Дяволът в теб

Петнадесета глава

Роуз посрещна наемателите си в къщата. Бе подготвила всичко, стаите бяха идеално чисти и във всеки апартамент имаше ваза с цветя. Интересът бе обнадеждаващ. Роуз се бе държала приветливо с кандидатите, без да казва, че тя е собственикът. Бе подбрала някои от тях и бе проверила финансовото им състояние. Беше се спряла на онези, чието бе най-стабилно.

Междувременно се бе нанесла в сутерена. Беше го обзавела с възможно най-евтините мебели, купени от гаражни разпродажби и оказиони, и въпреки че вътре бе мрачно, бе осигурила достатъчно светлина с допълнителни лампи, огледала срещу тесните прозорци и преобладаващ бял цвят.

Изпрати първите чекове за наем в банката и затаи дъх, но всичките се оказаха валидни. С единия от тях плати вноската по ипотеката, а с останалите можеше да живее. Щеше да разполага с по около хиляда долара месечно.

Цяло състояние.

Родителите й не можаха да повярват. Роуз покани баща си на Мейпъл Лийф Драйв още първата неделя, след като се настани.

— Къщата е твоя? — каза той. — Не разбирам — майка й, както винаги, избухна в плач.

Никой от двамата не възрази срещу решението й да заживее отделно. Дори и да имаха нещо против, не го показаха.

— Винаги съм знаел, че ще разпериш криле, скъпа — гордо отбеляза Пол. — Моята дъщеря, собственик на жилище.

Роуз не видя как, след като свиха зад ъгъла, двамата спряха с колата си, за да поплачат прегърнати.

Изкуши се да се откаже от следването в Колумбийския университет. Бе направила изчисления за къщата на Мейпъл Лийф Драйв 22 веднага след като я бе закупила. Бе събрала очакваните приходи от наеми и се бе оказало, че може бързо да натрупа двадесет хиляди. Искаше да реинвестира, да вложи може би петнадесет хиляди в друг имот. Начинанието бе рисковано, а тя нямаше нищо зад гърба си в случай на неуспех. Но навсякъде наемите скачаха, а една триетажна сграда в Маунт Върнън бе далеч от лъскавия небостъргач, чиято снимка висеше на стената й.

Все пак не се осмели. Би разочаровала родителите си, а след всичката обич, която й бяха дали, Роуз се чувстваше задължена към тях.

Затова стана в седем сутринта, взе душ в тясната баня в сутерена, която бе облицована с плочки, но нямаше прозорци, и тръгна към Кълъмбъс Авеню, за да хване автобус за центъра.

— Добре дошли в университета — приветства един студент новите си колеги. Имаше въздълги къдрави коси и носеше очила без диоптър. — Казвам се Себастиан и днес ще ви разведа из комплекса…

Роуз тихо се изниза през задната врата. Можеше да се ориентира в района и без негова помощ. Трябваше само да разбере къде се намират библиотеката и стаите, в които трябваше да посещава лекции. В междучасията щеше да избягва компания, както в гимназията. Общежития — много важно! Студентски клуб? Не, благодаря. Гледаше на колегите си не точно с презрение, а с пълно безразличие. Разглезени богаташки хлапета с безупречни прически и нови кожени боти. Бяха пристигнали пред портала с лъскави мерцедеси, ролс-ройсове и поршета. Роуз нямаше нищо общо с тях. Въздъхна и метна дългите си гарвановочерни коси назад. Четири години да търпи това? Може би когато натрупа солидно състояние, щеше да може да се откаже, без това да нарани родителите й.

В началото на семестъра в историческия факултет Роуз се стараеше да бъде незабележима. Сядаше на последните редове, учтиво слушаше преподавателите и водеше записки. Никога не задаваше въпроси. Какъв смисъл имаше? Обясненията им бяха достатъчно ясни. Роуз нямаше търпение да се прибере и да тръгне из квартала, за да търси други подходящи имоти.

— Госпожице Фиорело.

Роуз се спря на пътеката между скамейките и потръпна. Професор Бартлет я бе повикал по име. Нима бе сторила нещо нередно? Беше я видял да води записки. Никога не говореше по време на лекции.

— Да?

— Елате, ако обичате.

Бартлет наближаваше петдесетте. Беше изтънчен мъж, с малко предвзето държане, маникюр и проницателни очи. Той бе любимият й преподавател. Никога не пропускаше лекциите му за Ренесанса. С неохота тръгна към катедрата.

— Имате ли ангажименти?

— Нищо важно — отвърна Роуз.

— Тази вечер организирам симпозиум. Ще присъстват студенти от различни специалности. Темата е Елизабет I. Бих искал да участвате.

— Всъщност…

— Всички ще бъдат поканени лично от мен — каза Бартлет. Сви рамене. — Ако не желаете, не е задължително. Това е извънкласно занимание, което не носи никакви привилегии. Въпрос на чисто академичен интерес.

