Дяволът в теб

Деветнадесета глава

Беше най-обикновен оксфордски ден. Дейзи се върна от библиотеката с няколко книги за Моне, сложи чайника и натисна бутона на телефона до примигващата червена светлина. Съобщението не й се стори важно.

— Дейзи, скъпа, обажда се мама.

Гласът на Сали Маркъм прозвуча плахо, както обикновено. Сякаш не бе свикнала с новоизобретеното техническо чудо, наречено телефон. Още по-малко с телефонния секретар.

— Можеш ли да ми се обадиш? Двамата с татко ти искаме да поговорим с теб.

Дейзи се почувства гузна, докато набираше номера на родителите си. Напоследък твърде много се забавляваше, излизаше с Брад и се наслаждаваше на студентския живот. Не се бе чувала с тях от седмици.

— Мамо, аз съм.

— О, здравей, скъпа. Почакай само да извадя сладките от фурната, че ще изгорят.

Чу тракането на съдовете в кухнята и изведнъж изпита мъчителна носталгия. Майка й винаги печеше сладки в неделя следобед. Точно сега не би се отказала от една топла бисквитка и чаша „Ърл Грей“ с две бучки захар. Проклета диета. Да яде някакви си плодове вместо сладкиши.

— Скъпи, Дейзи е на телефона… почакай, татко иска да ти каже нещо.

Куентин Маркъм заговори в слушалката:

— Скъпа, имам лоша новина за теб.

Сърцето й изведнъж се сви. „Господи, да не би баба да е починала? Не, мили боже!“

— Всички са живи и здрави — сякаш бе прочел мислите й. — Но имахме лош късмет във финансово отношение.

— За какво говориш?

— „Лойдс“ в Лондон фалира.

— Хм, да — Дейзи се замисли. — По телевизията споменаха за това. И Едуард Пауърс ми каза. Горките акционери.

— Скъпа — гласът на баща й издаде напрежение. — Аз бях един от тях. Все още съм.

Дейзи остана вцепенена.

— О, татко! Много пари ли загуби?

Родителите й бяха започнали да инвестират преди пет години. Ужасно бе, че когато баща й най-сетне бе направил вложение, което да му носи приходи, то изведнъж се бе изпарило.

— Загубихме всичко.

— О, не, всичко, което беше инвестирал?

— Не, скъпа, не разбираш — баща й говореше търпеливо, почти успокояващо, но сърцето й се разтуптя. — Акционерите гарантират с имуществото си. Губим не само инвестираната сума, която беше около петнадесет хиляди. Дължим много повече. Всичко, което притежаваме, става тяхна собственост.

Дейзи примигна, докато се опитваше да проумее какво означава това.

— Но, татко, щом инвестицията е губеща, защо да даваш още пари? Кажи им, че не можеш.

— Де да беше възможно — засмя се той. — Имат право да конфискуват имуществото ми. Трябва да покрият застраховките на клиентите си…

— Не може да бъде — Дейзи притисна пръст към слепоочието си. — Инвестираш петнадесет хиляди, а губиш повече. Какво биха могли да ти вземат… ти нямаш други пари.

— Къщата, колата.

— Къщата? Но нали изплати ипотеката?

— Вероятно ще се съгласят на споразумение да оставят на всеки акционер по нещо. Но за съжаление търсим жилище под наем. И ще се наложи да се откажем от лизинга за твоето.

Дейзи огледа великолепния си малък апартамент.

— Това не е проблем — едва промълви тя. — Няма значение.

Отново се обади Сали Маркъм. Опита се да говори с шеговит тон, но Дейзи долови напиращите сълзи.

— Не се тревожи, скъпа. С баща ти винаги сме се справяли, ще се справим и сега.

— Но ще живеете под наем — каза Дейзи.

— Вече друг ще плаща за поддръжка. Освен това имах нужда от промяна — решително заяви тя.

Майка й обичаше дома си. Дейзи си спомни за тържествената вечеря по случай изплащането на ипотеката. Овчарски пай и шампанско.

— Е, нали сме здрави, това е важното — каза тя, едва сдържайки сълзите си. В гърлото й се надигаше буца, а не искаше родителите й да усетят, че плаче.

— Точно така, Дейзи.

— Скоро ще се чуем — обеща тя и затвори.

Няколко мига остана загледана пред себе си. Искаше й се да вярва, че всичко е просто лош сън, но не беше. Излезе на балкона си и се загледа в реката.

Трябваше да направи нещо.

Навярно родителите й бяха съкрушени, макар и да се преструваха, че им е все едно. Баща й винаги се стараеше да постъпва като джентълмен и с гордост бе станал акционер на „Лойдс“.

