Дяволът в теб

Петдесета глава

Лятото отмина неусетно и настъпи есен. Дейзи разделяше времето си между работата, срещи с Магнус Сорен и приятелски посещения у Едуард. Не позволяваше на Магнус да харчи твърде много за нея и упорито отказваше да спи с него.

Едуард мислеше, че двамата са неразделни. Дейзи се стараеше да споменава за приятеля си колкото е възможно по-често. Най-сетне, един понеделник през септември, дойде дългоочакваното обаждане.

— Слушай, стара приятелко… — Дейзи засия от щастие, докато държеше слушалката. Безкрайно се радваше, когато той се обръщаше към нея така. Долови в гласа му нерешителност. — А… Хм. Трябва да се видим.

— О, вие с Уина имате път насам?

— Без Уина. Само аз — миг мълчание. — Дейзи, искам да поговорим насаме. Съгласна ли си?

Обзе я опиянение, но внимаваше да не го издаде.

— Разбира се, Едуард. Винаги мога да намеря време за стар приятел.

— Какво ще кажеш за другия вторник вечерта?

— Магнус ще бъде в града. Ще вечерям с него.

Тонът му стана по-мрачен.

— Кога заминава господин Сорен?

— В понеделник вечерта — отвърна Дейзи.

— Тогава във вторник за обяд. Можеш ли да дойдеш в къщата ми в Лондон? Там няма кой да ни безпокои.

— Добре — отвърна Дейзи с престорено нехайство. — Какво ще кажеш за един часа?

Трудно й бе да се съсредоточи. Оставаше седмица до пристигането на Магнус, но знаеше, че е по-добре да не се обажда на Едуард. Нека се поизмъчва. Трябваше да се преструва, че е безразлична.

Дейзи спортуваше, спеше достатъчно и една седмица не сложи друг грим, освен оцветен гланц за устни. Искаше кожата й да изглежда съвършено. Ако ползваше фон дьо тен, би могла да се появи грозна пъпка или нещо подобно. Стараеше се да мисли за други неща, доколкото е възможно. Работата й вървеше без проблеми. Книгата й добиваше завършен вид, като новоизваян съд върху грънчарско колело. Героите й започваха да я изненадват. Хрумваше им да вършат неща, които не бе предвидила в първоначалния си план. Историята ставаше все по-интересна.

Когато бе твърде развълнувана заради Едуард, се залавяше да отговаря на читателски писма. Момичетата и жените, които й пишеха, винаги я развеселяваха. Това, с което се занимаваше Дейзи, не бе космическа наука или търсене на лекарство за хепатит, но явно със скромния си талант успяваше да прави хората щастливи.

Все пак през повечето време не преставаше да мисли за Едуард. Полагаше неимоверни усилия да се съсредоточи върху други неща, но не се получаваше. Не се бе наложило да му казва каквото и да било. И сега не бе нужно. Щеше да го остави той да говори и да си върне първия мъж, който я бе обикнал заради самата нея, когато бе дебелата и непопулярна Дейзи Маркъм, момичето, на което всички се подиграваха в училище…

Дейзи тръсна глава. Нямаше смисъл да мисли за това. Първо трябваше да намери тактичен начин да се отърве от Маг Сорен. Беше страхотен кавалер, привлекателен, забавен и остроумен… Заслужаваше уважение.

Посрещна го на летището, когато самолетът „Конкорд“ пристигна на „Хийтроу“ в понеделник сутринта.

— Здравей.

Сорен я целуна по бузата. Бе облечен с черен костюм и носеше златен „Ролекс“, семпли копчета на маншетите и тъмносиньо кожено куфарче.

— Не очаквах да те видя тук.

— Реших, че заслужаваш приятелско посрещане — каза Дейзи.

Магнус махна на шофьора си, който ги придружи до чакащата кола, лъскав ролс-ройс.

— Този път не си с лимузина? — попита Дейзи, когато се настаниха на задната седалка и преградата се вдигна.

Магнус поклати глава.

— Когато си в Рим, прави като римляните, скъпа — зелените му очи любопитно я изгледаха. — На какво дължа тази чест? Да не би да е заради срещата?

— Каква среща?

Магнус въздъхна.

— На „Ретсън“. Явно не четеш „Файненшъл Таймс“.

— Рядко — отвърна Дейзи.

— Тази седмица имам поредица важни срещи. „Сорен Ентърпрайсиз“ крои планове за безмилостно превземане на „Ресън Грууп“. Ако успеем, ще бъде голяма крачка напред. Разбра се, бордът на директорите им упорито се съпротивлява.

