Дяволът в теб

Тридесет и девета глава

Попи се опасяваше, че е загубила разсъдъка си.

Двадесет и три години бе твърде ранна възраст човек да полудее от обтегнати нерви, но тя вършеше неща, заради които биха могли да я освидетелстват. Бе прекарала цял уикенд в леглото с мъж, когото почти не познаваше, твърде възрастен за нея, при това републиканец. Вместо да бъде доволна, че се бе отървала от него, се чувстваше сякаш някой бе забил шиш за плетене в сърцето й.

Не можеше да мисли за нищо друго, освен кога ще го види отново.

Любов от пръв поглед? Не вярваше в нея. Това, което изпитваше, бе просто физическа страст. Като тийнейджърско увлечение по Аксел Роуз.

Но Хенри Леклерк не й се бе обадил. Откакто се бе завърнала у дома, чакаше. Нетърпеливо. После ядосано. Когато разочарованието й бе достигнало до шокиращо ниво, Попи бе за била надежда.

„Ще го преживея“, твърдо си каза тя.

Безразличието му я караше да се чувства унизена, сякаш бе отказала от нещо ценно, а я бяха измамили. Бе дарил тялото й с нежност, която тя бе взела за любов. Но се бе излъгала. Беше се оказало не по-различно от пиянския секс с басист в мотела. В нея напираше гняв.

Щеше да положи усилия да забрави този чешит.

Но на първо място бе бизнесът.

Попи си бе у дома, в новата къща, която си бе купила, близо до Бевърли Сентър. Беше малка, на спокойна уличка, с окосена зелена трева и уханен тропически храст отпред, и бе изцяло нейна. Имаше голяма спалня с вграден гардероб, баня с вана и модерна кухня и просторен хол. Харесваше й мисионерската архитектура на къщата. Всичко тук бе нейна собственост.

Стоеше в малката ниша до кухнята, която бе обзавела като свой домашен офис. Имаше компютър, факс апарат, ксерокс телефон. Слушалката бе в ръката й и се чуваше сигнал „свободно“.

— Ако искате да се обадите — каза записан глас, — моля, чакайте и наберете отново. Ако…

Попи се вслуша в препоръката.

Оказа се по-трудно, отколкото бе предполагала. Доста по-трудно от развоя, който й се бе струвал логичен, докато обвиваше ръце около стегнатото, мускулесто тяло на конгресмен Леклерк и вдъхваше аромата на афтършейва му, примесен мирис на цигарен дим. Съветът, който той й бе дал в Ню Йорк бе разпалил нещо в нея. Въодушевление, копнеж да започне час по-скоро.

Може би не желаеше да я види отново. Попи не можеше да преглътне обидата, но бе твърдо решена да последва съвета на Леклерк. Явно бе мръсник, но поне й бе помогнал с нещо: беше й подсказал този план.

Да има своя фирма, свои открития, свои правила. Попи не желаеше да бъде номер две, една от лоялните сътруднички на големите светила в бизнеса, които в Лос Анджелис бяха безброй. Те бяха просто високоплатени наемнички, без реални правомощия. „Дясната ръка“. „Вярната сянка“.

Джоел Стейн откровено бе заявил, че няма намерение да дели властта си с нея или с когото и да било.

Тогава защо й се струваше толкова трудно?

Попи знаеше отговора. Защото Джоел бе прав. Хората се бяха съгласявали да преговарят с нея, защото се обаждаше не от свое име, а от името на „Дрийм“. Беше едва на двадесет и три години. На същата възраст или дори по-млада от изпълнителите, които искаше да представлява. Джоел бе убеден, че не би постигнала нищо без него, и тя се боеше, че има право.

Все едно. Попи нямаше избор.

Отново вдигна телефона и този път набра номера.

— „Дрийм Мениджмънт“.

— Обажда се Попи — каза тя. — Там ли е Джоел?

— Трябва да разбереш…

— Няма нищо за разбиране — сопна се Стейн. Поне бе престанал да крещи. — Нещата ти вече са изнесени от офиса, Алън. Край с твоята кариера. Знаеш ли колко неблагодарни хлапаци се опитват да проникнат в музикалната индустрия всяка година? Мислят се за по-вещи от хората, които са ги открили и обучили. Година работа с една от моите групи и си въобразяваш, че си станала експерт. Ти си просто хлапе. Глупаво хлапе. Ако не завъртиш главата на някоя важна клечка, едва ли ще си намериш друга работа. Повярвай ми.

— Значи няма смисъл да идвам при теб за препоръки? — пошегува се Попи, макар и да не й бе до смях.

— Върви по дяволите — изръмжа Джоел и затвори.

Попи намести слушалката. Ръцете й трепереха. Хрумна й, че няма да й бъде никак лесно с конкуренти като Джоел Стейн.

