Дяволът в теб

Шестдесет и втора глава

Попи се сдобри с Хенри. Не бе трудно. Едно официално посрещане пред камери и изявление за пресата за идеалите на Хенри и пълната й подкрепа за тях бе достатъчно. После двамата се оттеглиха от светлината на прожекторите в хотелската му стая, където плахите закачки преминаха в пламенни целувки. Устните му сякаш разкъсваха нейните, както ръцете му разкъсаха дрехите й, а нейните трескави пръсти смъкнаха панталоните му. Търкулнаха се върху покривката на леглото и се предадоха на неудържима страст.

— Звукозаписна компания. Мисля, че е страхотна идея.

— Подходящо ли е за жена на сенатор?

— Поне за жената на този сенатор — Хенри погледна бъдещата си съпруга и разтвори устни в очакване. — Но, моля те, никакъв хип-хоп.

Попи се намръщи.

— Ще има много хип-хоп, но не и като този на „Менъс“.

— Съгласен съм — каза Хенри и отново се любиха.

— Дейзи? Обажда се Роуз.

Гласът на Дейзи издаде искрена радост.

— Здравей, не очаквах да се чуем толкова скоро.

— Изживяхме голям шок. Слушай, искам да дойда при теб, за да поговорим за нещо — каза Роуз.

— Винаги си добре дошла! — възкликна Дейзи. Усети напиращи сълзи. — Очаквам те с нетърпение. След вчера чувствам нужда да чуя добри новини.

— Защо, какво ти се е случило вчера? Добре ли си?

— Да — въздъхна Дейзи. — Мислех, че ще стигна донякъде с „Дженъс“, детективската агенция, но са ударили на камък.

Последва пауза.

— Ще се видим след десет минути. Нали ще бъде удобно? — попита Роуз.

Когато пристигна в къщата на Магнус Сорен, Роуз изпита странно чувство на лекота. Бе имала едно денонощие на разположение, за да проумее най-странното нещо, което й се бе случвало, и въпреки че не бе преодоляла шока, вече бе по-склонна да го приеме. Имаше необикновен живот. Бе готова да понесе още един обрат.

Вечерта с Джейкъб бе осъзнала неща, с които отдавна се бе борила. Презрението й към Уилям и Фред Ротщайн се сблъскваше с любовта й към Джейкъб, която дълго се бе опитвала да потисне. Сега имаше възможност да получи справедливост, но заедно с него. Щом не можеше да съсипе Фред Ротщайн, щеше да се задоволи с отстраняването му.

Роуз натисна звънеца. Преди да се подготви за последното от нещата, които си бе набелязала да свърши, си позволи миг сладостно бленуване. Представи си, че седи зад бюрото на Фред Ротщайн, начело на неговата компания. С венчалната халка на сина му на ръката си…

Идеалното отмъщение. Баща й би се гордял.

На прага застана икономката.

— Насам, госпожице.

Роуз отново влезе в разкошния хол на Магнус Сорен, където Дейзи я посрещна с топла прегръдка.

— Толкова се радвам, че си тук.

Роуз огледа познатите черти.

— Аз също — каза тя.

Дейзи долови нещо в тона й.

— Какво има?

— Нищо. Да седнем.

— Искаш ли чай?

— Зная, че е лош навик, но предпочитам кафе, ако има.

Домашната помощница се оттегли в кухнята, преди Дейзи да й отправи молба.

— Е — подкани Дейзи сестра си, — явно си намислила нещо. Аз имам същия поглед.

— Мисля си дали не си права, че трябва да открием биологичните си родители. Просто от любопитство.

Сестра й въздъхна.

— Вече не вярвам, че е възможно. Цяла година се опитвах, дори се обърнах към „Дженъс“, които поеха случая с голям ентусиазъм, а стигнаха до задънена улица.

— Ако съдя по това, което съм слушала за тях, едва ли — каза Роуз.

Дейзи примигна.

— Намекваш, че са прибрали парите ми, без да помръднат пръста си?

Роуз поклати глава.

— Доста по-вероятно е някой да ги е сплашил. Занимават се със случая твърде отскоро, за да заявят толкова категорично, че нищо повече не може да се направи.

Дейзи остана мълчалива няколко мига.

— Мисля, че мога да проверя това — каза Роуз. — Но ще се наложи да поизцапаме ръцете си, така че трябва да попитаме и Попи дали е съгласна, преди да започнем.

