— Но защо искаш да се местиш?
Едуард се настани на креслото срещу нея. Откакто Брад се бе изнесъл, живееше сам в стаята си. Дейзи забеляза навсякъде предмети, издаващи неговия вкус — картини с маслени бои по стените, плетени рогозки на пода. Макар и да бе тясна студентска стая, беше я обзавел като читалня на елитен лондонски клуб.
Дейзи го погледна. Едуард наистина изглеждаше загрижен.
— Родителите ми бяха акционери на „Лойдс“.
Положението моментално му стана ясно.
— О, съжалявам!
— Трябва да се откажа от апартамента си — каза Дейзи. — Вече развалих договора за лизинг.
Закърши ръце в скута си и се опита да не плаче.
Едуард долови настроението й.
— В такава ситуация — сериозно каза той — не е зле човек да пийне чай. „Ърл Грей“ или „Лапсанг“?
— Какъвто и да е — Дейзи с благодарност се загледа след него, когато стана и отиде да сложи чайника, давайки й време да се успокои.
— Имам нещо за теб. Семейството ми притежава апартамент на Уолтън Стрийт. Удобен, с две спални.
— Какъв е наемът? Не мога да си позволя много.
— Двеста — отвърна Едуард. — Но ако ти се струва твърде висок, можем да се споразумеем.
— Двеста на месец — веднага осъзна, че е назовал незначителна сума, за да не я кара да мисли, че й предлага подаяния. В гърлото й отново се надигна буца. — Благодаря — промълви тя и гласът й едва не затрепери.
— О, стига, стара приятелко. Всичко ще бъде наред. Само трябва да се потрудиш малко.
— За какво говориш? — унило попита Дейзи.
Едуард й поднесе чаша чай без захар.
— Всички трябва да се грижим за възрастните си родители. Просто при теб моментът за това настъпи по-рано. Не си толкова безпомощна, колкото си мислиш, Дейзи. Просто трябва да осъзнаеш, че имаш талант, и да действаш. Съсредоточи се върху нещо друго. Ще помогне.
Дейзи леко се усмихна.
— Искаш да кажеш, ще ми създаде илюзия за контрол.
Отпи глътка чай. Едуард бе страхотен. Винаги знаеше как да я утеши.
— Мога ли да бъда откровен?
Тя се засмя.
— Защо не, за бога? Кажи ми честно какво мислиш.
— Проявяваш мързел. Зная, че си твърде интелигентна, за да следваш в „Ракъм“. При това история на изкуството? — чертите на изпитото му лице се изкривиха в пренебрежителна гримаса. — Що за специалност е това, за бога? Защо не история на керамиката?
— Еснафска.
— Няма полза от нея, Дейзи. Избират я момичета, които не желаят да работят и единствената им цел е да си намерят съпрузи. Ти не си толкова тъпа, че да бъдеш една от тях. Сега — продължи той и сложи три лъжички захар в чая си с уверено движение, — когато изживяващ нещо като шок, това трябва да те накара да престанеш да си губиш времето и да направиш нещо смислено.
Дейзи се замисли.
— Можеш да пишеш — предложи Едуард.
— О! — Дейзи поклати глава. — Вече опитах, не се получи.
— Просто не спечели един конкурс — тонът му бе строг. — Трябва отново да опиташ. Каза на Ричард Уестън, че ще го направиш. Щом тези евтини романи са му донесли милиони, защо да не донесат и на теб?
Дейзи поклати глава.
— Това е налудничава мечта. Знаеш ли колко хора искат да станат писатели?
— В интерес на истината, дори аз. Майка ми посещава сбирки на писателски кръжок, но нали разбираш… — Едуард се наведе напред и прошепна заговорнически: — Тя няма дарба. Повечето от онези хора не могат да пишат.
— Какво те кара да мислиш, че аз мога?
— Каза ми, че момичетата са харесали романа ти. Но въпросът не е дали можеш или не, а че трябва поне да опиташ. И Ричард Уестън е бил непубликуван автор. Както и Джили Купър.
— Хм — Дейзи му се усмихна с благодарност. Почти бе обзета от вълнение. — Предполагам, че бих могла да преработя старата си идея…
— Не те съветвам. Започни с нещо свежо. Втория път ще бъдеш по-добра.
Думите му прозвучаха като ехо на онези, които бе изрекъл Брад, и й напомниха за сутринта. Дейзи остави чашата от фин порцелан.
— Мисля, че трябва да тръгвам.
— Почакай малко — Едуард отвори едно чекмедже на ореховата масичка и й подаде ключове. — Уолтън Стрийт номер 89. Втори апартамент. Този е за входната врата, а другият за апартамента.
— В момента не разполагам с двеста лири — призна Дейзи. Страните й поруменяха от срам.
— Няма нищо. Ще почакам до края на месеца — Едуард стана и я изпрати до вратата. — Обади ми се, ако имаш нужда от още нещо.
Дейзи искаше горещо да му благодари и да излее душата си, но знаеше, че ако го направи, ще заплаче.
