Дяволът в теб

Петдесет и шеста глава

Попи фалшиво се усмихваше на аплодиращите симпатизанти. Оркестърът засвири „Колумбия, перлата на океана“, когато Хенри стъпи на подиума и размаха ръце. Ако бе негова съпруга, щеше да върви до него. Но засега бяха само сгодени, при това без ничие одобрение. Съветниците му я бяха настанили на подиума, зад началника на предизборния щаб, сред хората от екипа, които усмихнато ръкопляскаха.

Погледна мъжа, когото обичаше, и се запита какво бъдеще ги очаква заедно.

Когато възгласите затихнаха, Попи седна на неудобния сгъваем стол заедно с другите, а Хенри се подготви за речта си. Същата, която произнасяше при всяка спирка от предизборната си обиколка. Вече я бе запомнила наизуст, както текста на всеки от хитовете на Травис Джаксън. Но също както Травис, Хенри винаги успяваше да звучи свежо. Той бе републиканец бунтар, любимец на Юга, който не криеше многобройните си интимни връзки от миналото и радикалните си социални възгледи. Дори излагаше непопулярни части от платформата си, с риск да загуби гласове. Попи раздвижи устни в синхрон с думите, които той изричаше…

— Опонентите ми ме критикуват за това, че съм против правото на аборт — бурни възгласи. — Казват, че нямам ясни възгледи по отношение на престъпността, защото не одобрявам смъртното наказание, а искам контрол върху притежанието на оръжие — освиркване, дори от страна на поддръжници на Леклерк. Тази част й харесваше най-много, защото караше съветниците му да настръхват. — Знаете ли какво, жители на Лафайет, Луизиана? Пред вас стои политик, който ще ви каже истината. Искам да има контрол върху носенето на оръжие и да бъде отменено смъртното наказание, макар и да зная, че това са две неща, с които никой от вас не би се съгласил… — последва обичайният гневен шум, който Хенри прекратяваше с отрепетиран жест и казваше: — Да, и все пак, ако можех да направя така, че тези две неща да станат, не бих се поколебал. Но знаете ли каква е истината? Тези закони никога няма да минат, поне докато съм жив, в Луизиана и в цяла Америка, независимо дали ми харесва или не. Така че това не бива да ви възпира да гласувате за мен. Можете да избирате между достатъчно господа в костюми, които са готови да ви кажат това, което желаете да чуете. Аз съм политик, който държи на убежденията си. Споделям ги и оставям на вас да направите избора си. Е, по кои въпроси сме съгласни, Лафайет? Области, в които бих могъл да направя нещо. Туризъм. Данъци. Работа…

— … силна отбрана — произнесе Попи с устни, — реформиране на социалните закони, образование за децата ни… области, в които вече съм успял да сторя много…

Сега всички го слушаха с интерес и благоговение. Паралелът с въздействието на рок звезда върху публиката й се струваше неизбежен. Хенри бе по-обаятелен от всеки вокалист.

Стратегията му се оказваше сполучлива. Леклерк бе излязъл от последно на първо място сред кандидатите за Сената от Луизиана с революционната си стратегия да споделя истината за убежденията си. Предварителните статистически извадки сочеха, че е с осем пункта пред основния си съперник.

Разбира се, нещата стояха така до миналата седмица.

Попи погледна тоалета си. Бе консервативен. Компромис от любов към Хенри. Бе облечена с дълга рокля на цветя с къс ръкав, което бе наивен опит на еврейка от Лос Анджелис да добие вид на южна красавица. Дори бе сложила бели ръкавици и кокетна сламена шапка. Бе готова на всичко, за да облекчи положението му.

Защото преди седмица Попи се бе превърнала в проблем.

Хенри бе известен със слабостта си към жените, но с това бе спечелил симпатиите на гласоподавателите от Луизиана. Съчетаваше в себе си чара на Клинтън и непоколебимостта на Буш и изглеждаше способен да стигне далеч, но изведнъж се бе появила пръчка в колелото.

