Тридесет и четвърта глава

Следващата сутрин Роуз отиде на работа рано.

Стана в пет часа, когато навън бе съвсем тъмно и непоносимо студено, но не обърна внимание на това. Трескаво нахлузи дрехите си и забрави ръкавиците, преди да излезе от апартамента си. Мразовитият въздух заби стотици малки остриета в кожата й, но и те не спряха Роуз. Сърцето й препускаше като на контрабандист, минаващ през митница.

Тази седмица щеше да бъде последна. Щом искаше да съсипе фамилията Ротщайн, това бе сетният й шанс.

Бе извлякла полза от стажа си. Бе научила доста. Смяташе, че вече има ясна представа за структурата на компанията. Познаваше слабите им места. Не бяха консолидирани и твърде много вдигаха цените. Естествено, сградите бяха луксозни, но имаха достойна конкуренция.

Доколкото разбираше, повечето обитатели на тези сгради бяха подлеци. Дик Уайт и екипът му бяха подмазвачи от класа. Когато „Ротщайн“ имаха цени, близки до тези на конкуренцията, придумваха клиентите да приемат техните предложения за лизинг, като угаждаха на капризите на мениджърите. Подаръци, проститутки, алкохол… вероятно и наркотици… снабдяваха ги с всичко, което пожелаят. Обеди в „Лютис“, кутии хайвер, пръстени с диаманти за съпругите, елитни компаньонки.

Никое от тези неща не присъстваше в счетоводния баланс, но Уайт не бе толкова дискретен, колкото си въобразяваше.

Сега бе моментът Роуз да се добере до нещо конкретно.

Джордж Бенъм бе приел телефонното му обаждане в три следобед предишния ден, след като Салерни я бе подложил на разпит. Вече й бе предложил куп други сделки, но Роуз гледаше на тях като на жълти стотинки.

Нямаше колебания. Часът за големия удар бе настъпил. Течеше последната й седмица в „Ротщайн“. Трябваше да постигне триумф.

Роуз застана пред въртящите се врати и натисна бутона за нощния звънец. След няколко минути се появи пазачът. Показа му пропуска си и той й отвори.

— Няма дори шест часът — каза й и я огледа с одобрение. Трябваше да бъде бдителен, но мацето имаше стройна фигура и страхотни гърди. По дяволите, изглеждаше като модел. Трудно му бе да откъсне поглед от прилепналия й кашмирен пуловер. Едно от любимите му занимания в работно време бе да зяпа секретарките.

Роуз нацупи устни.

— Зная, но трябва да наваксам с документацията… нали разбирате.

— Напълно — каза пазачът. — Подпишете се в регистъра.

Изгаряше от нетърпение да види задника й, когато се наведе над бюрото. И краката й бяха невероятни. Господи… прииска му се да бъде на мястото на някого от директорите. Би дал всичко само за пет минути с нея.

Щом се качи в асансьора, Роуз щракна с пръсти, както правеха южните красавици. Този човек нямаше да й създаде неприятности.

Територията на Мери-Бет бе пуста. Роуз мина покрай бюрото й и се опита да отвори чекмеджетата. Всичките бяха заключени, както и офисът на Уайт, но това не бе голям проблем. С разтуптяно сърце изтича до ксерокса. Ръцете й затрепериха, докато прокарваше листовете през машината. А ако Мери-Бет решеше да подрани? Или някой друг? Дали из сградата обикаляха дежурни охранители?

Внимателно подреди останалите листове и ги прибра обратно в бюрото. Следваше посещение в архива.

Роуз погледна часовника си. Шест и десет. Трябваше да прегледа още доста документи. Най-добре бе да побърза…



Мери-Бет изгледа Роуз Фиорело с притворени клепачи, старателно гримирани със зеленикаво златисти сенки.

Ненавиждаше тази малка нахалница, въпреки че тя превъзхождаше и нея, и всички момичета тук. С елегантните си тоалети и лек грим бе пълна противоположност на южнячките. Напомняше й за нейната сестра Луиза, която наричаше себе си „жена с кариера“. Всъщност Мери-Бет не харесваше особено и Луиза.

С какво това момиче бе заслужило покана за среща от Джейкъб Ротщайн?

Джейкъб. Мери-Бет въздъхна. Прилагаше чара си върху Ричард Уайт, защото той бе лесна мишена. Ричард бе нещастник в леглото и въпреки че й купуваше скъпи дрънкулки, не показваше никакви признаци, че връзката им може да достигне до етапа на годежния пръстен. Джейкъб би бил далеч по-ценен трофей! Славеше се като женкар, но всички знаеха, че не флиртува с жени от компанията.

