Дяволът в теб

Тридесет и осма глава

Самолетът леко се разклати, когато колелата се отделиха от пистата.

Попи се настани удобно на седалката си и се опита да се съсредоточи. Пътуваше към Ню Йорк за уикенда. Бе казала на Джоел, че има неотложен семеен въпрос за уреждане, но истината бе, че просто искаше да бъде далеч от Ел Ей. И от всички.

Предателки.

Гласовете им все още звучаха в главата й. Смутените опити на Кейт да бъде любезна.

— Да, Джоел ни каза за новите планове. Струват ни се чудесни. И други групи ще имат късмета да работят с теб, Попи…

— Значи не искате вие да продължите с мен? — попита тя.

— Двама мениджъри са твърде много, и ти, и Джоел, нали разбираш…

Стомахът й се сви на топка. Кейт от самото начало не я харесваше особено. Винаги бе искала да ги поеме Джоел. Попи изведнъж осъзна това.

Просто бе принудена да я приеме.

— И останалите от групата ли са на същото мнение?

— Да — смотолеви Кейт.

— Дори Моли? Искам да се чуя с нея.

— Разбира се. Почакай — Попи усети как вокалистката закри слушалката и размени няколко думи с другите момичета, чиито гласове прозвучаха приглушено. После отново заговори Кейт, все още смутена. — Мм… Моли току-що излезе за малко. Ще ти се обади по-късно…

Попи затвори очи за миг. Когато ги отвори, срещна погледа на Джоел, който сякаш я уверяваше: „Нали ти казах?“

— Не — отвърна тя, — няма нужда, скъпа, радвам се за „Силвър Булет“. Джоел ще ви направи още по-големи звезди.

На лицето на шефа й се появи лека усмивка.

— Това не означава, че никога вече няма да се видим, нали?

— Хм — уклончиво промълви Попи. — Чао.

Затвори и на скулите й се появиха ярки кръгове руменина.

Джоел Стейн се засмя.

— Не го приемай лично, скъпа. Личи си, че все още не си свикнала. Групите не са твои приятели, а клиенти. Първи урок.

— Полезен е — мрачно промърмори Попи.

— Втори урок — Стейн размаха лист хартия. — Два успеха не те превръщат в експерт. Назначих те, за да проявяваш съобразителност и находчивост. Представяш се добре. Ще получиш премия. Но „Дрийм“ е моя компания и аз разпределям пая. Никога не забравяй това — поклати глава. — Не си търся съдружник, но ако продължаваш както досега, може би ще се издигнеш до номер две. И ще бъдеш щедро възнаградена.

— Искам да си взема отпуск — импулсивно каза Попи. — Трябва да уредя някои семейни въпроси…

Бе съчинила правдоподобна история и той я бе приел. „Защо не? — помисли си Попи с огорчение. — Който е постигнал голяма победа, не би загубил нищо, ако подхвърли някоя троха на губещия“.

— Дами и господа, добре дошли на борда на „Континентал Еърлайнс“, полет 41 до „Джей Еф Кей“.

Мъжът до нея подигравателно имитираше записаното съобщение. Изведнъж погледна Попи.

— О, извинете! — имаше плътен глас и южняшки акцент, който малко я изненада, защото изглеждаше доста изтънчен. Бе облечен с елегантен костюм, скъпи обувки, навярно европейски, ръчна изработка, и златен часовник. Бе по-възрастен, с прошарени коси, сини очи и ъгловата челюст. Под сакото му се открояваха мускули и изглеждаше привлекателен. „Типичен преуспял капиталист“, помисли си Попи.

Гласът му би подхождал повече на мъж с каубойска шапка и ботуши.

— Лош навик. Това монотонно нареждане ме дразни. „Летим на височина дванадесет хиляди метра“. Кой се интересува?

Попи кимна и му се усмихна.

— Аз съм Попи Алън.

— Хенри Леклерк.

Името й се стори познато, но не можа да си спомни откъде.