— Благодаря — промълви тя.
— Ще се видим скоро, надявам се — каза Едуард.
Дейзи не се прибра, а отиде право на Уолтън Стрийт.
Брад би нарекъл жилището „хубаво местенце“. Бе просторно, с метална дограма на прозорците, старинни мебели от тъмен дъб и червени драперии. Малкото убежище за уикенди на семейство Пауърс й се стори невероятно разкошно. Доста по-добро от апартамента, който щеше да напусне.
Красотата на жилището я накара да се почувства виновна. Беше се натрапила на приятеля си, но какъв избор имаше?
Да пише. Щеше да опита, на шега. В „Ракъм“ имаше компютри с текстообработващи програми… Едуард бе прав, наистина проявяваше мързел. Трябваше да се залови с нещо смислено. Междувременно, в реалния свят, можеше да си потърси почасова работа. Така щеше да може да си позволи да подаде обява и да се махне от главата на Едуард.
Реши да мисли за това. Как да стъпи на крака и да помогне на родителите си. За каквото и да е, освен за Брад.
Дейзи седна на махагоновата маса в апартамента на Едуард и въздъхна.
Там, пред прозореца с метална дограма и изглед към Уолтън Стрийт, където плющеше дъжд, бе творението й. Една глава, анотация и куп писма. Бе напечатала тринадесет, адресирани до издателства, чиито имена бе открила в голям каталог с жълти корици. Умело бе променила първите две изречения на всяко писмо, в които се обръщаше лично към получателя и споделяше колко харесва творбите на еди-кой си автор, когото представляват издателите. Или че е чувала за блестящата им репутация. Само за да ги предразположи. Нататък писмата бяха кратки.
Това бе в пълно противоречие с препоръките към начинаещите писатели, които бе чела в списания. Авторите твърдяха, че сполучливата тактика е многословие в „писмото-кандидатура“, нещо гръмко и помпозно, което би грабнало вниманието на издателя. „Не им оставяйте повод за отказ“, съветваха те.
Проблемът бе, че приложените примерни варианти караха Дейзи да потръпва. Изчервяваше се, докато четеше високопарните хвалби. „Уважаеми господа, какво ще кажете за един дневник на кралица Катрин Пар? Вече можете да прочетете какъв е бил съпружеският живот с Хенри VIII и как е оцеляла. Романът ми «Веселата вдовица» е завладяваща история за любов и предателство, разиграваща се през шестнадесети век…“
Ох! Ох! Дейзи нямаше „висока концепция“ и не желаеше да пише глупави писма. Посочваше възрастта си, жанра, в който твореше, и факта, че няма друг опит, освен участието си в конкурс на списание „Къмпани“. След това молеше редакторите да прочетат материала й и да се свържат с нея, ако желаят да се запознаят с цялото произведение.
Естествено, всичко това бе безсмислено и й се струваше излишно да се излага.
Дейзи взе двадесет и шестте плика и започна да попълва собствения си адрес на половината. Щеше да мине през пощата в десет и половина и да стигне до ресторанта в единадесет.
Днес смяната й във „Федерикос“ бе четиричасова. Както винаги, очакваше началото й с ужас. Но поне щеше да започне да получава истински пари.
Животът й се бе променил. Живееше на Уолтън Стрийт от месец, а в университета бе започнала да получава отлични оценки. Може би Едуард бе прав за историята на изкуството, но щом изучаваше тази специалност, трябваше да бъде най-добра в курса. Непрекъснато бе заета с нещо. Или пишеше есета, или работеше обедни и вечерни смени в един италиански ресторант. Естествено, заплатата й бе минимална, но студентите и жителите на града даваха щедри бакшиши. Харесваха усмивката на Дейзи.
А и ставаше все по-хубава.
Дори самата тя бе започнала да го забелязва. Иронията бе, че след случката с Брад бе толкова депресирана, че бе забравила да следи какво яде. Но Едуард Пауърс бе запалил в нея искра и бе твърдо решена да помогне на родителите си. Затова учеше, работеше като сервитьорка и пишеше. Между трите дейности не й оставаше време да се тъпче.
Диетата на разсеяните. Тя правеше чудеса. Особено в съчетание с депресия.
Виждаше се с Брад. Често й се обаждаше и искаше отново да бъдат заедно, но ясно й даваше да разбере, че не желае сериозна връзка с нея.
Дейзи бе излязла с него още веднъж. Беше я почерпил с питие, но нямаше нужда. И без това бе решила да преспи с него само за да се отърве от мисълта, че го е направила за първи път с мъж, за когото е била поредната бройка.
Нямаше болка. Поне не физическа.
— Хей, какво виждам? — одобрително бе прокарал ръка по по-стегнатия й ханш и бедра. — Отслабнала си с цял тон.
— Не мисля, че съм тежала толкова — суховато бе отвърнала Дейзи.
Иронията бе засилила възбудата му.