— С удоволствие ще дойда — усмихна се Роуз. — Благодаря, професор Бартлет.

— Ще се срещнем в кабинета ми в пет и тридесет — обясни й как да стигне дотам и продължи да събира бележките си.

Роуз излезе от аудиторията и тръгна към библиотеката. Там можеше да седи и чете, без да се налага да си поръчва кафе. Освен това никой нямаше да я безпокои. Не обичаше да я смущават натрапници. След случките с Уилям Ротщайн и Майк Частейн избягваше момчетата.

Единственото, което искаха, бе да я изчукат, да я използват. Надяваше се един ден да срещне „свестен мъж“, каквото и да означаваше това. Може би някой като баща й, но малко по-умен. Роуз се изчерви при тази мисъл, но инстинктивно знаеше, че интелектът е най-важното за нея. Споделяше културните ценности и вярата на родителите си, но гените й бяха различни.

Бе замесена от друго тесто и се различаваше от тях не само по матовата си кожа, бледосини очи, наклонени скули и стройна фигура, която бе невъзможно да е наследила от майка си. Баща й работеше упорито, но нямаше мечти и амбиции, както и умствени способности да ги осъществи. Всичко това бе на светлинни години от света на Пол и Даниела. Но не и на дъщеря им.

Щеше да потърси този човек, когато стигне там, накъдето бе поела. Когато спечелеше милиони и съсипеше „Ротщайн Риълти“, можеше да помисли за брак. Но точно сега Роуз нямаше подобни намерения.

До пет и двадесет прелиства бележките си за Папската държава, а после ги прибра и се отправи към кабинета на професор Бартлет. Би могла да приеме поканата с известно недоверие, но бе почти сигурна, че Бартлет не проявява интерес към жени. Освен това харесваше лекциите му.

Роуз бе осъзнала, че щом учи в Колумбийския университет, би могла наистина да получи добро образование.

Почука на вратата.

— Кой е? — попита Бартлет с тих, почти шепнещ глас.

— Роуз Фиорело.

— Заповядайте.

Вратата се отвори и Роуз се озова в стая, която би била просторна, ако не бе препълнена с книги, струпани на купчини върху масата, столовете и пода. Сякаш се множаха като същества от „Стар Трек“. В единственото свободно кътче имаше диван и две кресла, на които вече се бяха настанили студенти.

Бяха общо осем. Марион Уотсън бе зубрачка и непрекъснато задаваше въпроси на Бартлет. Роуз не се изненада да я види тук. Беше единствената жена, освен нея. Останалите бяха момчета, които би нарекла „любознайковци“, защото с интерес посещаваха дори лекции без връзка със специалността им, просто за удоволствие: Кийт Джоунс, Томи Крауфорд, Ханк Джавитс, Питър Блейк и Брад Оливър. Не познаваше само двама, единият дребничък и хилав, а другият по-висок от нея и мускулест. Имаше кестеняви коси, очи с форма на лешник и тъмни гъсти мигли, ъгловата челюст и набола брада. Първото, което Роуз забеляза, бе неговата самоувереност, достигаща до арогантност. После отмести поглед към костюма и обувките му. Бе виждала такива на витрините на „Сакс“. На китката му имаше часовник „Ролекс“.

„Колко предсказуемо“, помисли си тя.

— Е, щом всички вече сме тук, мога да ви представя новия член на групата — каза професор Бартлет. — Роуз Фиорело.

Всички я поздравиха в хор.

— Познавам всички, освен тези двама… господа.

— Това е Стенли Йънг — каза Бартлет и посочи слабото момче. — А това е Джейкъб Ротщайн.

— Приятно ми е — каза Стенли.

Джейкъб й кимна и тъмните му очи я огледаха така, както повечето мъже, които срещаше.

— От „Ротщайн Риълти“? — пошегува се тя.

Изглежда, думите й подразниха Джейкъб.

— Предпочитам да не говоря за това, ако нямате нищо против.

Роуз се отпусна на дивана. Бе шокирана и по гърба й пропълзя тръпка, която достигна чак до тила й. Сърцето й се разтуптя, а по дланите й изби пот.

Цялата група забеляза реакцията й.

— Не исках да ви смутя — каза Джейкъб.

Роуз едва успя да успокои дишането си с неимоверно усилие на волята.

— Не съм смутена, просто… за миг ми се зави свят.

— Тази седмица срещата е на тема Кралица Елизабет I — заговори Бартлет. — Миналата седмица ви възложих задачата да помислите какво влияние е оказало детството на Елизабет върху политиката й като кралица — обърна се към Роуз. — Вие сте тук за първи път, но бързо ще наваксате. Можете да научите много на тези срещи.

— Убедена съм — тихо отвърна Роуз.

— Господин Ротщайн — каза Бартлет. — Започнете вие.