Дяволът в теб

Четиридесет и трета глава

Дейзи прекара вълнуващ уикенд с Магнус Сорен. Той бе въплъщение на американската мечта и на представата й за жител на Ню Йорк — властен, предизвикателен и безсрамно ексцентричен.

Думата „скромност“ явно липсваше в речника му. Возеше я в различни лимузини, а в неделя дори летяха с хеликоптер до имението му в Дъчес Каунти за обяд, на който готвачката му поднесе ястия, достойни да съперничат на специалитетите в най-скъпия нюйоркски ресторант. Искаше да й подари огърлица от огромни перли и настоя да поеме всичките й разходи, включително и сметката в луксозния хотел.

— Прекаляваш. Наистина прекаляваш — възрази Дейзи. — Престани, Магнус. Опитваш се да завъртиш главата ми.

— Грешиш, всичко това е крайно недостатъчно. Не ми даваш възможност да те поглезя, както бих искал.

— Не желая никой да ме глези — заяви тя.

— Това е недостатък, който трябва да преодолееш.

Седяха на балкона на къщата му в Дъчес и пиеха ментов ликьор. Здрачаваше се и Дейзи щеше да пренощува в имението, преди да отпътува на сутринта. Магнус й бе преотстъпил своята стая. Домът му й харесваше, беше старо здание, според американските представи, построено през осемнадесети век, а по-късно оборудвано със съвременни удобства. Магнус бе напълнил къщата с антики, много от които шведски, и това й придаваше провинциална атмосфера. Имаше конюшня, обширни ливади с люцерна и две кучета, остроумно наречени Кафявко и Жълтурчо. Кафявко бе отчасти териер, а Жълтурчо — отчасти лабрадор, бяха много игриви. Дотичаха до терасата и едва не събориха старинната масичка, върху която бяха чашите им.

— Ако дойде крадец, ще го ближат до задушаване — каза Магнус и почеса Кафявко зад ушите.

— Опитвали ли са се да те ограбят?

— Тук никой не краде. Хората държат дори колите си отключени.

Дейзи въздъхна.

— Имението ти е великолепно. Струва си човек да живее на пет часа път от града.

— С хеликоптер се стига само за двадесет минути — изтъкна Магнус.

Дейзи отпи глътка ликьор. Питието бе чудесно.

— Магнус, ти си невероятно богат и имаш какви ли не играчки.

— Да — усмихна се той. — Не е ли страхотно? Човек трябва само да купува и препродава компании, за да притежава всичко това — махна с ръка. — Естествено, би било хубаво да има с кого да го сподели.

— Дочух, че всеки уикенд си намираш компания.

— Не очакваш да живея като отегчен самотник, нали?

Дейзи се засмя.

— Поне си откровен.

Втренчи поглед в нея. Очите му сякаш я разсъблякоха и я накараха да почувства топлина между бедрата. Дейзи остави чашата си. Сега не бе моментът да проявява слабост. Магнус не бе за нея, не искаше да завърши уикенда в леглото с него, когато сърцето й принадлежеше на Едуард Пауърс.

— Слушай, Магнус… няма да спя с теб.

— Голямо разочарование — нехайно каза той. — Би било още по-голямо, ако беше убедена в това.

Дейзи настръхна.

— Убедена съм.

— Не. Искаш да кажеш, че няма да спиш с мен този уикенд. Но все някога ще се случи. Желая те и ще те спечеля — изрече тези думи с толкова сериозен тон, че Дейзи не знаеше накъде да погледне. — Не целя само да те вкарам в леглото си, въпреки че би било добро начало.

— Нима твърдиш, че би искал да се ожениш за мен? — сопна се Дейзи. — Стига, Магнус. Ти си млад, необвързан, богат и влиятелен.

— Забрави да споменеш, че съм и привлекателен.

— Вече призна, че обичаш жените — добави тя, без да обърне внимание на последната му реплика. Защо трябваше да му казва, че го намира за привлекателен? — Не желая да бъда поредното момиче, което се хвърля на врата на един милиардер…

— Не съм милиардер. Поне засега. Може би догодина, ако сделката за „Рейтън“ не се провали…

— … а после той си намира нова любовница, манекенка или нещо подобно. Парите ти не ме интересуват. Имам свои. Не съм богата колкото теб, но са ми предостатъчни. Освен това не искам да бъда… как се наричаше…

— Съпруга украшение или „бонбонче“ — услужливо предположи Магнус.