„Да става каквото ще“. Въпреки страха, щеше да опита.

Обади се в банката и провери баланса по сметките си. Двадесет и пет хиляди и четиристотин долара. Не разполагаше с достатъчен капитал за започване на нов бизнес. Освен това нямаше висше образование и препоръки за работа. Естествено, можеше да посегне към парите на родителите си, но Попи не би го направила за нищо на света.

Трябваше да постигне всичко сама. Нямаше да се предаде. Щеше да се справи с трудностите. Дори вече бе измислила име за новата си фирма: „Опиум Инк“.

Струваше й се скандално и бунтарско. Също като рокендрол културата. Харесваше й. Бе отишла в евтино ателие за изработка на визитки и си бе избрала лого: стилизиран червен мак, а под него надпис с кървавочервени букви: „Опиум Мениджмънт“ и с черни: „Попи19 Алън — президент“.

Сложи няколко визитни картички в джоба си, готова да се залови за работа. Господи, колко бе депресиращо!

Попи посещаваше клуб след клуб и слушаше група след група. Първото, което й бе нужно, бе изпълнител, когото да представлява. Но не можеше да се спре на никого.

Започна да подозира, че „Силвър Булет“ наистина са били случайна находка. Какъв парад на некадърници! Бездарни клоуни с оредели коси и измъчени песни. Траш метъли, които явно се заблуждаваха, че е необходима само скорост и високи децибели, без никаква мелодия. Стотици имитатори на „Гънс енд Роузис“. Една-единствена дамска група, която бе извикана на бис, защото публиката си бе паднала по силиконовите гърди на музикантките. Не чу дори една песен, която да си спомня три секунди след като е свършила.

Попи започна да изпитва уважение към хората от „Ей енд Ар“. Музикантите наричаха индустрията свой враг, но тук най-големият им враг бе липсата на талант. Сякаш никой не разбираше, че музиката е преди всичко мелодия.

Изпитваше желание да разтърси всички дрогирани мечтатели за рокаджийска слава в „Сънсет Стрип“ и да изкрещи: „Важна е мелодията!“

От целия траш жанр бе оцеляла една-единствена група, която все още печелеше: „Металика“. Това бе, защото всеки фен на света знаеше мелодиите им наизуст. Понякога, докато бандата бе на сцената, публиката пееше толкова силно, че почти бе излишно музикантите да свирят. „Слейър“, „Антракс“ и „Мегадет“ никога нямаше да ги настигнат. Никога. Всички останали групи имаха най-много по три-четири хита.

Попи бе отчаяна. Трябваше да се занимава точно с това. То бе призванието й, което й носеше радост. Но не можеше да създаде талант там, където го нямаше.

Откри отговора, когато най-малко очакваше.

— Какво ще поръчаш, скъпа?

Здравата бе изгладняла и нетърпеливо погледна сервитьорката. Жената бе от Тексас и наближаваше четиридесетте, но все още имаше тяло на мажоретка и бухнали руси коси.

Попи бе седнала в евтин ресторант до „Мелроуз“, обзаведен в южняшки стил. Сервираха големи пържоли и много чили. Вредна храна, каквато тя обикновено избягваше.

Но бе дошла тук, за да усети атмосферата на Юга. Попи тъгуваше за конгресмена Леклерк. Не й се обаждаше и бе решила да посети това заведение, за да събуди спомените. Нима бе полудяла? Да се храни в тази дупка само за да си припомни миговете, които бе прекарала с един политик с прошарени коси и скъп костюм?

— Ребра на скара — каза тя. — „Джак Даниелс“ с диетична кока-кола.

Показа картата си за самоличност. В Ел Ей проверяваха дори тридесетгодишни.

— Веднага, сладурче — отвърна мажоретката.

Попи изведнъж осъзна колко е гладна. На обяд бе хапнала само нискокалоричен сандвич, който не бе достатъчно гориво за потискащото обикаляне по клубовете на Ел Ей и слушане на бездарни групи и певци. Бургерите и пържолите цвърчаха в кухнята и се носеше апетитен мирис.

Леклерк й липсваше. Разбира се, че нямаше да му се обади.

— Заповядай, скъпа — сервитьорката сложи пред нея огромна чаша „Джак“ с кока-кола. — Порцията ти ще бъде готова след секунда.

Отдалечи се и Попи отпи успокояваща глътка.

— Добър вечер, Лос Анджелис — каза нечий глас.

Попи зяпна от изумление. Господи. На малък подиум в предната част на ресторанта бе сложен микрофон. Бе дошла тук, за да избяга от некадърни групи, а сега трябваше да търпи някакъв кръчмарски музикант. Огледа се за сервитьорката, готова да отмени поръчката си и да се прибере у дома.

