видя с него.

— Не можеш ли да го оставиш на мира? Ако отново се съберете, целият му труд ще отиде на вятъра — просъска съветникът.

— Няма такава опасност. Освен това не можеш да ме държиш настрана от него, така че дори не се опитвай — каза тя.

Рикълс въздъхна дълбоко и й каза да изчака. След минута прозвуча гласът на Хенри. Учтиво, сдържано. Но сърцето й се разтуптя.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Попи?

— Разбира се. Уволних „Менъс“.

— Добре, но…

— Всъщност уволних всичките си групи. Оттеглям се. Слушай, ти беше прав. Кога можем да се видим?

— Когато пожелаеш, скъпа — каза той с тон, който я накара да си представи широката му самодоволна усмивка. — Когато пожелаеш. Липсваше ми.

— И ти на мен — призна Попи. — Имам да ти казвам много неща. Няма да повярваш.

Дейзи прекара сутринта в „Дженъс“ и ги осведоми за всичко, което бе узнала. Детективите я поканиха в офиса, изслушаха я и нахвърляха записки почти без да я прекъсват.

— Е, не мислите ли, че това променя всичко? — попита тя.

Дъг Бъркшир отвърна с лека усмивка:

— Тъкмо бяхме събрали информация за сестрите ви. Надявахме се ние да ви запознаем, но явно сте ни изпреварили — въздъхна. — Не успяхме да се доберем до нищо за родителите ви. Нищо съществено.

— Ако знаете нещо, искам веднага да ми го кажете — настоя Дейзи.

— Разбира се, че ще ви предоставим сведенията, но не открихме нищо, освен че трите агенции са били фалшиви, фирми еднодневки, които са изчезнали веднага след осиновяването на всяко от децата. Не можем да издирим никого, който е бил свързан с тях. Във вашия случай — намести очилата на носа си — следите са доста добре прикрити. Изглежда, единствената грешка е, че са ви оставили живи.

— Кажете ми поне дали имаме още сестри.

— Не. Три сте — кимна той. — Три момичета.

— Е — каза Дейзи, малко разочарована, — предполагам, че тези новини са достатъчни засега.

— Не очаквайте други — равнодушно каза той. — Боя се, че вече направихме всичко възможно.

Когато се събуди, Роуз не бе сигурна къде се намира. Леглото бе удобно, с копринени чаршафи, а през прозорците нахлуваше силна светлина. „Сигурно наближава обяд“, сънено си помисли тя. Никога не ставаше толкова късно. Машинално се надигна и седна на ръба, но вместо твърдия паркет на пода, пръстите й докоснаха топъл, мек килим…

Потърка очи. Беше в леглото на Джейкъб Ротщайн. В спалнята за гости.

Спомените от вечерта нахлуха в съзнанието й. Може би Джейкъб бе излязъл. Може би бе отишъл на работа. Изведнъж се почувства виновна и засрамена. Вечерта му бе налетяла като разгонена кучка, а той бе казал „не“ и бе споделил, че отдавна я желае.

— Добро утро.

Джейкъб надникна през вратата и я накара да подскочи. Бързо се загърна с белия кашмирен халат.

— Знаех си, че тази сутрин няма да бъдеш в същото настроение като снощи. Защо се държиш като заклета девственица, Роуз?

— Всъщност — призна Роуз, запазвайки достойнство — наистина съм девствена.

Джейкъб втренчи поглед в нея.

— Господи! Мислех, че се шегуваш. Значи все още не си била с никого?

— Не е твоя работа, но е така.

— Хм — Ротщайн прокара ръка през косите си. — В това има нещо романтично. Струва ми се странно, но ти винаги си била странна.

— Ти си странен — детински отвърна Роуз.

— Няма да бъда този, който ще промени това.

— Никой не те е молил — сопна се Роуз, изненадана колко разочарована и отхвърлена се почувства при тези думи.

— Поне не точно сега.

— За какво говориш, по дяволите, Ротщайн?

— За теб. За мен. Казах ти, че сме родени един за друг — приближи се и седна до нея на леглото. — Вчера ти предложих бизнес партньорство.

— Да, и все още не съм взела решение…

— Напротив — уверено каза той. — За теб ще бъде удоволствие да превземеш „Ротщайн Риълти“ заедно с мен.

Не можеше да отрече. Мисълта да се настани на бюрото на Уилям Ротщайн бе примамлива. Щеше да поправи всички злини, които бе причинил онзи негодник.

— Може би — съгласи се Роуз.

— Да отидем малко по-далеч.

— За брак ли говориш?

— Това е висша форма на партньорство, скъпа.

— Да се омъжа за един Ротщайн? — промърмори тя. — Мразя тази фамилия.

— Но не и мен. Влюбена си в мен от първия миг, в който ме видя.

Роуз се усмихна.

— Ти си самонадеяно копеле, знаеш ли това?

Джейкъб просъска:

— Нали си чувала поговорката за краставите магарета…