— Хей, наистина ме влудяваш. Бих могъл да правя това всяка нощ — прошепна той и я обгърна със силните си ръце.
В нея се прокрадна плаха надежда.
— Това означава ли, че сме гаджета?
— Разбира се, скъпа. Гаджета сме — провлачено каза той. — Но не означава, че сме сериозно обвързани. Искам да кажа, и двамата сме твърде млади, нали?
— Точно така — промърмори Дейзи. Оттогава напълно го избягваше.
Запечата всички пликове и стана. Тъмносиньото й палто се бе износило и имаше нужда от ново, но пестеше парите си за по-важни неща. Бързо усука косите си, които вече бяха дълги до раменете. Не губи време да слага друг грим, освен малко гланц за устни. Кожата й бе гладка и свежа като на дете. Смяташе, че другите момичета от „Федерикос“ приличат на клоуни с твърде плътния фон дьо тен, който се размазваше около очите и устните им и тебеширеносините сенки, които никак не ги разкрасяваха.
Дейзи слезе по стълбите и излезе на улицата. Навън бе мразовито. Задържа чадъра си срещу вятъра, като се надяваше да не го обърне. Почти притича през Корнмаркет до пощата и носът и ушите й се зачервиха от студа. Мразеше зими като тази, в които върховете на пръстите й побеляваха. Понякога й хрумваше, че биологичните й родители не са британци и няма вродена издръжливост на режещ вятър…
В пощата бе невероятно топло само защото четирите стени бяха прегради срещу стихиите. Дейзи застана пред гишето и плати по най-скъпата тарифа, за да изпрати пакетите си. През нея премина тръпка на задоволство. Поне бе опитала.
Тъкмо се подготвяше за нова доза студен въздух, когато…
— Здравей.
Дейзи вдигна поглед. Пред нея стоеше Брад, явно смутен да я види. Секунда по-късно разбра причината.
До него застана момиче, високо и много слабо, със загар и дълги платиненоруси коси. Бе облечено с кожени панталони, навярно доста скъпи, в комплект с яке и шалче на врата. Веждите й бяха оскубани, а ноктите съвършено оформени в маникюр. Очевидно бе американка.
Сърцето на Дейзи се разтуптя. Може би му бе сестра или друга роднина, дошла да му погостува за Деня на благодарността.
След миг забеляза купчината писма в ръцете на момичето. Бяха в луксозни пликове, украсени със сребристи камбанки. Положението й стана ясно още преди той да проговори.
— Здрасти, Дейзи. Скъпа, това е Дейзи Маркъм, моя приятелка — запелтечи Брад. — Приятелка на Едуард. Дейзи, това е годеницата ми Елиз Мариано.
— Приятно ми е.
Погледът на момичето издаде безразличие.
— Дойдохме да изпратим няколко покани. Елиз избра параклиса на „Мертън“, там ще бъде венчавката…
— Страшно ми харесаха онези стари прозорци — провлачено сподели блондинката.
— Трябва да дойдеш — промълви Брад.
— Благодаря за поканата — каза Дейзи с шеговит тон, но в очите й напираха сълзи, които бе твърдо решена да не пролее. — За съжаление тогава ще бъда твърде заета. Радвам се, че се запознахме, Елиз.
Докато бързаше към изхода на Сейнт Алдейтс, чу американката да казва:
— Но ние не споменахме датата…
Дейзи се затича към Корнмаркет разплакана. „Господи!“ Наистина не бе означавала нищо за него. Просто бе решил да се позабавлява, преди да се ожени за блондинката, съвършената американска кокетка с шикозна чанта и обувки. А тя трябваше да работи като сервитьорка. Слава богу, че не бе казала на никого за това. Нито на Брад, нито дори на Едуард.
Спря се на ъгъла на улицата, извади от чантата си носна кърпичка и изтри сълзите. За нищо на света не биваше онзи мръсник Федерико да разбере, че е плакала. Бе подъл чешит, който винаги се опитваше да ограбва бакшишите на сервитьорите, като ги караше да работят извънредно без заплащане. Беше я приел на работа единствено поради голямото текучество на персонал. Никой не желаеше да работи за него. Затова бе принуден да я назначи, макар и без опит.
Часовникът показваше точно единадесет. Дейзи се втурна през страничната врата на ресторанта право към кухнята.
— Крайно време беше да се появиш — каза Федерико. — Помислих, че отново ще закъснееш и ще се наложи да удържа от заплатата ти.
— Пристигам навреме — решително отвърна тя. Хвърли поглед към предната част на ресторанта и разбра, че днес ще бъде доста заета. Няколко възрастни двойки очакваха да опитат ранните специалитети след половинчасовата обедна почивка между смените. Шефът й никога не би я удължил на час.
— Слагай униформата. Днес ще работиш в предния сектор. Побързай!
В гърлото й се надигна ридание, но го потисна. Нуждаеше се от тази работа. Поне имаше занимание, което да я отклонява от мрачните мисли.
— Веднага, Федерико — покорно обеща тя.