Дяволът в теб

Двадесет и осма глава

— Е — каза Тед Елиът. Известният литературен агент леко се завъртя на модерния си стол, част от луксозното ергономично обзавеждане на офиса му. През огромните прозорци се откриваше изглед към Темза, а вътрешният дизайн изглеждаше дело на някой с по-смела фантазия от Терънс Конран: извит диван, на който Дейзи се бе настанила, стъклена масичка, отрупана с броеве на „Букселър“ и „Пъблишърс Уийкли“ и каталози на издателства. Персийска пътека и машина за еспресо с хромово покритие.

Обстановката й се струваше странна за него, защото Тед Елиът бе на възрастта на баща й и с аристократично потекло. Напомняше й за Едуард Пауърс с маниерите си на старомоден джентълмен. Мисълта не я накара да почувства болка в сърцето, защото бе толкова развълнувана, че единственото, което имаше значение за нея в момента, бе този разговор.

— Тед Елиът от „Елиът енд Ръсел“? — бе попитал Едуард, когато най-сетне се бяха срещнали вечерта в бара. — Сигурно се шегуваш, Дейзи. Това е фантастично!

— Известен ли е? — смутено бе попитала тя, озъртайки се наоколо за Едуина.

— Няма я, наложи се да си тръгне — отговори Едуард на неизречения й въпрос. — Що се отнася до Елиът, той е най-прочутият литературен агент в Лондон. Издава… — изреди безкраен списък от прочути автори. — Но доколкото зная, не и любовни романи.

Сега Дейзи бе тук. Беше се метнала на автобуса за Лондон и вече седеше в офиса на утвърдения, влиятелен литературен агент.

Тед Елиът можеше да превърне мечтите й в реалност. Стига да я одобри.

— Имате ли други предложения? — попита той.

Дейзи кимна и леко се изчерви. Бе изминала седмица, откакто бе поканена да отиде в офиса на Елиът, и оттогава й се бяха обадили от още три агенции. Чувстваше се изключително доволна от отзивите за главата, която бе изпратила.

— Къртис Браун, Ай Си Ем, Уилям Морис — промълви тя.

Погледът му бе хладен, но издаде добронамереност.

— Ще ви кажа към какво не бих проявил интерес — сподели Елиът. — Към конкурс за красота.

— Разбира се — съгласи се Дейзи, макар и да не знаеше какво има предвид. След това настъпи мълчание. Нямаше представа какво би трябвало да каже.

— Е, ще изпратим това на няколко места. Познавам двама-трима издатели, които вероятно ще се заемат с този материал.

Дейзи не разбираше какво става. Литературният агент се облегна назад на стола си, сякаш срещата бе приключила. Не можеше да допусне всичко да свърши така.

— Ще ме представлявате ли? — плахо попита тя. Бе твърде пряма, но трябваше да узнае. Това бе истинско мъчение. Чудеше се дали да си тръгне разочарована или въодушевена.

— Да, разбира се — изгледа я така, сякаш бе паднала от Марс.

— Довечера ще ви изпратим договорите. От какво се оплаквате?

— Съжалявам — запелтечи Дейзи. Не можеше да се успокои. — Толкова се радвам.

На лицето на възрастния мъж се появи широка усмивка.

— Мисля, че няма за какво да плачете, поне засега. Работите ли?

— Да, като сервитьорка — гневно отвърна Дейзи, — нямам търпение да напусна…

— Само през трупа ми — в този миг й напомни за баща й. — Нямате представа дали книгата ще се продаде.

— О! — Дейзи изведнъж слезе на земята. Мразеше мизерната си работа в Оксфорд.

— Никога не напускайте, без да сте сигурна за бъдещето. Възможно е да са необходими години.

— Да — унило промърмори Дейзи.

— Приберете се у дома. Ще ви се обадим — увери я Тед Елиът и това бе краят на срещата.

Дейзи се върна в Оксфорд и се опита да се съсредоточи върху записките си. Заключителните й изпити бяха след шест седмици. Щом пристигнаха договорите от агенцията, тя ги подписа, но не се случи нищо повече. Липсата на вести за ръкописа й непрекъснато я терзаеше.

Нае си квартира, за да освободи апартамента на Едуард Пауърс. Твърде мъчително бе да бъде край него. Новото й жилище бе невзрачна къща на околовръстното шосе, с миниатюрна градинка отпред със статуя на джудже, което показваше кичозния си задник. Делеше я с дрогиран тийнейджър на име Спайк, но за нейно щастие той рядко се прибираше.

Важното бе, че наемът бе мизерен като стаята й, нямаше опасност да завари приятеля си с Едуина и не бе заобиколена с неща, които да й напомнят за него. Беше му казала, че трябва да заляга над лекциите, за да получи дипломата си. Бе проявил разбиране и не настояваше да излизат да пийнат по нещо.

— Добре, след изпитите — бе казал той.

Понякога Дейзи се питаше дали знае за чувствата й към него, но избягваше да размишлява дълго за това, защото й се струваше, че ще полудее.