Журналистите не бяха успели да се доберат до нищо компрометиращо в миналото на Леклерк и се бяха заели да правят проучвания за приятелката му. Бяха се натъкнали на златна мина.

Скандалът бе доста пикантен и веднъж избухнал, нямаше спиране. Първо бяха започнали да се появяват злобни антисемитски коментари. Наричаха Попи „еврейска принцеса“ и само това бе достатъчно, за да смъкне рейтинга му с един пункт. Не бяха сключили брак, но имаше изгледи скоро да го направят. „Слава богу, че все още никой не знае, че сме сгодени“, мислеше си Попи. Освен това тя не бе от Луизиана и дори от Юга. Беше дъщеря на богат адвокат от Ел Ей. Всеки ден излизаше ново крещящо заглавие и ново разкритие в клюкарските колони. Попи бе твърде млада за техния конгресмен… което определено не харесваше на по-възрастните дами. Накрая, за радост на демократите, бяха изтъкнати нетрадиционните й политически възгледи и работата й.

Попи бе против всичко, което Хенри отстояваше. Одобряваше правото на аборт и смъртното наказание за убийства и искаше носенето на оръжие да бъде разрешено. Подкрепяше екологични каузи и настояваше за смекчаване на условията за получаване на социални помощи…

Републиканците я ненавиждаха. Понякога, когато се качваше на подиума с Хенри, чуваше подмятания: „Еврейска кучка, комунистка“. Демократите, партията, която тя подкрепяше, без колебание я използваха срещу Хенри. Техният кандидат парадираше с доброто потекло на съпругата си и възпитанието на глуповатата си дъщеря навсякъде.

Скандалът с „Менъс“ бе капак на всичко.

Първата й кавга с Хенри, откакто се бе съгласил да я включи в кампанията си, бе избухнала по този повод и й бе подействала като шок. Бе свикнала Хенри да бъде на нейна страна и да я защитава от нападките на съветниците си, но този път не бе така.

Последната й група „Менъс“ свиреше популярна напоследък смесица от рок и рап, нещо средно между метъл и хип-хоп, която радиостанциите обожаваха, и в Топ 40 непрекъснато звучаха крясъци, изобилстващи с нецензурни изрази. Понякога това бе половината от песента. „Менъс“ имаха класическа репутация на лоши момчета, изпотрошаващи всичко, което не е заковано за пода в хотелските стаи, и чукащи всяко същество от женски пол, което се движи. Това бе толкова нормално в рока, че „Спин“ и „Ролинг Стоун“ бяха писали за групата едва миналата седмица.

Последното им парче се бе изкачило до номер едно в „Билборд“. Чудесно, но този сингъл бе различен. Всички станции отказваха да го въртят, дори BET. Наричаше се „Заплюй куките“ и обещаваше жестока съдба на всяко ченге, озовало се без подкрепление в близост до „Менъс“ (макар и Попи да знаеше, че музикантите са страхливци). Тази съдба бе описана с ужасяващи подробности.

„Менъс“ наричаха полицаите от Лос Анджелис „сутеньори“, „наркодилъри“, „расисти“, „биячи“ и „убийци“ и даваха на феновете си предложения как да постъпват с тях. Припевът представляваше бързо рап изреждане на начини за убиване на полицаи.

Предприемчив журналист от Ню Орлийнс бе открил, че Попи е мениджър на тази група, тези врагове на реда и законността, а конгресменът Леклерк се среща с нея и дори може би възнамерява да й предложи брак!

Всички от екипа на Хенри настояваха тя да прекрати договора си с „Менъс“.

— За нищо на света — заяви Попи. — Това е просто мъжкарско перчене, а групата е нашумяла.

— Нашумяла? Те провалят шансовете на Хенри — изръмжа Дон Рикълс.

Попи се обърна към Леклерк.

— Скъпи, това не е твой проблем. Просто им кажи, че не можеш да диктуваш нито на мен, нито на групите ми какво да правим. Ако не одобряваш, просто го кажи.