— За какво говориш?

Кафето пристигна, икономката го наля в чаши от фин порцелан и изчезна така дискретно, както се бе появила. Роуз отпи от ароматната течност и когато се увери, че жената се е отдалечила достатъчно, за да не ги чуе, прошепна в ухото на сестра си:

— Знаеш ли кой е дон Винсънт Салерни?

Попи кроеше планове за сватбата си, когато се обади Роуз. Едно бе да ръководи звукозаписна компания, а съвсем нов кошмар — да се омъжи. Беше се наложило да успокоява майка си, но Марша най-сетне бе приела това, че ще има за зет конгресмен, бъдещ сенатор, като компенсация за брака на дъщеря си с човек от друга религия…

Попи се бе постарала да съобщи на родителите си възможно най-деликатно новината, че има две сестри. В първия миг бяха загубили ума и дума, но после бяха настояли Роуз и Дейзи да им погостуват. Попи потръпна.

— Не мислите ли, че ни е нужно време да свикнем?

— С какво има да свиквате? — попита баща й. — Щом аз можах да свикна с дългокосите ти приятели наркомани, Попи, и те ще свикнат със семейството…

Когато Роуз позвъни, Попи и майка й, която бе твърдо решена да не позволи на никого да й отнеме ролята на главен организатор, избираха плат за роклите на шаферките.

— Това е хубав наситен цвят — одобрително каза Марша.

Попи въздъхна.

— Не мога да накарам Дани да се облече в яркочервено. Ще прилича на домат.

— Добър повод да свали някой килограм — настоя Марша.

— Мамо…

— Попи, на телефона!

— Слава богу! — промърмори тя и хукна по стълбите.

— Здравей, обажда се Роуз. Извинявай, че те безпокоя у дома.

— Няма нищо. Подготвяме се за сватбата ми — Попи направи гримаса. — Бих предпочела да се омъжа в Лас Вегас, облечена като Елвис.

Роуз се засмя.

— Значи и ти? Това се разпространява като вирус.

— Какво? И ти ли ще се омъжваш? За кого?

— За Джейкъб Ротщайн.

— Мислех, че мразиш семейство Ротщайн.

— Така е. Дълга история. Но не се обаждам за това. С Дейзи искаме да издирим биологичните ни родители. Има нещо странно около осиновяването ни и не можем да оставим нещата така, без да узнаем истината.

Попи замълча.

— Разбирам как се чувствате, но няма смисъл. Дейзи вече ми каза. Щом „Дженъс“ са ударили на камък, би било загуба на време да се обръщаме към друга агенция. Те са най-добрите.

— Имам друго предложение — каза Роуз и й обясни за какво става дума.

Сестрите й не вярваха, че планът й ще бъде сполучлив, но се съгласиха. На Роуз й бе все едно. Другите две момичета бяха от различни светове и нямаха представа на какво е способен дон Салерни.

Уговори си среща с него. Щеше да я очаква в апартамента си на последния етаж на комплекса в Рего Парк, първия и най-ценен голям проект на Роуз. Не бе пестила средства за обновлението му. Външните стени бяха изкъртени и сменени с дебели плоскости от блиндирано стъкло, които осигуряваха на Салерни изключителна гледка към Куийнс и защита от куршуми в случай, че някой снайперист се осмелеше да стреля по него. Подът бе облицован с мрамор, а таванът изрисуван с пасторални сцени. Роуз бе поръчала душ батерията и чешмите да бъдат облицовани със злато и бе инсталирала климатик и асансьор за изхвърляне на смет, най-модерните уреди на пазара. Имаше всичко, което мафиотският бос би могъл да пожелае. Явно Салерни бе доволен, защото не я безпокоеше.

Не само това. За Роуз Фиорело работеше една от най-добрите строителни бригади в Ню Йорк и винаги приключваше в срок, а качеството бе безупречно. Партньорството й с дон Салерни бе достатъчно, за да й гарантира уважение.

Роуз не бе имала чести срещи с него. Избягваше да се замесва в аферите му, но не можеше да стои далеч, защото той бе собственик на хотела. И все пак бе сигурна, че баща й не би одобрил това. Салерни бе безскрупулен човек, който прибягваше дори до убийство.

Все пак бе събрала смелост да дойде тук. Джейкъб бе прав. Тя искаше отговори, а не виждаше друг начин да се добере до тях.