— Изглеждате разстроена. Извинете, ако ви е неприятно, че любопитствам. Не обичате ли да пътувате със самолет?

— Не е това. Проблеми в бизнеса — отвърна Попи.

Той се засмя.

— Бизнес?

Попи се намръщи.

— Какво странно има?

— Изглеждате твърде млада, за да се занимавате с бизнес — откровено каза той. — Приличате на колежанка.

Очите му бяха тъмносини, със самоуверен израз.

— Пътувам в бизнес класа — изтъкна Попи.

— Както много хлапета от богати семейства.

„Арогантен мръсник“, помисли си тя.

— Е, аз не съм от тях. Работя за компания с… глобална насоченост.

— Аха — каза той. — Аз също, би могло да се каже.

Тонът му не допадна на Попи.

— Хората си въобразяват, че един млад човек не може да постигне нищо. Но това са пълни глупости. Александър Велики е завладял света, преди да стане на тридесет години.

Леклерк се усмихна.

— Старая се да не подценявам младите, госпожице.

— Шампанско? — към тях се бе приближила стюардеса, една от най-привлекателните. Бе силно гримирана и гледаше Леклерк с обожание и чаровна усмивка. Не обърна внимание на Попи.

— За мен шампанско — каза Попи. Бе платила прескъпо за това място.

— На колко години сте, госпожице?

Тя се изчерви.

— На двадесет и три. Има ли някакъв проблем?

Жената я изгледа с недоверие.

— Можете да сервирате на тази млада дама — любезно каза Леклерк.

Стюардесата веднага й поднесе висока кристална чаша.

— Заповядайте. Извинявайте за недоразумението, госпожице. А за вас, господин конгресмен?

Попи примигна.

— Само портокалов сок — отвърна той.

Полетът не бе гладък, но Попи не обърна внимание на друсането. Чувстваше се така, сякаш водеше битка за възвръщане поне на част от достойнството си.

— Значи пътувам в компанията на политик — отбеляза тя, когато донесоха обяда.

— Боя се, че да.

Той махна с ръка да не му сервират храна.

— Конгресмените не ядат ли?

— Не и такава помия — Леклерк пъхна ръка в чантата с ръчния си багаж и извади сребърна кутия с гравирани инициали. — Твърде често летя. Държа на добрата храна.

Повдигна капака на кутията и устата на Попи се напълни със слюнка. Вътре имаше узряла праскова с вълшебен аромат, консерва хайвер и сандвичи от черен хляб с пушена сьомга и лимонови резени.

— Вземете си. Настоявам.

— Категорично не — каза тя, но бе трудно да потисне апетита си.

Леклерк отвори хайвера и намаза малко на филийка.

— Отворете уста.

Попи опита. Вкусът бе превъзходен.

— Разкажете ми за проблемите си в бизнеса — каза Леклерк.

Попи заговори. Изля душата си пред него. Имаше чувството, че я приема сериозно, а той бе конгресмен. Бе поласкана не само защото бе влиятелен политик, достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Напуснете.

— Да напусна? Но това е една от най-големите мениджмънт компании в града. Какво да направя? Да се преселя в Ню Йорк и да работя за „Кю Прайм“?

— Основете собствена фирма.

— Нямам групи, с които да работя — възрази Попи.

Леклерк сви рамене.

— Намерете. Вече сте успели веднъж. Доказали сте, че имате талант в известна степен. Струва ми се, че искате повече, отколкото може да ви предложи който и да е шеф. Има само един начин да го постигнете: създайте собствена фирма.

Попи се замисли. Успехът със „Силвър Булет“ бе страхотно начало, но тя не разполагаше с нищо и твърде скоро бе станала достатъчно голяма, за да й сервират шампанско. Не бе неосъществимо. Рон Лафит бе мениджър на „Мегадет“, а бе едва на двадесет и пет години. Мисълта я накара да потръпне от страх. И все пак й се стори вълнуваща.