— Проблемът е, че ти одобряваш — спокойно каза Хенри.

Страните й пламнаха.

— Работата ми не е да изразявам одобрение или неодобрение. Не уча звездите как да пишат песните си. Вярвам в Първата поправка. „Менъс“ имат свобода на словото.

— Разбира се, но не могат да настояват ти да бъдеш свързана с тях.

Попи примигна.

— Искаш да ги зарежа? Да се откажа от една от най-продаваните си групи?

— Да.

— Е, няма да го направя — категорично възрази Попи. — Ако ще да горя в ада. Не ме моли отново.

— Да почакаме до след Лафайет, а? Тогава ще обсъдим въпроса — разумно се намеси Рикълс.

Ето че сега Попи стоеше тук, слушаше Хенри, мило се усмихваше на журналистите, които бяха готови да го съсипят, и се питаше дали ще й бъде за последен път.

„Не, престани“, строго си каза тя, докато в очите й напираха сълзи. Не биваше да го излага. Щеше да почака, докато се приберат в хотела, и да поговори с него. Тогава щеше да има предостатъчно време да си поплаче.

Колата спря до летището. Попи бе на предната седалка, защото Хенри шофираше сам. Не искаше да пътува с някакъв непознат шофьор. Мразеше чужди хора да я виждат разплакана, а и самият той бе предложил да я откара.

Кавгата бе продължила до ранните сутрешни часове. Попи бе изтощена, но по-мъчителна от умората бе болката в сърцето й и непоносимото предчувствие, че никога вече няма да види Хенри.

— Поне няма пръстен, който да ми връщаш — равнодушно каза той. Не желаеше Попи да скочи от колата и да си отиде, но и не бе готов да отстъпи.

Искаше й се да каже: „Защото ти пазеше годежа ни в тайна и не ми подари пръстен“, но вместо това промълви само:

— Престани.

— Така ли ще се разделим? Означавахме толкова много един за друг.

— Нима? — попита Попи и от очите й бликнаха нови сълзи.

Леклерк я погледна и изпита желание да ги изтрие. Но знаеше, че ако сега прояви слабост, и той ще заплаче, а това бе недопустимо за един мъж. Може би за мекушавите нещастници от Лос Анджелис бе нормално, но не и за южняк като него.

— Явно повече държиш на кариерата си, отколкото на мен, Попи.

— Става дума за свободата на словото — извика тя.

— Глупости — Хенри поклати глава. — Всичко е, защото ти си разглезено хлапе, свикнало да получава всичко. Никога не съм се опитвал да те потисна, да те превърна в жена украшение или да ти забраня да работиш. Но щом онези боклуци са по-важни от мен… — сви рамене. — Не мога да бъда модерен мъж, който не изразява мнение и одобрява всяко начинание на партньорката си, Попи. Ако ти е нужен такъв, търси го другаде.

— Все пак ти искаш да съсипеш кариерата ми — яростно изкрещя тя.

— Добре — Хенри протегна ръка и отвори вратата. — Ти направи всичко възможно да съсипеш моята. Нямам намерение да се превръщам в покорен съпруг домашар. Бях готов да се оженя за теб.

— Ти си мръсник, който подкрепя половата дискриминация, Хенри — изръмжа Попи, скочи от колата и грабна сака си.

За секунда й се усмихна и сякаш я прониза в сърцето с неустоимата си самоуверена усмивка.

— Мнозина са ми го казвали.

— Върви на майната си! — сопна се Попи.

Хенри докосна челото си.

— Приятен ден, госпожице — каза той, затвори вратата и потегли така рязко, че гумите изсвириха.

„Арогантно егоцентрично копеле“, помисли си Попи, докато навлизаше в терминала с толкова гневно изражение, че носачите дори не посмяха да се приближат, за да й предложат помощ за багажа. Със сигурност нямаше да получат бакшиш.

Проклет да е Хенри Леклерк с ласкавите си ръце и южняшки чар. Връзката им бе пълна лудост от самото начало. Бе твърде млада за него, градско момиче с кариера, а му бе нужна жена, която да стои у дома и да пече курабийки.