— Дон Салерни — промълви Роуз, когато стисна ръката му. Бе готова да се наведе и да я целуне, въпреки че този човек не бе папата.

— Седни, Роуз — посочи й един стол, присви очи и я огледа от главата до петите.

Бе облечена със скромен официален тоалет, светла риза и перлена огърлица, но погледът му я накара да се засрами, сякаш бе по оскъдно еротично бельо като стриптийзьорка.

— Благодаря — каза тя.

— На какво дължа това удоволствие? Да не би чарът ми най-сетне да те е пленил?

Роуз преглътна с мъка. Би предпочела да умре, отколкото да позволи на този човек да я докосне.

— Съжалявам, дон Салерни — тактично отвърна тя, — но наскоро се сгодих.

Салерни се засмя.

— Няма от какво да се боиш, малката.

Роуз се изчерви.

— Auguri20 — каза той. — Италианец ли е?

— Не. Евреин — Салерни се намръщи и Роуз побърза да продължи: — Имам проблем, дон Салерни. Хрумна ми да се обърна към вас за помощ.

Очите му затанцуваха.

— Най-сетне. Питах се кога ли ще ме потърсиш. Неприятности с онова момче Ротщайн в Алфабет Сити?

Роуз пребледня.

— Не, не! Джейкъб Ротщайн е годеникът ми.

За първи път успя да го изненада. Той примигна, а след това избухна в смях.

— Луда жена!

— Става дума за родителите ми. Биологичните — каза Роуз. — Искам да ги намеря.

— Едва ли аз съм този, който би могъл да ти помогне.

— Положението е малко сложно. Ще ви обясня…

Салерни слушаше внимателно. Роуз бе малко изплашена от интереса му към разказа й. Не я прекъсна нито веднъж и дори не вдигна мобилния си телефон, който няколко пъти звънна.

— Струва ми се странно фирма като „Дженъс“ да се откаже толкова бързо.

Той кимна.

— Да. Е, можем да започнем от факта, че си италианка.

— Не сме сигурни в това.

— Личи си от пръв поглед, bellissima.

— Възможно е — усмихна се Роуз. Носеше името Фиорело и би се радвала да се окаже истинска италианка. Това би обяснило жаждата й за мъст…

Салерни се усмихна едва забележимо.

— Въпреки всичко, което пишат във вестниците, все още имаме връзки. Особено в родината, въпреки че там стана напечено… По петите ни тръгват дори жени — направи гримаса на раздразнение.

Роуз не се осмели да проговори. Знаеше, че мафията властва над половин Италия, особено в Сицилия и бедния Юг. Бе направила проучване за пазарите на недвижими имоти в света и бе установила, че не опасността от земетресения и суровият климат са причина за ниските цени в този район в страна от Г8. Никой не желаеше да живее в селище, където властта е в ръцете на Коза Ностра.

— Мога да се обадя тук-там — най-сетне каза Салерни. — Ще ти направя тази услуга. Perche no.

— Grazie — промълви Роуз, — дон Салерни — отново преглътна.

Проницателните му очи моментално доловиха това.

— Има ли още нещо?

Роуз едва събра смелост.

— Да. Ще бъдат въвлечени и сестрите ми. Дон Салерни, те не са от нашия свят… Нали разбирате, когато един дон прави услуга на някого, този човек се превръща в длъжник. Ще ви предупредя, че не можете да вербувате нито сестрите ми, нито мен. Няма да го допусна и няма да върша нищо незаконно…

— Значи не мога да разчитам на вас за помощ, когато прекарвам онези шестдесет кила през Ню Йорк следващия месец? — попита Салерни и се засмя на уплашеното й изражение. — О, bellissima, от теб няма да излезе воин. Ти си жена. С какво би могла да ми бъдеш полезна?

Роуз изпита странно раздразнение, че дон Салерни я подценява. Би могла да стане безскрупулна шефка на мафията, ако искаше…

— Куражлийка си — каза Салерни. — Харесваш ми. Това тук е достатъчна отплата — махна с ръка към всичко в стаята. — Продължавай да го поддържаш така добре.

Роуз благослови деня, в който бе решила да обзаведе апартамента на Салерни с всичко най-добро за своя сметка. Подаде й ръка, което бе знак за край на аудиенцията.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Салерни и Роуз излезе.