— Защо?

— Защото не искат да бъдат уволнени — каза Магнус.

— Значи възнамеряваш да ги уволниш?

— Разбира се. Всички са над петдесетгодишни и следват остарялата философия на седемдесетте. Нужни са ни по-добри управители. Ще назнача такива.

Говореше със заразително въодушевление.

— Изглежда, се готвиш за битка.

— Така е — засмя се той. — Това ми харесва. В миналото са водили войни за територии, а сега се воюва за корпорации. Убеден съм, че тръпката е същата, но с много по-малко главоболия.

— Стига да не си на мястото на уволнените управители.

Сорен не се смути дори за миг.

— Всичките вече са натрупали състояния, които едва ли могат да изхарчат.

Ролс-ройсът плавно се понесе сред потока от коли.

— Значи не си дошъл специално, за да ме видиш? — нацупи се Дейзи.

Изглеждаше изненадан.

— Дейзи, никога не идвам само за да се срещна с теб. Съчетавам полезното с приятното. Нямам време за друго.

— Аха…

— Както и да е — продължи той, — ние двамата, скъпа, трябва сериозно да си поговорим.

— Каква скука — въздъхна Дейзи. Надяваше се, че не се кани да й се обясни в любов. Или да я зареже.

— Да кажем, тази вечер. На вечеря. Ще се видим някъде близо до дома ти. Можеш да оставиш съобщение на секретарката ми.

Дейзи прекара деня в центъра за красота в Дорчестър, в салоните за масаж, маникюр, прически и грим. Не можеше да се съсредоточи върху работата и се чувстваше неспокойна. „Дано резултатът да бъде зашеметяващ“, каза си тя.

„Да си поговорим“. Магнус Сорен искаше да разговаря с нея. Начинът, по който бе изрекъл тези думи, не й бе харесал. Когато тялото й бе поверено в опитните ръце на масажиста под матова светлина и звуци на тибетска музика, сънено се замисли за това. Магнус бе красив и забавен. Дейзи не се интересуваше от бизнес, но й харесваше как нейният приятел поглъща по-слабите компании като звяр. Макар и доста по-възрастен от Дейзи, за бизнесмен бе невръстен хлапак. Изглеждаше много мъжествен. Харесваше й мускулестото му тяло с властна осанка. Имаше право да бъде самонадеян, нали?

Дейзи се почувства виновна при мисълта, че го бе използвала като идеално прикритие за истинските си намерения.

Разбира се, не бе спала с него. Би се чувствала така, сякаш изневерява на Едуард, въпреки че излизаше с Магнус, а не с Едуард. Никога не бе изпитвала физическо влечение към Едуард. Не го намираше за привлекателен. Чувстваше само неповторима духовна близост с него.

Магнус бе невероятно секси. Но Дейзи бе романтичка. Сексът трябваше да бъде нещо повече от задоволяване на физически порив. По-доволна би се чувствала да носи името госпожа Пауърс, отколкото страстно да се люби с Магнус.

„Просто не съм от хората, които изпитват наслада от секса“, помисли си Дейзи. Бе загубила девствеността си с Брад, но доколкото си спомняше, изживяването не си бе струвало дори усилието да се съблече…

Магнус я чакаше в „Кафе де Артист“. Дейзи бе избрала женствена рокля от ефирен шифон с апликации на рози и къс бледозелена жилетка, която подхождаше на матовата й кожа, бухналите й гарвановочерни коси и красивото й лице с безупречен грим.

Когато я видя, Магнус се усмихна широко и й подаде ръка.

— Харесва ли ти? — Дейзи съблазнително се завъртя.

— Да ти кажа ли честно? Не особено.

Лицето й помръкна.

— Притежаваш неповторима естествена красота — каза Сорен. — Според мен изглеждаш най-добре по тениска и джинси. Всичкият този грим само скрива кожата ти. Сякаш вижда позлатена лилия.

— Предполагам, че трябва да приема това като комплимент — каза Дейзи.

— Аз не си правя труда да се гримирам.

— Много смешно.

Поръчаха хайвер за предястие, а след това омари. Сорен избра шампанско „Перие-Жуе“.

— Не „Кристал“?

— Според мен е твърде прехвалено и скъпо.

— Мислех, че не си от стиснатите.

— Не съм стиснат. Просто не харча пари за неща, които не си струват — погледна я и Дейзи се опита да разгадае израз на очите му. — Е, красавице моя, крайно време е да изясня какво става с теб.