„Гарантират с имуществото си“. Истинска трагедия. „Аз няма да поемам подобни рискове“, помисли си Дейзи. Ако някога решеше да инвестира…

Върна се в стаята си и машинално започна да сваля чаршафите от леглото. Беше двадесет и първи ноември. Можеше да събере багажа си и да се изнесе за един ден. Естествено, всички стаи под наем в Оксфорд вече бяха заети. Търсенето на нова квартира щеше да бъде истински кошмар.

Дейзи вдигна телефона до леглото си и набра номера на собствениците.

— Агенция „Фоксуърт“ — каза женски глас.

— Здравей, Даян. Обажда се Дейзи Маркъм.

— Здравей. Как си, свикваш ли? — попита брокерката с престорено приятелския тон, с който винаги разговаряше с клиенти.

— Всъщност напускам апартамента. Давам ви едноседмично предизвестие.

Жената въздъхна мелодраматично. „Предвзета глупачка“, помисли си Дейзи.

— Не можеш, имаш договор за година…

— Напротив, мога. Подайте нова обява. Ако желаете, нека бъде за моя сметка.

— В договора ти пише друго.

— Знам какъв е законът. Ако не се опитате да намерите друг наемател, вие сте в нарушение. Не си мислете, че няма да ви съдя, защото ще го направя.

Последва пауза.

— Изпрати ключовете — каза жената и затвори.

Дейзи прекара следващите два часа в събиране на багаж. Нямаше свои мебели, а почти цялата й покъщнина се побра в куфарите, с които бе пристигнала. После отиде в банката и отмени платежното нареждане за „Фоксуърт“. Почувства, че владее положението. След това отиде при Брад.

Вратата леко се отвори.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се — той открехна малко по-широко. — Заповядай. Само почакай да облека нещо.

Току-що бе излязъл от банята. Около кръста му бе увита кърпа. Дейзи влезе в коридора и се постара да не го зяпа.

„По дяволите!“ Привличаше я неудържимо. В нея се надигна топла вълна. Тялото му бе невероятно. Със загар дори през зимата, стегнати мускули, широк гръден кош и рамене, а бицепсите му… „изваяни“ не бе достатъчно силна дума. Гърдите му бяха обрасли с тъмни косъмчета, сплъстени точно над кърпата. По кожата му проблясваха капчици. Замаяна, Дейзи влезе в хола, седна на дивана и преплете пръсти.

— Е… — Брад се върна и седна срещу нея. Бе нахлузил джинси и бяла тениска и изглеждаше страхотно. — Какво те води насам, маце?

— Трябва ми квартира. Налага се да напусна апартамента си.

— Бива си го.

— Знам, но… — замълча. Не искаше Брад да узнае за родителите й. Неговото семейство бе богато и Дейзи изведнъж се почувства засрамена. — Скарах се с хазяите. Не ми се говори за това.

— Много удобен момент си избрала да търсиш квартира. В този град това е кошмар.

— Хрумна ми, че мога да ти погостувам.

Дейзи се огледа. Брад се бе изнесъл от общежитието, където делеше стая с Едуард, и сега живееше сам в апартамент с четири спални.

Той смръщи красивите си вежди.

— Не знам. Не ми се струва добра идея. Нали разбираш, момиче в апартамента ми. Но ще поразпитам за свободна стая. Искаш ли нещо за пиене?

— Десет сутринта е.

„Нали той не си падаше по пиенето?“

Дейзи прие чаша вино. Чувстваше нужда да пийне нещо. Изпита разочарование, което се смеси със странното чувство на свиване под лъжичката. В това жилище имаше предостатъчно място. Да, трябваше да уважава свободата на Брад, но…

Частица от нея смяташе, че би трябвало да я приеме, но потисна тази мисъл.

— Благодаря.

Очите му лениво плъзнаха поглед по тялото й. Бе облечена с плътна черна пола, стегнат сутиен, черна блуза, жилетка и боти. Тази сутрин бе избрала елегантен тоалет с надеждата да се срещне с Брад, но това бе преди телефонното обаждане. После напълно бе забравила за влечението си към него.

Сега то отново се бе пробудило. Отпи голяма глътка вино, което я успокои.

— Изглеждаш невероятно. Много си отслабнала.

— Така ли? — разсеяно попита Дейзи. — Предполагам, че дрехите ми стоят свободно.

— Не навсякъде.

Погледът му се спря на гърдите й, които издуваха сутиена, меки и съблазнителни. „Има страхотни цици“, помисли си той.