Но не видя жената никъде наблизо. Унило наведе глава. Почувства се сломена.

— Тази вечер ще ви изпея две нови парчета — обеща гласът. Беше мъжки и дрезгав, с плътен южняшки тембър, който й се стори секси. — Казвам се Травис Джаксън.

След миг запя…

Песента бе тъжна балада. Гласът му звучеше нежно, прочувствено, вълнуващо, ту като струни на блусарска китара, ту като риданията на Патси Клайн. Попи се огледа, напълно забравила за вечерята и питието. Двойките бяха престанали да се хранят, а в очите на дамите проблясваха сълзи. Всички влюбени се държаха за ръце.

Насочи вниманието си към Травис Джаксън. Носеше овехтели джинси, каубойски ботуши, карирана риза и кърпа на главата. Ризата бе с къси ръкави, под които се виждаха мускулестите му ръце, покрити с татуировки. На тила му се подаваха тъмни коси, а ъгловатата му челюст бе покрита с набола брада. Имаше поглед, който замайваше жените.

Сърцето на Попи се разтуптя.

Загледа се в Травис. Очите им се срещнаха и той й намигна.

Сърцето й щеше да изскочи. Но точно до него бе портфейлът й.

Махна на сервитьорката.

— Откъде е той?

— Сладур е, нали? — жената се наведе към нея. — Но, честно казано, скъпа, трябва да се наредиш на опашка. Имаме клиентки, които идват да хапнат тук само заради него — огледа Попи изпод гримираните си със сини сенки клепачи и забеляза стройната й фигура в елегантна рокля. — Все пак имаш шанс.

Попи написа телефонния си номер на хартийка и й я подаде.

— Държа да поговоря с него — каза тя. — На всяка цена. Нали ще му дадете номера?

— Разбира се, скъпа — каза сервитьорката и ококори очи, щом зърна бакшиша.

Попи остави пари за сметката си, стана и се приближи към него, за да види добре гърдите й. Той продължи да пее с ангелския си глас, но в очите му светна дяволито пламъче.

Изпрати му въздушна целувка и се отправи към вратата. Сервитьорката я сграбчи за ръкава.

— Ще те предупредя нещо, скъпа. Ти си от Калифорния. Трябва да знаеш, че южняците… изглеждат страхотно и са добри певци, но ще разбият сърцето ти.

Попи бе сигурна, че жената знае това от опит.

— Ще внимавам — обеща тя.

Хвърли последен поглед към Травис Джаксън, но мислеше за Хенри Леклерк.

Попи се прибра, изми косите си и внимателно избра какво да облече. Трябваше да издава пари, класа и непринуденост, характерна за хората от звукозаписната индустрия. Спря се на черни джинси, сандали с висок ток, фланелка на „Грийн Дрегън“ и черно кожено яке „Армани“. Сложи неутрален грим, за да изглежда изтънчена, но и млада. Нямаше смисъл да се преструва на такава, каквато не е.

Телефонът звънна в единадесет и тридесет. Попи не хранеше илюзии. Бе привлекателна и знаеше, че той я желае.

— Кой е? — попита тя.

— Знаете кой, госпожице.

„Толкова си секси, по дяволите“, помисли си Попи. Беше безкрайно самоуверен. Държеше се така, сякаш той е трофеят, а тя тази, която го преследва. Нямаше представа колко е вярно това.

— Травис — задъхано каза тя.

Представи си усмивката му.

— Мхм. Как се казваш, сладурче?

— Попи Алън — отвърна тя.

— Името ти подхожда. Знаеш ли защо? Защото си красива като цвете.

„Всемогъщи боже!“, помисли си Попи и усети прилив на адреналин. Бе съвършен. Симпатичен, талантлив, с прекрасни песни и слабост към жените. Ако имаше нещо, което кара хората да купуват албумите на един певец, това бяха креватните му подвизи. Колкото и неделикатно да звучеше, бе самата истина.

Момичетата сънуваха мокри сънища за мъже, които си падат по жените. Славата на лошо момче женкар винаги ги бе привличала. От времето на Ерол Флин и Елвис Пресли.

— Бих искала да се срещнем за по чаша кафе — каза Попи. — Ако имаш време.

— Винаги намирам време за красавици като теб — отвърна Джаксън. — Къде се намираш, сладурано?

— На Трета улица.

— Знаеш ли бара „Гърмящата змия“?

— Да.

„Гърмящата змия“ бе евтин, но уютен малък бар с южняшки интериор. Попи бе впечатлена. Навярно симпатягата имаше свое романтично кътче във всеки квартал.

— Ще се видим там след двадесет минути, скъпа.

— Нямам търпение — искрено отвърна Попи.