Явно имаше начин да бъде накаран да наруши принципите си. Само да знаеше какъв.

Репутацията на Джейкъб бе достигнала до „Ротщайн Риълти“. Някои момичета събираха изрезки от вестници с негови снимки в компанията на ослепителни красавици от висшето общество, всяка седмица различни.

Легендарен любовник, който подаряваше невероятно скъпи бижута и бе наследник на… всичко тук.

А бе харесал тази малка работохоличка. Защо? Тя бе като ледена стена! Мери-Бет я изгледа злобно.

Запита се дали няма начин да натрие носа й…



Роуз работеше неуморно. Както обикновено, седеше в офиса на Уайт и водеше бележки, но използваше всеки удобен момент да се измъкне. Бяха сложили малка кабина за нея пред бюрото на Мери-Бет. Сядаше там и пъхаше ксерокопия на документи в куфарчето, което бе донесла.

През почивките се промъкваше в архива при всяка възможност. Мислено се прокле, че не си бе направила труда да извади тези копия по-рано, но не желаеше да привлича внимание, а и бе предполагала, че ще остане в „Ротщайн“ много по-дълго. Надзираването на работата по „Рего Парк“ не бе нещо, което би могла да върши след часове…

— Извини ме.

Роуз се обърна и виновно се изчерви. Проклятие. Твърде много се бе увлякла и бе забравила да проверява дали хоризонтът е чист.

Мери-Бет стоеше до нея със скръстени ръце и гневно потропваше с високия си ток.

— Просто се чудя какво правиш тук.

Роуз застина само за секунда.

— Трябва да занеса един документ на Джейкъб Ротщайн — отвърна тя.

Мери-Бет изсумтя. Дори за миг не й повярва, но какво би могла да каже? Все пак бе възможно да е истина.

— Ще докладвам за това на господин Уайт — каза тя, направи пирует и излезе.

По дяволите! В куфарчето на Роуз имаше над тридесет копия от поверителни договори за лизинг, които съдържаха имената и адресите на някои от най-големите клиенти на „Ротщайн“. Припряно грабна последните листове и ги пъхна при другите.

След това се изправи и напрегна ума си.

„Хайде, Роуз, измисли нещо. Бързо!“

Изтича обратно в кабината си. Вратата на Уайт бе отворена и се виждаше как Мери-Бет разпалено обяснява нещо на шефа си с енергични жестове. Уайт изглеждаше ядосан. Бавно се изправи…

Роуз изтича до бюрото на Мери-Бет и прелисти указателя на компанията. „Ротщайн… Ротщайн… ето го…“ Набра прекия му номер и стисна палци. „Моля те, бъди там. Моля те…“

— Джейкъб Ротщайн.

Роуз въздъхна.

— Джейкъб, нуждая се от помощта ти… Ричард Уайт… би ли го накарал да ме остави на мира?

— Какво?

— Точно сега не мога да ти обясня. След малко.

— Роуз, не се меся в спорове между служители, ясно ли е? — равнодушно каза Джейк.

— Джейкъб…

Уайт стоеше на прага, заплашително намръщен.

— С кого говориш по служебния телефон, госпожичке?

— С Джейкъб — спокойно отвърна Роуз с невинно изражение и закри микрофона с ръка.

— С Джейкъб Ротщайн? — забеляза, че Уайт се поколеба. — Дай ми слушалката — рязко каза той.

— Господин Уайт иска да се чуе с вас, господин Ротщайн — каза Роуз с престорено смирение.

— Роуз… — въздъхна Джейк. — Дай ми го. Дано имаш добро обяснение за това.

Роуз подаде слушалката на Уайт и се отдръпна.

— Тършувала е в архива — почти изрева Уайт. — Момичето ми я е хванало…

Страните на Роуз пламнаха. Силно стисна дръжката на куфарчето. Директорът замълча.

— Дали е истина? О, разбира се — хвърли убийствен поглед на Роуз. — Щом казваш, Джейкъб. Да, веднага ще я изпратя при теб — Уайт затвори. — Иска да се види с теб. Занапред, когато изпълняваш нареждане на господин Ротщайн, първо ми се обаждай. Тук съществува йерархия, Роуз. Не си мисли, че можеш да ме заобикаляш.

— Да, сър — покорно каза Роуз. — Съжалявам, сър.

Грабна куфарчето и побягна към асансьорите. Край с плановете й да изкара до края на седмицата. Нямаше вече да се върне тук.

За щастие асансьорът бе празен. Веднага щом вратите се затвориха, Роуз се събу и бързо свали чорапогащника и бикините си. Натика чорапогащника в джоба на дългата до коленете пола и пъхна дантеленото бельо с цвят на карамел в куфарчето.

