Дяволът в теб

Четиридесет и пета глава

— Е, това е нашият дом.

Попи отвори вратата. Дани огледа помещението.

— Чудесен е.

Дани Уест бе новата й помощничка. Беше на тридесет и една, бивша машинописка, отегчена от еднообразното набиране на документи за Ар Си Ей. Наричаха тази компания „звукозаписно гробище“, защото нямаше нито една звезда.

Когато бе прочела обявата със ситен шрифт в „Билборд“, че се търси сътрудник за начинаеща мениджърска фирма, Дани не бе проявила голям интерес. Ар Си Ей поне плащаха премии. Но щом бе разбрала, че става дума за „Опиум Мениджмънт“, веднага се бе отзовала.

В хола на Попи имаше още десет момичета, когато Дани се бе явила за интервю, и когато бе дошъл нейният ред, направо бе попитала колко кандидатки са минали вече.

— Повече от двадесет. Не е за вярване, а? — бе казала по-младата жена.

— Напротив. Но не бива да се спирате на никоя от тях, а на мен.

Попи Алън се бе облегнала назад на плетения си стол и леко се бе усмихнала. Притежаваше обаяние. Дани веднага бе разбрала как е станала най-популярната личност на месеца, за която списание „Хитс“ пишеше в клюкарската колонка всяка седмица, и как е превърнала трима свои изпълнители в звезди.

Травис Джаксън. Ново откритие, чийто първи албум, записан набързо, бе станал златен, а после и платинен. Момичетата в цялата страна припадаха при всяка негова поява и бе добил слава на кънтри идол.

„Матрикс“ и „Рекинг Бол“. Две дългокоси хевиметъл групи, момчета със слабост към наркотиците, жените и парите. Попи бе отмъкнала и двете банди от предишните им мениджъри и им бе уредила големи турнета и заснемане на клипове, които се въртяха по MTV. Музикантите обожаваха младата си привлекателна мениджърка, безмилостна и находчива колкото всеки ветеран с посивели коси.

За Дани самата Попи също бе изгряваща звезда. Публиката имаше своите идоли: „Деф Лепард“, „Гънс енд Роузис“, Мадона, „Ню Кидс он дъ Блок“ и безброй други. А звездите на звукозаписната индустрия бяха магнати, които боравеха с милиони долари и решаваха съдбата на фирми, стадиони и радиомрежи. Героите на Дани не бяха Майкъл Джексън и Принс, а Дейвид Гефън, Мът Ландж, Куинси Джоунс, Питър Менсъл, Клиф Бърнстейн, Бил Греъм и Майкъл Кребс. Жените шефки се брояха на пръсти. Всъщност кои бяха те? Лиса Андерсън в Лондон? Шарън Озбърн? Роуина Гордън от „Музика Рекърдс“ със сигурност.

А Попи Алън? Все още не. Една звезда и две бъдещи не правеха фирмата й равностоен конкурент на „Кю-Прайм“. Но Попи бързо напредваше.

На Дани й бе омръзнало да тъпче на едно място. Тя също искаше да постигне нещо.

— И защо да назнача точно вас? — попита Попи Алън.

„По дяволите“, помисли си Дани.

— Защото имам опит. Осем години. Защото съм толкова разочарована от Ар Си Ей, че скубя косите си. Защото искам да работя, а повечето други кандидатки се стремят само да се доберат до Травис Джаксън, за да спят с него — интервюиращата се усмихна. — Освен това няма да ви завиждам, защото сте млада, стройна и преуспяла. Няма да правя фасони, когато искате да варя кафе, и ще се старая да ви впечатля, за да получа повишение.

— Заплатата не е висока — каза Попи Алън.

— Това няма голямо значение за мен — каза Дани и припряно добави: — Госпожице Алън.

Попи погледна жената, която седеше срещу нея. Бе трътлеста, с тъмни дрехи, очила с дебели черни рамки и нюйоркски маниери, доста по-възрастна от останалите кандидатки.

— Назначавам ви — каза тя.

Дани имаше хъс, а Попи бе търсила именно това.

Но сега бе очевидно, че не е искрена. Любезната усмивка, която не изчезна от лицето й, докато оглеждаше новия офис на „Опиум“, прикриваше неприятна изненада. Попи се усмихна.

— Не ти се струва много шик.

— Шик? Виждала съм по-шикозни клошарски бърлоги — сподели Дани. — Господи! Шегувате ли се?

Стояха в бивш склад в затънтена уличка до Вайн. Имаше големи замърсени прозорци с множество паяжини, а по изпоцапания под се въргаляха няколко изоставени щайги и угарки от цигари. Носеше се мирис на застояла пот и урина.