— Да. Точно.

Дейзи имаше неприятното чувство, че Магнус й се присмива, макар и да не издаваше звук.

— Имам кариера. Пиша романи. Добра съм и творбите се продават…

— Да, спомням си сведенията за продажбите.

— Възнамерявам да продължа да се занимавам с това. Работата е важна за духовното израстване, дори ако човек няма нужда от пари.

— Напълно съм съгласен. И аз мога да спра да работя.

— Тогава навярно разбираш защо би се чувствал по-добре с някоя друга.

— Бъди така добра и остави на мен да избирам с коя жена ще бъда — каза Магнус. — Отлично се справям сам.

Дейзи хвърли поглед към него. Бе съвършеният джентълмен. Не бе престъпление човек да парадира с това, което постигнал, а и той бе секси и умееше да я разсмива.

— Слушай, Магнус. Много си мил, но мисля, че трябва да бъда искрена с теб — въздъхна тя. — Влюбена съм в друг.

Дейзи летя до Лондон в първа класа. Това бе единствения разход, който покри сама. „Може би така е най-добре“, помисли си тя, докато й поднасяха чаша пресен портокалов сок. Трябваше да бъде внимателна. Имаше солидно състояние, но то не можеше да се сравни с това на Магнус Сорен. Следващия път когато се почувства потисната и се нуждае от почивка, би трябвало да избере някое по-евтино място, например Рим.

Определено не съжаляваше за уикенда, който бе прекарала. Трябваше да възвърне самочувствието си и Магнус много й бе помогнал. Бе постъпила честно с него, вместо да го използва въпреки голямото изкушение. Откровено му бе казала, че живота й има друг, с когото е твърдо решена да сподели съдбата си. Той не можеше да преодолее тази пречка и все пак бе настоял отново да се видят. Е, не бе могла да откаже. Магнус вече знаеше, че тя не е бъдещата госпожа Сорен.

Осъзна, че се надява наистина да й се обади. Сорен бе много забавен.

Когато пристигна в Англия, навън бе пълен мрак. Плати за таксито, влезе в сградата, където бе жилището й, и провери дали има поща.

— Никакви писма — каза портиерът Енрикес. — Но пристигна нещо много специално за вас. Почакайте само секунда.

Извади изпод бюрото си огромен букет тъмночервени рози.

— Ах — въздъхна тя.

— Преброих ги — портиерът й намигна. — Седемдесет и две. Прекрасни са. Кой ги е изпратил?

Дейзи не си направи труда да извади картичката.

— Магнус Сорен — каза тя.

— Кой е той?

— Просто приятел.

— Страхотен приятел! — отбеляза Енрикес. — Лека нощ, госпожице.

Магнус й се обади на следващия ден по обяд.

— Благодаря за розите, много са красиви.

— Седемдесет и две рози не могат да се сравнят с красотата на една „маргаритка“ — галантно каза Магнус.

Дейзи промърмори:

— Звучи ужасно. Като имената Кафявко и Жълтурко.

— Ти си тази, която умело борави с думите, нали?

— Благодаря ти, че се обади. Прекарах чудесно с теб — каза Дейзи.

— Не говори така, сякаш всичко е приключило. Следващата седмица ще бъда в Лондон. Тогава ще се видим.

— Магнус…

— Трябва да работя — каза той и затвори.

Дейзи поклати глава. Определено бе упорит. Всъщност не би преуспял толкова, ако не притежаваше това качество. Нямаше нищо против него, но й бе неприятно, че той губи времето си заради нея.

Седна пред компютъра си, включи го и започна да пише. Думите се занизаха като безкраен поток, както винаги когато бе истински вдъхновена. За известно време можеше да забрави и за Едуард, и за Магнус и да се потопи в света на новата си книга, където всичко се подреждаше така, както го бе замислила. Но дълбоко в съзнанието й се въртеше мисълта, че е време да се завърне в Англия, в реалността, и да започне да размишлява сериозно за Едуард Пауърс и как да го накара да прозре, че е взел погрешно решение…