Дяволът в теб

Шеста глава

Попи влезе след Рик в малка, претъпкана стая.

Стените бяха нашарени с графити, а всеки свободен сантиметър бе запълнен с маркер с неприлични думи, имена на групи, оплаквания заради повредени душове и ругатни по адрес на организаторите. Имаше два дивана с изтъркани кожени тапицерии, разрязани на множество места. Останалите от групата се бяха изтегнали на тях с дългокосите си приятели, гръмогласни и пияни. Всяка равна повърхност бе затрупана с кутии от кока-кола. В единия ъгъл имаше голяма хладилна чанта с лед, сода и бира. На едната маса бяха останките от вечерята им — метални тавички със сирене, плодове и парчета от сандвичи. Не особено рокаджийско. Имаше и по-прясно заредена маса с бутилки водка, кутии сок от боровинки и пластмасови чаши, все още почти непокътнати. Попи се досети, че някой е донесъл алкохола едва сега. Неразумно бе да се поема риск музикантите да се напият преди края на изявата си. Около масата с напитките се бяха събрали момичета, които оправяха прическите си и надничаха в замъгленото огледало. Смееха се и разменяха по някоя реплика.

Попи не можа да сдържи любопитството си и ги огледа.

Не бяха като онези отвън, макар и издокарани в същия стил: с много къси поли, дантелени сутиени, кожа, високи токове и капси и съвсем същите дълги руси коси, крещящ грим и доста гола плът. Но тези момичета бяха красавици и не изглеждаха толкова отчаяни. Не носеха нищо за автографи, пиеха от алкохола на групата, гризяха техните стръкове целина и се държаха така, сякаш имаха неоспоримо право да бъдат там.

— Какво ще пиеш?

Рик отново я заговори. Попи все още не можеше да повярва, че е тук и си бъбри с басиста.

Изведнъж препълнената с хора тясна съблекалня й се стори най-готиното място на света.

— Водка и сок от боровинки — отвърна Попи. — Благодаря.

Настани се в незаетия ъгъл на единия от диваните и замечтано прикова поглед в него.

Рик Перес се ухили и отиде да й забърка питие. Момичетата, застанали до барплота, се хвърляха на врата му и му се усмихваха право в очите, сякаш тя не съществуваше.

Попи започна да схваща правилата на играта. Това бе джунгла, в която оцеляваха най-силните. Или най-красивите. Никой не даваше пет пари за нея. Няколко момичета я изгледаха с пренебрежение…

Но Рик се върна и й подаде чаша. Попи потърси утеха в голяма глътка, но се намръщи.

Той се засмя.

— Твърде силно е за теб, а?

— Може да се каже.

— Впрочем на колко години си?

— На седемнадесет — излъга Попи.

— Аз съм на двадесет и две.

— Супер! — отбеляза Попи, преструвайки се на отракана.

Рик седна на дивана и нехайно прокара ръка зад гърба й. Пръстите му докоснаха рамото й и през нея сякаш премина електрически ток. Попи видя, че другите момичета я зяпат и презрително притварят изрисуваните си очи. Почувства тръпка на триумф. Той предпочиташе нея, беше я избрал сред тълпата.

„Много гот“, помисли си Попи.

— Видях те на бара — каза той.

— Знам — уверено отвърна тя и му се усмихна. — И аз те видях.

— Хареса ли ти групата?

Струваше й се лесно да отговори на този въпрос. Започна да се отърсва от напрежението.

— Мисля, че във вас има нещо.

— „Имало нещо“ в тях — провикна се една блондинка от барплота. — И таз добра!

Китаристът хвърли поглед към Попи.

— „Дарк Ейнджъл“ са най-великата банда на всички времена — изчурулика момичето в скута му.

Попи завъртя очи.

— Не, не е така. Стига.

Рик Перес отново се засмя, този път в израз на недоверие Попи осъзна със секунда закъснение, че всички в стаята се взират в нея. Едва сега разбра, че момичетата, поканени от групата, нямат право да изразяват мнение, освен нещо от рода на „Вие сте богове, момчета“.

— Дали изобщо ни е харесала?

Зак Мейсън зададе този въпрос на Рик, сякаш Попи бе негова собственост и той носеше отговорност за голямата й уста. Мейсън бе прегърнал две дългокраки красавици, и двете червенокоси. Едната бе отпуснала замаяната си глава на гърдите му, а другата бе с полуразкопчана риза, под която се подаваше бял дантелен сутиен.

— Не, харесвам ви. Направихте страхотно шоу. Но тонколоните бяха твърде силни за толкова малко помещение. Мисля, че ви трябва по-голяма сцена, за да се движите свободно, а осветителят направи голям гаф с онзи номер…

— Кръстосания огън — каза Джейсън, барабанистът.

— Явно си доста вътре в нещата — подхвърли червенокосата с разкопчаната риза и нацупи устни срещу вокалиста. — Какво прави тази тук?

Той не й обърна внимание и повдигна чашата си към Попи.