— Необходима е много работа, много връзки…

— И голям кураж — Леклерк я погледна. — Разбира се, можете да си намирате извинения, да приемете премията и да поемете „Хедуей“…

— „Хайуей“.

— Или още сега да вземете правилното решение.

— Много сте досаден — предизвикателно каза Попи.

— Така ми казват и демократите — Леклерк леко наклони глава.

— Значи сте републиканец — отбеляза Попи с неодобрение.

— Да. Ниски данъци, ниски разходи. Силна отбрана.

— Твърде много средства за въоръжаване и нищожни за образование…

— Интересувате ли се от политика?

— Всъщност не — отвърна Роуз. — Но съм за демократите. Смятам, че всяка жена трябва да има право на избор.

— А аз смятам, че всяко бебе трябва да има право на живот — невъзмутимо отвърна той.

— Нима нищо не може да ви извади от равновесие? — попита Попи.

Леклерк се замисли за миг.

— Загубата — каза той. — Затова никога не губя.

През нея премина лека тръпка на възхищение и любопитство. Нещо, което не бе изпитвала отдавна. От злополучното приключение с онзи подъл музикант. Пълна лудост! Леклерк не бе неин тип. Освен това бе с около петнадесет години по-възрастен от нея. Джентълмен от Юга. Косите му бяха късо подстригани. В тялото му нямаше капка рокаджийска кръв.

— Не ме гледай така — тихо промълви Леклерк.

— Как?

Попи се изчерви.

— Знаеш как, госпожичке.

— Казвам се Попи.

„Какво правиш, по дяволите? — запита се Леклерк. — Тя е дете… добре, има изваяни женски форми, но трябва да се опомниш“. Той бе на тридесет и осем години. Влиятелен политик. Хората, които се грижеха за имиджа му, никак не биха одобрили това. Колежанка с кожено яке и тениска с череп.

— Е — не се сдържа да попита той, — къде ще отседнеш в Ню Йорк?

„Какво правя, по дяволите?“, запита се Хенри Леклерк.

В момента седеше на леглото в спалнята на апартамента си в луксозния, и най-важното, дискретен хотел „Виктрикс“ в Манхатън. През прозорците нахлуваха розовите лъчи на зората, а балконът, около чиято решетка се виеха пълзящи рози с ароматни полуразцъфнали цветове, го приканваше. Старинните мебели бяха отрупани с дрехи, които все още стояха така, както бяха хвърлени вечерта, а между белите копринени чаршафи на огромното удобно легло спеше момиче, едва навършило пълнолетие. Рокаджийка, за бога. Най-невероятното завоевание в целия му живот.

Леклерк бе в неловко положение. Много смущаващо. Не смееше да помръдне, за да не я събуди. Конгресменът от Луизиана поклати глава. За какво се безпокоеше?

Хенри Леклерк имаше слабост към жените. Дори толкова млади. Всички, с които бе спал, бяха красавици, в това нямаше нищо необичайно. Момичетата вървяха по петите му, откакто бе навършил тринадесет години. Единственият наследник на стария род от Юга бе загубил баща си, когато бе на дванадесет, и бе станал господар на рушащата се огромна къща, закрилник на майка си и както почтената изтънчена дама не пропускаше случай да му напомни, единствен пазител на старите традиции на семейство Леклерк.

Бе принуден бързо да порасне и благодарение на това бе добил увереност.

„Уайт Гейбълс“, семейното имение, бе първата любов на Хенри. Не бе изчезнало от живота му рано, както баща му, и не му създаваше проблеми със зависимостта си от алкохола, както майка му. За съжаление и къщата имаше свои проблеми. „Романтично“ изронената фасада бе изложена на много вредни влияния, сред които бяха термитите и влажният въздух на Луизиана, който причиняваше гниене. Освен за ремонт, трябваше да предвиди средства и за данъци, а ако не ги платеше навреме, би могъл да загуби дома, в който бяха родени всички негови предци.