— Кой е шибаният собственик? — попита Дани. — Трябва да заведете дело, госпожице Алън.

— Наричай ме Попи. Винаги ли използваш такива неприлични думи?

— Дете на военен — кратко и ясно отвърна Дани.

Попи все повече я харесваше.

— Направи ми една услуга. Не казвай „шибан“, когато разговаряш с президент на звукозаписна компания. Всичките са дъртаци и не искам да нося отговорност, ако някой получи сърдечен удар.

— Дадено, госпожице Алън. Но наистина трябва да развалите договора за лизинг.

— Говори ми на „ти“. Няма лизинг.

— Ще плащаме наем месец за месец?

— Не, няма лизинг, защото собственикът съм аз. Купих сградата за шестдесет хилядарки.

— Уау!

Попи погледна помощничката си, която буквално бе прехапала език, за да не изрече нещо необмислено.

— Внимавай какво говориш пред хората от звукозаписните компании, не пред мен. Какво искаше да кажеш?

— Че сте платили петдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет долара повече, отколкото струва.

Попи се засмя.

— Слушай, урок номер едно: първото правило в бизнеса е разходите да бъдат минимални. Наемай само необходим персонал и не харчи излишно. Особено за офиса. Притежавам сградата, така че няма да плащаме наем, а само вноските за данък. Ще превърнем това място в най-разкошния бизнес център в Ел Ей — сграбчи Дани за закръглените рамене и посочи към прозорците. — Когато ги почистим, ще бъде невероятно светло. Просторно е, с предостатъчно контакти, а ето там има баня с душ и всичко останало. Ще купим лампи, дивани и бюра от разпродажба… ще видиш, ще стане страхотно.

— Но ние сме само две — възрази Дани.

— Засега — намигна й Попи. — Почакай. Това хале ще изглежда огромно.

Дани й повярва.

— Ето — Попи й подаде телефона. — Първата ти задача е да повикаш почистваща фирма. Тук вони ужасно.

Бяха им необходими две седмици, за да приведат офиса на „Опиум Мениджмънт“ в желания вид. Но когато приключиха, всичко бе великолепно. Цялата сграда бе боядисана в тъмночервено, а на черната врата бе нарисуван огромен мак с тъмни тичинки в средата. Подът бе пометен, дезинфекциран и застлан с евтин и практичен балатум, шоколадовокафяв на цвят, който бе в добро съчетание със светлобежовите мебели. Попи вложи около петнадесет хиляди в обновяването на сградата и комисионите от първото турне на Травис се стопиха, но какво от това? Намери евтини стъклени паравани, телефони, два факс апарата, компютри и всичко необходимо. Бежовите дивани с тъмнокафяви покривки и модерният бокс допълниха интериора.

Дани бе възхитена.

— Прилича на апартамент от „Реалният свят“. Но е твърде голям.

Попи й намигна.

— Не. Вече дадох половината площ под наем на независима продуцентска компания и моден дизайнер. Ще създадем добра репутация на центъра „Опиум Билдинг“. Както и на компанията.

Дани едва не изсумтя. „Опиум Билдинг“! Попи Алън бе егоманиачка.

Но едно гласче дълбоко в нея я увери, че не е така. Попи бе гений. Вече се радваше, че бе получила тази работа.

Първият месец на Дани в „Опиум Мениджмънт“ бе вълнуващ. Енергията на Попи бе заразителна. Работеше упорито и с много страст. Уморително бе дори човек да я гледа.

Попи не жалеше телефоните. Списъците, които връчваше на Дани всеки ден, бяха дълги колкото тези на президента Буш. В тях имаше имена на звукозаписни компании, спонсори, журналисти, радиостанции, телевизии, MTV, Нешвил и кой ли не. Обаждаха се и съпруги, любовници и груупита.

— Големи развратници са, а?

— Помни, че личният живот на звездите ни не ни засяга. Моралът им си е тяхна работа — Попи поклати глава. — Просто предавай съобщенията. Слушай, Дани. Аз съм жена, а те са… мъже. Последното, което биха искали, е да им развалям купоните.

Дани напълно я разбра. Травис, „Матрикс“ и „Рекинг Бол“ получаваха своето.

Закачиха платинения албум на Травис на почетно място в офиса на Попи. До края на месеца имаше още три, златният албум на „Матрикс“ също стана платинен и Попи закачи първия сребърен диск на „Рекинг Бол“ над извитото бюро на Дани.

— Трябва да бъде в твоя офис — каза Дани.

Попи поклати глава.

— И ти имаш заслуга.

Грабна броя на „Билборд“, който стоеше до телефона на помощничката й, отвори на „Хот 200“ и взе химикалка.

— Какво точно търсиш? — попита Дани.

— Цели — каза Попи. — Цели.