Когато влезе в бара, той вече бе там, с чаша бира в ръка. Изглеждаше невероятно мъжествен. Калифорнийските хубавици го зяпаха, шушукаха си или се кикотеха на групички.

Травис стана и докосна периферията на каубойската си шапка. С крайчеца на окото си Попи забеляза, че момичетата затаяват дъх.

— Джак — обърна се той към бармана, — нали ще се намери маса за нас?

— Разбира се, приятел — отвърна мъжът и ги поведе към едно сепаре в дъното, приятно и уединено.

— Редовен клиент ли си? — попита Попи.

— Всички тук ме познават — призна Травис със зашеметяваща усмивка. — Радвам се, че дойде. Ти си привлекателна млада дама. Със сигурност знаеш това.

Попи отвърна на усмивката му.

— Казвали са ми го. А ти имаш солиден контингент от обожателки.

Изплези се на тайфа дългокоси блондинки, които седяха на съседна маса и съблазнително примигваха срещу Травис. Бързо извърнаха глави.

Той се засмя.

— Страхотно. Ревнива ли си, малката?

— Всъщност не — отвърна Попи. Пое си дълбоко дъх. Навярно бе с около шест години по-млада от него. — Имам предложение за теб, което не е свързано със секс.

— Много съм разочарован — каза Травис.

— Интересувам се от музиката ти. Настоявам да ме изслушаш. Казвам се Попи Алън и искам да стана твой мениджър.

За секунда втренчи поглед в нея, а после избухна в смях.

— Ти ли, сладурче? Изглеждаш толкова млада, че едва ли биха ти донесли бира, без да дадеш целувка на сервитьора.

Попи бързо кимна.

— Ще ме изслушаш ли? Ако не си съгласен, ще платя сметката и ще те откарам до фенклуба ти.

Този път усмивката му бе само израз на учтивост. Очевидно бе, че не желае да продължават разговора. Затова Попи побърза да продължи.

— Аз открих „Силвър Булет“. Чувал ли си за тях?

— Рок групата?

— Точно така. Аз ги свързах с Джоел Стейн от „Дрийм Мениджмънт“. После бях помощник-счетоводител на турне на „Грийн Дрегън“ и попречих на един мошеник да напълни гушата си за сметка на бандата — отвори портфейла си, извади ламинираните карти и му ги подаде. — Когато се върнах, ми повериха „Силвър Булет“. Момичетата нямаха дори емблема, нищо. Уредих им договор за запис, сама организирах прослушване, промених имиджа им и се погрижих за всичко на сцената. Миналия месец достигнаха до номер едно и се появиха в „Ролинг Стоун“. Тогава Джоел Стейн, шефът ми в „Дрийм“, заяви, че ги поема лично.

— И какво направи ти? — попита Джаксън.

— Напуснах — решително отвърна Попи. — Основах своя фирма и искам да работя с теб.

— Не знам — промърмори Травис. — Аз не съм рок певец.

— Няма значение. Имаш добри песни. Имаш глас. Държиш се страхотно на сцената и си невероятно секси.

Усмивката му издаде тъга.

— Жалко, че хората от звукозаписните компании не мислят като теб.

— Ще започнат — увери го Попи. — Ако ми дадеш възможност. Слушай, ще бъда откровена. „Дрийм“ е голяма компания и всеки би искал да разговаря с техен представител. А аз съм просто човек. Но хората ме познават. Мога да ги убедя да те чуят. Подпиши шестмесечен договор с мен. После… — сви рамене. — … ако искаш да се разделим, прав ти път.

Травис замислено отпи глътка бира.

— Да ви донеса ли нещо? — предложи сервитьорката с усмивка.

— „Джак“ с диетична кола — отвърна Попи. Може би най-сетне щеше да допие едно питие тази вечер.

— Ще вечеряте ли? — закачливо попита жената.

Травис повдигна бирата си към Попи.

— Да, госпожо — каза той.

— Искам да знам откога обикаляш заведенията — полюбопитства Попи.

Той въздъхна.

— От около осем години. Мисля, че съм пълен глупак. Пея от малък. Изявите в онзи ресторант са почти най-добрата работа, която съм имал. Бакшишите са щедри, черпят ме и ми позволяват да ползвам банята. Има един стар душ. Предполагам, че по-рано е било жилище.

— Душ? Защо не се къпеш у дома?

— Скъпа, домът ми е задната седалка на стария шевролет отвън — каза Травис. — Или къщата на гаджето, което забърша вечерта.

— Е, първото, което ще направя за теб, ще бъде да ти наема апартамент. Шест месеца, без да плащаш наем, освен ако подпишем договор за запис. Стига да се съгласиш — Попи затаи дъх.

— Госпожице — каза Травис, — нямам друг избор. Всъщност и без това мислех да приема — подаде й ръка. — Партньори сме.