Тъкмо бе успяла да го затвори, когато вратите се отвориха и едва не изскочи от кожата си.

Пред нея стоеше Джейкъб и изглеждаше побеснял от гняв.

— Ела тук! — Ротщайн я сграбчи за ръката. Хватката му бе силна, почти болезнена. Блъсна я в офиса си пред смаяния поглед на Ела и затръшна вратата. — Не мога да приема това, Роуз. Не ръководя екипа си по този начин. Пристрастно — зарови пръсти в косите си и очите му яростно засвяткаха. — Не искам никой да се перчи с приятелството си с мен и да заплашва служителите ми, особено главния вицепрезидент. Може да не го харесваш, но работи тук от години и…

— Джейк, не можех да му покажа какво пъхнах в куфарчето си.

— Нямаш право да пъхаш каквото и да било. За какво ти е куфарче за тетрадката, в която водиш?

Роуз щракна ключалката и му показа къс дантела. Ротщайн примигна.

— Събух се там…

Той се усмихна широко и се загледа в нея. След миг протегна ръка, издърпа бикините с два пръста и ги залюля.

— Джейк! — изръмжа Роуз. Офисът му бе със стъклени стени. — Престани!

— Планирала си нещо?

Притегли я към себе си и плъзна ръка по голата й плът под полата.

Роуз почувства допира му като нажежено желязо и побърза да го отблъсне.

— Не тук, просто щях да…

Не можа да измисли какво да каже по-нататък. Не бе очаквала да я докосне. Сега се чувстваше уязвима, разголена пред него. Унизена. Искаше й се да избяга.

— Какво да направиш? Да ме съблазниш?

— Да — да го съблазни, точно така. — Да загреем преди петък вечерта.

Джейк се засмя.

— Нима мислиш, че е необходимо?

Роуз го смушка в ребрата и посочи към Ела, която седеше на бюрото си пред офиса му и ги зяпаше с ревност.

— Правиш твърде голям въпрос от това, вдигаш излишен шум. Трябва да се връщам на работа. До петък вечерта.

— До тогава — отвърна той.

Тя се завъртя на токчетата си и Джейк леко я плесна отзад с мъжкарско задоволство. Роуз побягна.

Веднага щом се качи в асансьора, натисна бутона за един етаж по-долу. Разположението в „Ротщайн“ бе еднакво. Дамските тоалетни, твърде тесни помещения, се намираха на едно и също място на всеки етаж, в коридора вляво от асансьорите. Изплашена, че може да се препъне или вятърът да повдигне полата й, Роуз изскочи от асансьора и се втурна натам.

Някаква секретарка я видя и извика след нея:

— Хей! Какво правиш тук?

Роуз осъзна, че изглежда виновна и не се държи като служителка на компанията. Но трябваше да обуе бельото си. Заключи се в една от кабините.

Трескаво отвори куфарчето си и нахлузи бикините. Нямаше време за чорапогащника. Щракна закопчалката, за да скрие ценната информация, и излезе в коридора, където завари секретарката, дребничка, червенокоса, с разкопчани горни копчета на ризата.

— Не те познавам. Коя си? Може би трябва да повикам охраната.

— Аз съм Роуз Фиорело, работя за Дик Уайт — спокойно отвърна тя. — Сбъркала съм етажа.

— Ричард Уайт — каза момичето, явно смаяно.

— Мислено го наричам Дик — отвърна Роуз. Започваше да й става забавно. — Бях горе при Джейк Ротщайн, натиснала съм грешен бутон.

Момичето се намръщи. Роуз се убеди, че правилно е предположила, че вътрешната клюкарска служба вече е осведомила всички за предполагаемата й връзка с шефа.

— Тогава защо побягна така? — попита секретарката.

Роуз докосна челото си и направи гримаса.

— Изведнъж ми прилоша. Предполагам, че е сутрешно гадене. Чао.

Върна се до асансьорите и натисна бутона за фоайето. Беше им осигурила тема за обсъждане. Доволна бе, че ще я помнят, след като си тръгне.

Сърцето й не престана да бие учестено, докато се прибра в дома си. Извади документите от куфарчето и ги заключи в сейфа си. След това отскочи до близкия магазин за алкохолни напитки и си купи бутилка охладено шампанско. Шумно я отвори, напълни чаша с леденостудена пенлива течност и отпи голяма глътка. Изчака алкохолът да я отпусне, усещайки как по езика й бълбукат мехурчета.

Е, това беше.

Роуз пресуши първата чаша, остави я и набра номера на „Ротщайн Риълти“.

— Искам да говоря с Джоан от „Личен състав“.