„В Луизиана не е за теб, Попи“, каза си тя.

Ядосано пристъпи към гишето за билети и показа платинената си карта „Уан Пас“.

— Кога е следващият полет до Ню Йорк?

— След двадесет минути, госпожице.

— Страхотно. Нося само този сак — каза Попи, — дайте ми място.

По време на целия полет в нея тлееше ярост и нито няколко чаши шампанско, нито меките седалки в първа класа успяха да я успокоят. „Хенри не заслужава да се измъчваш заради него“, не преставаше да си повтаря тя, но и това не помагаше.

„Е — помисли си Попи, когато пилотът обяви спускане и закръжиха над Манхатън, — не е болка за умиране“. Имаше работа в града. Първо трябваше да се срещне с представител на „Сони“, звукозаписната компания на „Менъс“. Щеше да прегледа цифрите на продажбите, за да види докъде са стигнали скандалните й звезди, които максимално се възползваха от Първата поправка. „Въпрос на принципи“, каза си тя. Открито подкрепяше свободата на словото и бе готова да се бори срещу цензурата.

Освен това щеше да се поглези. Край на консервативните рокли, които бе принудена да носи заради кампанията. Нямаше търпение да нахлузи прилепнали кожени панталони, кашмирена блуза и ботуши със заострен връх. В Ню Йорк през зимата бе мразовито, но това нямаше да й попречи да изглежда шик. Външният вид бе важен в звукозаписната индустрия и бе време да покаже на всички, че не е някаква разглезена приятелка на политик, която умее единствено да се усмихва и да маха с ръка.

Попи Алън и Хенри Леклерк. Огън и вода. Какво си бе въобразявала, по дяволите?

Попи пристигна в Ню Йорк, настани се във „Виктрикс“ и се залови със задачите си. Обади се в звукозаписното студио, където „Менъс“ работеха върху новите си парчета, уговори си срещи с Ар Си Ей, „Сони“ и „Музика“ във връзка с други групи и позвъни на Травис Джаксън.

— Здравей, красавице — каза Травис. Напоследък при всеки разговор в гласа му имаше нотка на недоволство. — Не ми е достатъчно… видя ли докъде стигна Шаная Туейн? Защо не може Мът Ландж да продуцира и моите албуми, Попи…

— Шаная е съпруга на Мът — търпеливо отвърна тя, — твърде зает е с нейната кариера. Продажбите ти са страхотни, Травис.

— Искам Мът — продължи да настоява той за суперизвестния продуцент. — Или може би Майкъл Крейвис. Можеш ли да уредиш да работя с Майкъл Крейвис?…

Когато се наслуша на оплаквания от звездата, чийто албум бе станал шесткратно платинен, позвъни на дългокосите си банди. Още хленчене. Постара се да ги успокои, макар и да й бе писнало. Мениджърът трябваше да бъде и бавачка. Напоследък се налагаше да измъква музикантите от ареста, да купува къщички за домашните им любимци и да слуша непрекъснатото им мърморене, че някой друг постига по-голям успех от тях… за което нито мениджърът, нито групите имаха някаква вина…

Докато се готвеше да хване такси до центъра, за да навести „Менъс“ в студиото — бяха настанени в скъп апартамент в „Сохо“, където за щастие сами щяха да платят наема си. Попи изведнъж си спомни за „Силвър Булет“. Едва ли някой музикант на света винеше себе си за спада в приходите си. Винаги виновна бе или звукозаписната компания, или мениджърът, или екипът за турнето. Никой не се запитваше дали творческите му умения не се изчерпват и не полагаше усилия да свали няколко килограма или да свири с повече хъс на концерти.

Попи се качи в таксито, остави на портиера пет долара бакшиш и даде на шофьора адреса на студиото.

„Твърде млада съм, за да се чувствам отегчена от капризите им — помисли си тя. — Щом сега е така, как ли ще бъде, когато стана на четиридесет?“