Хенри никога не се бе оплаквал и дори не бе говорил за това с никого. Просто се бе заел да реши проблемите.

След дълги години упорита борба Хенри Леклерк се бе превърнал в най-независимия млад мъж в околността и момичетата бяха луди по него. Дори бюрократите в Балу, Луизиана бяха започнали да се отнасят с уважение към амбициозния юноша, който се бе появил в общинската управа с бизнес план. Обръщаше се към всички със „сър“, носеше костюм и убедително излагаше аргументите си, че град Бейлоу трябва да съхрани историческите си сгради, а не да ги обрича на разруха. Целта му бе да постигне споразумение за данъците.

— На колко години си, синко? — полюбопитства общинският съветник.

— На четиринадесет, сър — отвърна Леклерк.

По-възрастният мъж не попита къде е баща му. Градът бе малък и всички вече знаеха. Сети се за собствения си син, който бе пуснал дълги коси и слушаше „Стоунс“. Подписа документите. Леклерк запази къщата.

Тогава започна да се интересува от право. Имаше нужда пари и започна работа като съдебен пристав в Балу. Спестяваше надниците си и ги инвестираше на борсата. Леклерк бе кротък и схватлив. Завърши юридически колеж и стана най-младият партньор на „Дейвис и Полк“, най-голямата адвокатска кантора в Ню Орлийнс.

Парите бяха неговият стимул и цел. Бе натрупал състояние, караше „Ролс-Ройс“, носеше костюми, ушити по поръчка, и сваляше шапка на дамите на улицата. Бе истински джентълмен от Юга, реликва от отминала епоха.

Всички го обожаваха. Мъжете го канеха да пият заедно бърбън с лед, а жените мечтаеха да се омъжат или поне да преспят с него. Но Леклерк не бе лесна плячка. Спомняше си за нещастния брак на родителите си и мисълта някой да се намесва в решенията му за „Уайт Гейбълс“ му бе безкрайно неприятна. Освен това търсеше дама. Нито алчна кариеристка, нито някоя, която би преспала с него след едно сваляне на шапка.

Леклерк бе влиятелна фигура в Луизиана. Подпомагаше финансово Историческото общество и лично се бе погрижил за запазването на шестнадесет красиви стари имения от разруха, графити и непосилни данъци, за да бъде съхранено културното наследство. Крачката от местната слава до издигането му до положение на достоен джентълмен в Луизиана не бе голяма. Републиканците се свързаха с него и го направиха своя звезда.

Предстояха избори за сенатор. Възрастният човек, който заемаше поста в момента, излизаше в пенсия. Организираха на Леклерк блестяща кампания.

Искаше този пост. Сенатор. После губернатор. Кой би могъл да знае колко високо ще стигне Хенри Леклерк?

Но скоро при задушевните разговори в задимени клубове с дъбови ламперии бяха започнали да го убеждават, че един сенатор трябва да има съпруга. Красива, женствена, изтънчена и незлоблива жена. Дама с маникюр и бели ръкавици като майка му, която не пуши, не пие и, разбира се, не работи…

Попи се раздвижи в леглото му. Великолепните й едри и стегнати гърди, осеяни със съблазнителни лунички по матовата й кожа, трепнаха. Златната еврейска звезда, която носеше на врата си, заблестя на утринното слънце.

Двадесет и няколко годишно момиче с кариера. При това еврейка. И привърженичка на демократите. Какво си въобразяваше той, по дяволите? Случилото се не означаваше нищо. Просто се бяха позабавлявали в леглото, а това не бе като да й направи предложение.

Но защо този път се чувстваше различно?

Попи отвори невероятните си бледосини очи и срещна погледа му. Хенри Леклерк затаи дъх. Господи, колко бе красива!

— Добро утро — каза той.

— Прекрасно е, нали? — отвърна Попи.

„По дяволите, Хенри! — помисли си Леклерк. — Здравата ще загазиш“.