— Хей — Дейзи отдавна мечтаеше да я забележи по такъв начин, но сега бе смутена. — Стига, пич.

— Пич? — засмя се той. — Изразяваш се по американски. Защо „стига“? Толкова си секси.

— Аз ли? — бе смаяна и се изчерви.

— Ще ти покажа. Стани.

Дейзи не помръдна от мястото си и той енергично дръпна ръцете й. Почувства силата му. Брад затвори вратата на хола и я накара да погледне отражението си в голямото огледало.

— Е, какво? — сърдито попита тя.

Брад застана зад нея и раменете й се притиснаха към гърдите му, а разпуснатите й коси докоснаха врата му. Обви ръце около тялото й и силно я притисна.

— Не виждаш ли? Погледни. Очи с бадемова форма и интересен бледосин цвят. Лицето ти е толкова красиво, скъпа — гласът му бе тих, а топлият му дъх докосваше тила й. — Имаш прекрасни скули. Италия.

Пръстите на лявата му ръка погалиха корема й. Дейзи понечи да се освободи, но силните му ръце й попречиха. Топлотата неумолимо завладяваше тялото й. Затаи дъх.

— Брад…

— А тези… — продължи той и плъзна пръст по гърдите й. Сякаш остави огнена диря върху плътта й.

Дейзи прехапа език, за да прикрие тежкото си дишане.

— Подиграваш се с мен — процеди тя през зъби. — Престани.

— Кой го казва?

Завъртя я и повдигна брадичката й, за да застане с лице към него. Очите й бяха влажни, а устните й се разтвориха. Брад не я бе излъгал. Наистина се разхубавяваше.

Тя изгаряше от желание, което завладя и него. Наведе се към чувствените й устни и жадно впи своите в тях.

— Господи!

Дейзи лежеше сгушена до Брад и тлъстините й се притискаха към мускулестото му тяло. Изглеждаше зашеметяващ, както винаги. Хрумна й, че сега би трябвало да запали цигара. Но, разбира се, Брад бе американец със здравословен начин на живот и никога не пушеше. Тази глуповата мисъл й помогна да не заплаче.

Желаеше го, копнееше за близост с него, но сексът се бе оказал болезнено, неприятно изживяване, а той изглеждаше шокиран, когато бе открил, че е девствена. Дейзи бе заровила лице във възглавницата, за да не види, че плаче.

Нямаше нищо общо с това, за което бе чела в книгите. Болеше. И я бе накарало да се чувства ужасно.

Но тя обичаше Брад, нали?

— Е, скъпа, беше страхотно — той я погледна с усмивка, която би нарекла приятелска. Това сякаш изтръгна сърцето й. — Не мога да повярвам, че ти е за първи път.

— Учих в девически пансион — троснато каза Дейзи.

— Никога преди не съм „отварял“ момиче — изглеждаше горд и наперен като петел.

Тя пребледня. Изведнъж си представи как със смях разказва за нея на приятелите си.

— Слушай, Брад. Случилото се е между нас.

Красивото му лице доби сърдит израз.

— Няма да кажа на никого. Нали сме приятели?

„О, да — мислено отбеляза тя. — Но не гаджета“. Искаше само да вземе душ.

— Трябва да тръгвам. Мога ли да ползвам банята ти?

— Разбира се — каза Брад с усмивка и белите му равни зъби заблестяха.

Дейзи стана и грабна дрехите си. Брад със симпатия се загледа след все още възпълното момиче. „Идеалната жена“, помисли си той. Харесваше я, бе скочила право в леглото му, а сега бързаше да си тръгне… никакво гушкане или подобни глупости. Нямаше търпение да се махне оттук. „Мъжко момиче“, помисли си той с одобрение.

Тя затвори вратата на банята, пусна водата и веднага щом влезе под душа, изтърка петната от кръв по бедрото си. Спокойно си взе гел със свеж аромат на бор. Освободи се от мириса и потта на Брад, за да не се чувства мръсна.

Вече не бе девствена. Искаше да заплаче, но положи усилие да сдържи сълзите. Това бе част от студентския живот. Не биваше да размишлява твърде много върху него.

Бързо подсуши тялото си и се облече.

— Хей! — Брад все още лежеше, когато тя се върна в спалнята. — Следващия път ще бъде по-добре. Няма да боли — намигна й. — Ще се постарая.

— Да, разбира се. Чао — каза тя с престорено весел тон. Почти изтича надолу по стълбите и излезе на улицата. Навън все още бе светло. Погледна часовника си. Бе стояла в апартамента му не повече от час и половина.

Дейзи въздъхна дълбоко и се отправи към общежитието на Едуард.