Дейзи ходеше в библиотеката за своята специалност, вземаше книги и се вглъбяваше в тях. Странно бе, че наистина бе започнала да проявява интерес. Въпреки че все още не й се обаждаха от Лондон, фактът, че се бе срещнала с известен литературен агент, й даваше стимул за живот, нещо, което й бе липсвало толкова дълго време, че сега бе опиянена от него.

Чувство за значимост. Колко странно, вече гледаше на себе си по различен начин.

Неусетно отслабна още повече. Бе твърде заета, за да мисли за храна, често си купуваше по един сандвич за обяд не защото бе нискокалоричен, а защото се намираха на всяка крачка и можеше да го хапне набързо. Възглавничките от тлъстини на бедрата й постепенно се стопиха. Изминаваше по километър и половина на ден до най-близката автобусна спирка и обратно. Отдалечеността на квартирата й бе главната причина за ниския наем. А по цяла вечер бе на крак в ресторанта.

Когато свали доста килограми, започна поне малко да се харесва и откри, че печели повече. Когато слагаше по малко евтин грим, само фон дьо тен и черна очна линия, получаваше още по-високи бакшиши.

Хубавиците бяха по-добре възнаградени. Негодуваше срещу това, но парите й бяха необходими. „От усмивка глава не боли“, казваше си Дейзи.

Някои клиенти, добили смелост от евтиното червено вино, я канеха да излезе с тях, но това бе прекрачване на границата.

— Заета съм — шеговито отвръщаше тя и обикновено с това заслужаваше още един петак.

При последната й среща с Едуард, на която Едуина отново не дойде, слава богу, двамата си обещаха да поддържат връзка.

— Нима мислиш, че бих пропуснал шанса си за приятелство с известна писателка? — пошегува се Едуард.

Дейзи тихо се засмя.

— Едва ли.

След това прекара неспокойна нощ. Не можеше да мисли за друго, освен колко много го обича, но никога нямаше да му признае истината. Въпреки че приятелката му не бе в града, Едуард не преставаше да говори за нея. Здравата бе хлътнал, а увлечението му по Дейзи бе минало.

Тя издържа заключителните си изпити и напусна Оксфорд, без да поглежда назад.

Дейзи бе в градината и помагаше на майка си да оскубе плевелите до оградата. Родителите й бяха успели да намерят жилище под наем. Бе уютно, макар и да не можеше да се сравнява със старата им къща. Беше с две спални, намираше се във викторианска сграда, която някога бе представлявала училище, и имаше собствено кътче от двора. Дейзи се радваше за това, защото знаеше за страстта на майка си към градинарството. Бе засадила рози и повет край дървената ограда.

Дейзи се надяваше да могат да се разсейват.

През първите две седмици от пристигането си им разказваше за измислени обожатели, за лекциите, приятелите си и какво ли не, за да ги убеди, че в Оксфорд е живяла страхотно. Бе завършила с отличие. При други обстоятелства би споделила с тях за Брад и дори за Едуард, но родителите й имаха нужда да чуват добри новини и получаваха само такива. Дейзи не каза нищо за посивелите коси на баща си и изпитото лице на майка си, която бе отслабнала с десетина килограма и изглеждаше мършава.

Не им разказа за срещата си с литературния агент и евентуалното издаване на книгата.

— Дейзи! — извика баща й от кухнята с чаша чай в ръка. — Търсят те по телефона. Някой на име Елиът.

— Дейзи! — укорително промърмори майка й, когато я видя да настъпва новозасадените й петунии, докато тичаше към кухнята. Мисис Маркъм се усмихна зад гърба на дъщеря си. Подобна реакция можеше да означава само младежка любов. Надяваше се момчето да я заслужава.

— Благодаря, татко.

Дейзи сграбчи слушалката със запотени длани.

— Дейзи? — беше Джема. — Би ли изчакала?

— Разбира се — задъхано каза тя. Цяла вечност слуша „Четирите годишни времена“, докато така се изнерви, че й се искаше да крещи.

— Здравей, Дейзи — най-сетне каза Тед Елиът. — Как си?

— Добре — отвърна тя. Кой се бе загрижил как е?

— Пласирах книгата ти — нехайно каза Елиът. — Всъщност и следващата.

— Но аз не съм написала друга — възрази Дейзи и усети, че думите й прозвучаха глупаво.

— За колко очакваше да се продадат ръкописите?

Не отговори веднага. Важното бе, че творенията й ще бъдат издадени. Начинаещите писатели не получаваха много, но щеше да бъде повече от заплатата й като сервитьорка за шест месеца.

— Около две хиляди лири? — колебливо предположи тя.

— Ха! Най-добре седни — каза той малко самодоволно.

— Тед, кажи ми, моля те! — извика Дейзи, напълно загубила самообладание.

Баща й я гледаше тревожно от другия край на кухнята. Остави чашата си на плота.

— Продадох тази книга и продължението й за седемдесет хиляди лири — каза Тед Елиът.