— Джоан е на телефона — прозвуча в слушалката след секунда.

Роуз си представи скромното момиче, седнало на бюрото си. Трябваше да подходи тактично при този разговор, за да отложи вдигането на тревога колкото е възможно повече.

— Джоан, обажда се Роуз Фиорело, стажантката при Ричард Уайт, спомняш ли си?

— Да? — вяло прозвуча в слушалката.

— Джоан… — Роуз престорено изхленчи. — За съжаление трябва да се откажа. Напрежението е твърде голямо… не разбирам много неща от това, което става, и мисля, че не съм родена за работа с недвижими имоти.

— Аха. Предположих, че ще стане така — задоволството в гласа на Джоан бе осезаемо. — Предупредих те, че е трудно за жена — прокрадна се укорителна нотка. — За мястото са кандидатствали много момчета, но беше назначена ти… а сега е твърде късно в програмата да бъде включен друг.

— Знам. Наистина се чувствам ужасно — проплака Роуз.

Да. Колко жалко, че някой разглезен богаташки син нямаше да получи възможност да се пробва в „Ротщайн Риълти“ и да се научи на алчност и незачитане на жените. Искрено съжаляваше за това.

— Да, добре — промърмори момичето. — Трябваше да опиташ в „Личен състав“ или „Връзки с обществеността“. Това са по-подходящи отдели. Лизингите са област, твърде тясносвързана с бизнеса.

— Ще го запомня за следващия път — сериозно каза Роуз.

Затвори и си наля още една чаша шампанско. Беше едва единадесет, а не бе пила от години, така че какво нередно имаше? Това бе повод за празнуване…

Взе вана, облече удобни топли дрехи и изпи половината шампанско, преди напълно да се отегчи.

Трябваше да приеме, че не е създадена за подобни удоволствия.

Роуз отиде с колата си до Куийнс и паркира срещу хотела.

Ммм. Какъв потенциал. Отличен достъп до Манхатън, до Лонг Айлънд Сити… Роуз си представи облика на комплекса. Определено портал, висока желязна решетка и кабина за пазач. Щеше да излезе по-евтино от ограда от ковано желязо или тухли. Трябваше да внимава да не влага твърде много в подобрения, да сведе разходите до минимум.

Тайната на голямата печалба бе човек да предлага на купувачите точно това, което искат, и нищо повече.

Тук това означаваше големи, евтини апартаменти с прясна боя и балатум, надеждна охрана отвън и може би модерни кухненски уреди. Във всяка гарсониера щеше да има микровълнова фурна, нови печки и фризери. Можеше да ги закупи с голяма отстъпка и след това многократно да компенсира този разход, фоайето щеше да бъде разкошно, с месинговия парапет, а апартаментите толкова много, че процентът от наемите за поддръжката и охраната да бъде нищожен.

После щеше да ги продаде на стойност с петнадесет процента по-малка от пазарната. Стига само планът й да се окаже сполучлив.

Иначе щеше да задлъжнее към Салерни с милиони, а мафията не бе известна като най-търпеливия кредитодател.

Роуз потръпна, но не от студ. Нямаше търпение да започне. Слезе от колата и тръгна към входа на хотела.

Пълен упадък. Всичко изглеждаше точно както при посещението и преди месеци. Въздухът бе застоял като в евтино свърталище на проститутки, наркопласьори и хора, които не биха могли да си позволят по-добро заведение. На рецепцията седеше същата администраторка, отново с дъвка в устата. Несъмнено тя поемаше дневната смяна.

Роуз бързо се сдоби с информацията.

— Здравей, Трейси — каза тя.

Момичето я изгледа учудено. Роуз си представи как в съзнанието му се завърта въртележка.

— А, познах ви — каза Трейси.

— Не мислиш ли, че е редно да ме посрещнеш с „Добро утро“? — попита Роуз. — „Добро утро, госпожо“ би било още по-добре.

Администраторката се намръщи.

— Дошли сте отново само за да създавате проблеми. Налага се да предупредя охраната следващия път да не ви пуска. Джейсън! — извика тя на пазача.

— Няма смисъл. Този хотел е моя собственост.

След тези думи момичето избухна в смях.

— Да, добре. Собственикът се казва Винсънт Салерни. Никак не приличате на него.

— Той ми продаде хотела — спокойно я осведоми Роуз.

— Разбира се — отвърна Трейси, но изглеждаше малко напрегната.

Роуз плъзна телефона пред нея.

— Обади му се и го попитай. Да ти дам ли номера?

Момичето пребледня.

— Не. Не, госпожо. Как… какво мога да направя за вас?

Роуз се усмихна.

— Дай ми връзка големи ключове.

Загрузка...