— Не зная за какво говориш — каза Дейзи и отпи глътка шампанско. Беше леденостудено и й вдъхна кураж. Не желаеше да води този разговор. Сорен я караше да се измъчва.

— Защо винаги се влюбвам в жени с проблеми? — въздъхна той.

— Излизаш с манекенки — промърмори Дейзи.

— И красивите жени имат проблеми: Твоят например е, че си фригидна.

Дейзи настръхна.

— Какво?

— Чу какво казах.

— Щом отказвам да спя с теб, значи съм фригидна?

— Ти искаш да спиш с мен — уверено заяви Магнус. — Но не го признаваш пред себе си. Виждаме се от месеци. Чувстваме се добре заедно.

— Да.

— И ме намираш за привлекателен — настойчиво я погледна. — Не се опитвай да го отречеш, Дейзи.

— Добре, така е — бавно потвърди тя. — Много си привлекателен. Но не съм готова да спя с теб, Магнус.

— Защо? Очакваш пръстен?

— Може би — отвърна тя и предизвикателно повдигна брадичка.

Очите му я разсъблякоха с поглед и смущаващо се спряха задълго върху гърдите й.

— Ако беше така, бих уважил желанието ти.

— Не лъжи — каза Дейзи след още една голяма глътка шампанско. — Всеки мъж иска секс, не би се лишил от това.

— Ако сексът беше толкова важен за мен, щях ли да седя тук с теб?

— Би могъл да имаш всяко момиче в Ню Йорк, което пожелаеш — саркастично отбеляза Дейзи.

— Права си — съгласи се той. — Но не желая. Иначе не би се наложило да го крия от теб. Просто щях да те зарежа.

— Не би чакал до сватбата — настоя Дейзи.

— Бих се оженил за теб — Магнус сви рамене. — Ето ти решение на проблема.

— Не е толкова просто.

— Всъщност напротив. Ще откриеш, че повечето неща в живота са прости — присви очи. — Ти си тази, която ги усложнява. Това винаги е грешка, Дейзи.

— Не ме учи как да живея — процеди тя през зъби.

— Разкажи ми за съперника ми — настоя Магнус и доля чашата й.

Това я изненада. Дейзи му бе казала, че в живота й има друг мъж, още в самото начало, когато бяха в имението му, но оттогава Магнус не я бе разпитвал и тя не го бе споменавала отново. Бе предположила, че е забравил.

— Това е… лично — възрази тя.

— Женен ли е? О, не гледай толкова изненадано. Не съм глупак, за какъвто навярно ме смяташ. Ако беше свободен, щеше да бъдеш с него, а не тук с мен — Магнус поклати глава. — Да се пазиш за женен мъж, който не те желае. Безсмислено е.

— Откъде знаеш, че той не ме желае? — промълви Дейзи с насълзени очи. Унило посегна към чашата с шампанско.

— Казах ти, скъпа. Нещата са прости. Ако те желаеше, щеше да поиска развод и да бъде с теб.

— Е — Магнус любезно й предложи кърпичка и Дейзи ядосано изтри сълзите си, — по случайност, грешиш. Желае ме и ще получи развод.

Побутна чинията си. Магнус пъхна ръка в джоба си, извади пачка петдесетачки и хвърли няколко от тях на масата.

— Ще те изпратя — каза той.

Когато колата спря пред дома на Дейзи, тя изпита угризение.

— Слушай, съжалявам, че нещата се развиха така…

— Няма за какво. Не бъди толкова тъжна. Твърдо вярвам, че човек трябва да следва съдбата си. А моята съдба не е да бъда заместник на друг мъж.

Дейзи се качи в апартамента си и проследи дългата черна кола, която се вля в движението по улицата. Болка прониза сърцето й, но това бе естествено, нали? Преди да заговори за Едуард, бяха поддържали чудесни приятелски отношения.

Влезе в банята, за да изтрие професионалния грим, който никак не му бе харесал. Е, добре. Може би утре щеше да се обади и да си останат приятели. Знаеше, че ще прекара в града цяла седмица.

Не й се обади. Нито на следващия ден, нито на по-следващия. Дейзи погледна календара и се запита дали няма да й позвъни от летището.

Нищо. Телефонът й не звънна. Дейзи си каза, че всъщност това няма значение. Важното бе, че ще се срещне с Едуард.

През целия уикенд се вълнуваше. Най-сетне щеше отново да се събере с него.