— Онзи наистина се издъни.

— Не ме освети по време на солото ми — промърмори китаристът Карл.

— Добре, Шарън Озбърн — каза Рик Перес, — какво ти хареса в шоуто ни?

— Всички песни и въздействието ви върху публиката — спокойно отвърна Попи.

Мейсън се усмихна широко.

— Печена е. Да не говорим, че е най-готиното маце тук.

— Знам — отвърна Перес със самочувствието на познавач.

Момичетата на бара се намръщиха и наобиколиха другите музиканти като рояк комари, съзрели гола плът.

Попи сведе поглед към чашата си и отпи глътка. Беше се държала глупаво. Защо не можеше просто да държи езика си зад зъбите и да си трае? Все пак той бе толкова зашеметяващ…

За миг зърна часовника си. Показваше единадесет и тридесет.

— Мамка му! Трябва да тръгвам — каза тя.

— Вече? Та ти току-що дойде.

— Знам. Съжалявам. Наистина трябва да вървя — скочи от дивана.

— Дори не ми даде телефона си — промърмори Перес и присви очи. Явно не можеше да повярва, че тя ще го разкара.

— Ето.

Попи му написа номера си, ужасно засрамена. Зак Мейсън и останалите отново я зяпаха. Почувства се като малко момиченце.

— Довиждане, Пепеляшке — заядливо каза една блондинка и помръдна само кървавочервения си маникюр за сбогуване. — Тръгвай, преди да се превърнеш в тиква.

Попи отново се изчерви и бързо излезе от съблекалнята, изтича по коридора и продължи през клуба. Вече бе пусто. Момичетата се бяха разотишли, явно загубили надежда за бек стейдж среща с любимците си. Лампите светеха и там, където преди малко се бе вихрил рок купон, сега бе мръсно и пълно със смачкани пластмасови чаши и други отпадъци. Една странична врата бе леко открехната. Тя побутна тежката метална решетка и излезе на тротоара.

Все още нямаше полунощ и Сънсет не бе опустял. Метълите, рокерите и проститутките бяха в стихията си на светлината на уличните лампи, а неоновите табели на клубовете проблясваха под билбордовете с реклами на филми…

Но за Попи бе дошъл краят на развлеченията. Адски бе закъсняла, както биха се изразили „Металика“. Имаше късмет и бързо намери такси, което я откара до Холивуд Хилс. Прозорците на Кончита светеха, но тя нямаше време да се тревожи за това. Попи пъхна десетачка в ръката на шофьора, изскочи навън, метна се в поршето й запали. Входната врата се отвори и излезе Кончита по розов халат с развързан колан, размахвайки ръце.

— Сеньора Попи, какво правите?

Попи спусна стъклото.

— Добре съм, Кончита, няма да ме изпортиш, нали? Моля те.

Преди да чуе отговора й, Попи профуча през портата, спусна се по хълма и излезе на Сънсет. По дяволите! Добре че поне движението в този късен час не бе натоварено. На един светофар свали якето си, а на следващия мрежестия си чорапогащник. Ако успееше да се прибере преди родителите си, щеше да разполага с три секунди да се преоблече. Доближи длани до устата си, за да се увери, че дъхът й не издава нищо. Водката нямаше мирис, а тя не бе пила много „Джак Даниелс“. Може би имаше малка вероятност да й се размине…

Най-сетне стигна до портала от ковано желязо и…

Нямаше късмет.

Проклятие. Колата на родителите й бе паркирана на алеята. Лампите светеха и тя видя майка си да крачи нервно из хола с безжичен телефон в ръка и енергично да жестикулира. Входната врата рязко се отвори и баща й се втурна към нея. Попи бързо пъхна чорапогащника в джоба на якето си.

— Попи!

Майка й хвърли телефона и хукна навън след съпруга си. „Каква мелодрама“, помисли си Попи. Дали да ги погледне? Или не. Плахо вдигна очи към лицето на баща си.

— Какво… какво… къде беше, за бога? — той провря ръка през прозореца и разтърси раменете й. — С какво си облечена? Приличаш на уличница! Пак онази дяволска музика, а!

— Попи! О, Попи! — захленчи майка й. — Добре ли си? Детето ми! — огледа я през сълзи и щом се увери, че е здрава и читава, започна да крещи: — Какви са тези дрехи? Дъщеря ми излиза облечена като повлекана! Имахме ти доверие! Ти ни предаде!

— Всичко е заради проклетата музика. Само пияниците и наркоманите харесват онази пънкарска какофония — изръмжа баща й.

— Забранено ти е да излизаш, завинаги!

— Мамо… опомни се…

— Завинаги! — гръмогласно повтори баща й. — Не смей да разговаряш с майка си по този начин, госпожице! Влизай в къщата, по дяволите!

— Без ругатни, скъпи — по навик се обади майка й.

Господин Алън заплашително погледна дъщеря си.

— Все още не съм свършил с теб — каза той. — Докато живееш под моя покрив, ще спазваш моите правила!